един селянин пристигна на кон и още преди да слезе, високо съобщи:
— Съдът иде!
Най-близкият селянин до него го попита:
— Иде ли? Още двама съдии ли идат?
— Как двама. Трима са. Председателят и двама членове.
— А тоя? — каза селянинът и посочи Гороломов с очи.
— Тоя ли? Че той не е съдия. Човека си ходи по работата — застраховки прави. Ей там го чака Иван Пелтека от Чамурлии, сега приказвах с него. Г-не — обърна се весело той към Гороломов. — Намерихте събрани хора, реч държите, а? От коя сте партия?
Всички очи се обърнаха към Гороломов.
— Вярно е — каза той. — Аз не съм съдия. Аз съм Гороломов, инспектор-аквизитор на дружество „Рила“, ходя по застраховки. Но аз…
Дигна се страшна глъчка. Някои прихваха да се смеят, после отведнъж ги хващаше яд. И всички викаха:
— Не бил съдия, а?
— Че какво иска тоз чиляк. Ей, приятелю, я да слезеш оттам!
— Какво… Той с нас подиграва ли се?
— И закона щял да извърта пък…
— Виж я ти тая женка гражданска!
— Ей, г-не, не те бива за съдия! — извика Цоню Молеца и се захили. — Уволняваш се!
Гръмна смях. Дори Къса Иван, колкото и да беше добър и кротък човек, и той се позасмя и поклати глава.
Някъде по-назад се зачуха попържни и закани.
— Постоле, остави, Постоле! — викаше някой.
— Ще го оставя ли? Чакай да го науча аз него как се подиграва с хората.
Апостол Авджи-Михалев, с потъмняло от гняв лице, висок какъвто си беше, разбутваше селяните, за да си отвори път, и идеше право към Гороломов с един дълъг прът в ръцете си.
— Бягай! Г-не, бягай! — извика някой до Гороломов.
Гороломов видя Апостола, разбра намеренията му, но не се помръдна, като че искаше да провери дали ще посмее да го удари. Вън от това, той още не смяташе речта си за свършена. Вече в последния миг, когато видя, че Апостол с вкаменено от яд лице замахва с пръта, Гороломов се обърна, прекрачи през дъното на каруцата и рече да скочи, но прътът изтрещя току до него и нещо го парна като огън по ръката. Гороломов скочи и се обърна: Апостол заобикаляше каруцата и издигаше пръта. Гороломов хукна да бяга. — Ху-ху! — завикаха селяните подир него като по вълк.
— Бягай! — крещеше Цоню Молеца. — Бягай, стигнах те!
През стърнищата, през нивите Гороломов бягаше, колкото сили имаше. Никой не го гонеше. Но той чуваше такъв вик след себе си, като че всички селяни се бяха потирили след него. На едно място той се препъна и падна — вик и смях отзад, стана и пак хукна да бяга — е по-голям смях. Като мислеше, че е вече в ръцете на неприятелите си, Гороломов се обърна: никой не го преследваше. Тогава той тръгна полека, като изтупваше колената си и поглеждаше ръцете си, издраскани от къпините. От малкия пръст на лявата му ръка течеше кръв: там беше го ударил Апостол с пръта.
Иван видя всичко, което стана. Най-напред му мина през ум да бяга, накъдето му видят очите. После помисли да се върне в село, но най-после реши да догони Гороломова. Бързо-бързо той се метна на колата, защото Апостол още държеше дългия прът и поглеждаше и към него, и шибна конете. На двеста-триста крачки той намери Гороломов седнал край пътя замислен.
— Е, какво стана тя! — рече Иван. — Аз не ти ли казвах, ваша милост, да не се бъркаш. Какво ще ги помиряваш таквиз хора? То, все едно е да влезеш между два камъка, между два воденични камъка — ще те смелят. Делиисуфци! Те майка си и баща си закалват!…
Гороломов погледна издрасканите си ръце и нищо каза. След туй се качи на каруцата.
— Е, да карам ли сега заСаръджа? — попита Иван.
— Нито за Саръджа, нито за Дели-Исуф — каза Гороломов с отпаднал глас. — Ти познаваш ли Методи Добрилов, даскала? Знаеш ли пътя за Мусу-бей?
— За Мусу-бей? Как да не го зная. Ей го де е Мусу-бей, зад баиря.
— Карай там тогаз.
Гороломов погледна пак ръцете си. Иван шибна конете. Когато се поотдалечиха, Иван се обърна: селяните бяха се умирили и струпали накуп. Между тях се виждаха няколко граждани. Имаше и двама-трима стражари. Съдът беше дошел.
Една есен прилича на друга. Микадо
Като много други села, и Каралии беше се подслонило на завет в един дол. Селото беше събрано повечето на едната страна, върху по-полегатия бряг, отдето, обърнато на юг, приличаше къщите си на слънце. Долу в дола една гъста върволица от върби отбелязваше как лъкатуши вадата, която идеше от извора под селото. На другия бряг, по-стръмен и скалист, бяха кацнали само няколко къщи. Тая махала беше нова и я наричаха „Близнашката“, защото от седемте къщи, които бяха тук, в четирите имаше близнаци. Тук, малко по-настрана от другите, на левия край, беше къщата на учителя Йовча. Тя се виждаше почти отвсякъде, а това, по онуй време, значеше много нещо.
Откато учителката Ганка се пренесе да живее у Йовча (тя живееше наедно с учителката Фроса, но за нея толкоз не ставаше дума), къщата му доби нещо особено, нещо привлекателно и радостно, макар че учителят нито беше я преправял, нито беше я с нещо разхубавил — тя си оставаше същата малка едноетажна къщичка, жълто боядисана, простичка във всичко, и неоградена. Два прозореца гледаха към селото и селото гледаше към тях. Към тях гледаха и ония, които влизаха по пътя от града, и ония, които влизаха и излизаха от общината, и ония, които седяха отвън пред двете кръчми, отвъд върбите. Може Ганка да се покаже на прозореца или да се мерне из двора, може и съвсем да не се види, все едно — погледите на всички бяха навикнали да се насочват нататък. Това се знаеше, но за него отбягваха да приказват. Дори и жените, наместо да натякват на мъжете си, задоволяваха се, след като ги изпратят от къщи, да се притаят зад плета и да видят след колко крачки и колко пъти ще погледнат към къщата на учителя Йовча.
Само две седмици бяха се минали, откакто се започна новата учебна година и откакто учителката Ганка се прибра в старата си квартира, а на селяните не беше мъчно да забележат, че много неща се повтарят, много неща стават точно тъй, както е било и по-рано — миналата и по-миналата година. Най-напред времето — колко една есен може да прилича на друга! Меко, приятно слънце. Небето е избледняло и далечно, поляните — пожълтели. Върбите край реката дремят и нито едно листо не трепва по тях. Някъде са закъснели с вършитбата и тъй е тихо, че ясно се чува как пръхтят конете и как глухо тънти каменният валяк по хармана. На слънце, сред прашния мегдан, се е спряла каруца с един кон. „Грозде, сладко грозде!“ — вика брадат липованин и гласът му кънти из цялото село.
Наближава дванайсет часът. По пