книга.
— Аз не знам книга, аз съм без очи. Ама като е за помнене, помня. Помня, защото ей тук е Бешир ефенди пазарджишкият каймакамин, срещна Ионус-Пехливана от Шах-Вели, Голям бабаитин беше кучето, мръсуваше. Като разкопчал ония пачи на потурите си, като гащат петел. Като го видя Бешир ефенди, „тутун“! — рече на заптиетата, завалиха го, зеха му силяха и с едни ножици — Бешир ефенди ги носеше в дисагите си — изрязаха му пачите и го пуснаха. Стана, окълцан такъв смешен, тръгна си, па се обърна, напсува каймакамина и хукна да бяга. Докато заптиетата се качат на конете, той стигна ей там до яра. Там го уловиха и му вързаха ръцете наопак.
— Ти остави туй — каза Апостол. — Кажи по-добре нещо за нивата. Наша ли е, или на Саръджа?
— Е, туй ще го кажа на судията — каза Джумалията и пак се подпря на кривака си.
По-настрана отведнъж избухна караница. Дядо Желю от Дели-Исуф и Стоян Чивгъна от Саръджа, зачервени, ококорени, бяха се запънали един срещу други като петли.
— Тук, тук минаваше синура! — викаше Чивгъна. Какво ще ми разпраяш ти мене. На калпака ми разправяй ти, аз не зная ли?
— Знаеш ти… Нищо не знаеш. Ти тогаз телци пасеше.
— Тъъъй ли… Телци съм пасял. Ти барем да имаше крави!
Делиисуфчени се засмяха гърлесто и високо, като че вятър разлюля някаква гора. В същото време насреща отвъд нивата издрънка каруца и спря. Един гражданин слезе и, с чанта под мишницата, бързо тръгна към насъбраните селяни.
— Съдията! Съдията! — извикаха някои. Селяните се умириха и ония, които седяха, станаха на крака.
Гороломов — той беше — вървеше направо през стърнището. Преди малко от една височина той видя селяните сред къра, научи от един случайно срещнат пътник за какво бяха се събрали и без да слуша Ивана, заповяда му да кара право нататък. „Не се ли намери някой умен човек да им каже две приказки и да ги помири — мислеше си той. — Ще се избият за нищо и никакво.“ В ума му вече се натъкмяваше речта, която щеше да произнесе, още по-ясно виждаше какво щеше Да стане по-сетне: развълнувани, придобрени, селяните е прегръщат като братя. Като разберат пък кой е и по какво ходи, десет-двайсет души още на часа, от благодарност, се застраховат. „Хубав случай, великолепен случай! — мислеше си Гороломов. — Ще имам и една прекрасна кореспонденция за «Фар».“
Гороломов влезе между селяните. Някой попохванаха калпаците си, някои нерешително промълвиха: „Добре дошел, г-н съдия!“ И други се приближаваха почтително, но Гороломов не поглеждаше никого и се озърташе, като че търсеше нещо. Той съзря наблизо една разпрегната каруца, отиде бързо към нея, качи се за голямо учудване на селяните и застана прав.
— Елате наблизо — каза той. — Кои са от Дели-Исуф? Нека застанат тук отляво. Които са от Саръджа, да застанат отдясно!
Селяните пристъпиха и се разделиха на две купчини. Делиисуфчени бяха пет-шест пъти повече.
— Вий всички от Дели-Исуф ли сте? — каза Гороломов. — Щом сте дошле толкоз много, разбирам колко сте прави.
Студен вятър облъхна делиисуфчени. Саръджани, обнадеждени, се позасмяха.
— И тъй… — започна Гороломов. — Вий, значи, не можахте да намерите някой начин, не можахте да намерите някое средство, да разрешите тая работа по между си, полюбовно, като братя. Искате съд? Искате адвокати? Искате вълци в овчи кожи? Миналото, значи, не ви е научило нищо. Жално! Много жално! Вина ги ще се намерят хора да си послужат с лъжа, с измама, с всички лоши работи, обаче народът трябва да победи с истина, с добро, с морално превъзходство! Само тогаз българският народ няма да остане излъган, както е оставал излъгван от петдесет години насам, както се лъжат овцете с празен чувал, за да отидат на баира. Уж — и тия като ония! Само тогава тая печална кинематография ще спре!
Селяните мълчеха като на молебен. На предната редица Къса Иван, дребничек, с бяла като сняг глава, с червени възпалени клепачи, гледаше Гороломов, без да мигне, и по всичко личеше, че прави отчаяни усилия да го разбере.
Гороломов продължи:
— Влезе ли една работа в чекмеджетата на чиновниците тя е изгубена. То е като вода без дъно. Такава е чиновническата работа. Защо? Защото липсва чиновнически стабилитет, най-напред. А какво става тогаз? Става туй, че бай Раню, като почувствува, че му е осигурен днескашния ден, започва да мисли за утрешния. И понеже опозицията е доста силна, за да хипнотизира и да обещава, чиновникът пита вече кои са евентуалните наследници. А вие търсите тая гънка в политическата конюнктура!
Стана тъй тихо, че, дето се казва, муха да бръмне, ще се чуе. Селяните гледаха в земята и мълчаха. Гороломов разбра, че е доста тъмен, и неочаквано попита:
— Коя е тая нива, за която се карате?
Най-после селяните усетиха здрава почва под краката си и се оживиха. Цяла гора от ръце се подигна, всички посочиха някъде надясно и в един глас извикаха: „Ей я хи, там! Оная нива!“
Къса Иван обясни по-добре:
— Ей там на боруна, г-н съдия. Камичката там, под гората. Крушката там, нали я виждаш, от таз крушка до гората. Туй е то!
Между две баирчинки и гората, нивата ясно се очертаваше като един жълт триъгълник. Не беше голяма, да имаше, да имаше най-много десетина декара. Гороломов се усмихна.
— Значи, за туй нищожно парче сте се опълчили едни срещу други! И какво значение има туй, че ще бъде Саръджа или на Дели-Исуф, какво значи тая дума — наше и ваше? Мислите ли, че собствеността е нещо вечно? Погледнете на държавите и ми посочете две държави с еднакъв тип управление. Най- разнообразни концепции, най-разнообразни констеляции и постройки от политически сили!
Гороломов позамълча. В тая пауза Къса Иван който отдавна се канеше да каже нещо, се обади:
— Г-н съдия! Молим! То… как да река, тъй ще е, тъй трябва да е, щом го казваш. Ний сме прости, ний сме дебели глави, че не разбираме. Да щеш, господин съдия, да приказваш по нашему, та да разбираме. А то — тъй е, как да не е тъй…
— Искам да кажа — продължи Гороломов, като изгледа строго Къса Иван, — че което е наше днес, утре може да не е. Чували ли сте какво нещо е колхоза? Утре държавата може да каже: земята е моя, аз си я вземам — вий само ще я работите. Да, така е. А туй парче? Хъм… Аз мога тая нива да я дам на Саръджа. (Делиисуфчени трепнаха.) Аз мога да я дам на Дели-Исуф (вълнението премина между саръджани). Аз мога, най-после, да я продам или да я харижа на някой сиромах. То е нищо, то е дребна работа. Важното е да има мир, важното е да се откажете от вашите закоравели понятия. Разбрахте ли?
— Аз не разбрах — рече Къса Иван.
— Ти пък! — разсърди се Гороломов. — Ти все не разбираш!
— Правото си е право, г-н съдия. Ако е за разбиране — не разбрахме, ако е за отказване — не се отказваме! Г-н съдия! Дай ми воля да кажа и аз една дума.
— Говори! — каза Гороломов.
— Не се отказваме, защо да се откажем — започна Къса Иван. — То, право е, както каза ваша милост, тъй е, земята може днес да е в едни ръце, утре в други. Попитали една нива колко стопани е променила. „Само четирийсет попа с по едно око“, рекла. Ще рече, само четирийсет попа с по едно око са я имали, а колко са били поповете с по две очи, колко са били селяните, търговците — господ знае. Та, право е туй. Пък и за нас, за хората, колко земя ни трябва за всекиго от нас; крачки надлъж и една нашир. Та тъй е, право е, докато е жив човек, не може — моето е мое, чуждото чуждо. Та и ние, господин съдия, искаме да знаем кое е наше, кое — не. Не щем помирение, искаме да се гледа делото.
Тълпата наоколо се раздвижи. Чуха се гласове:
— Искаме да се гледа делото!
— Да се питат свидетелите!
— Не щем помирение. Тук да се реши!
Със скръстени ръце, тъжно усмихнат, Гороломов почака, докато утихне глъчката.
— Значи, искате по закон? — каза той. — Добре. Нека погледнем сериозно на положението. Да се помъчим да решим въпроса, без да нарушаваме закона, или като му дадем едно малко извъртване…
Ново вълнение раздвижи селяните, Къса Иван пак дигна ръка и се накани да каже нещо. В тая минута
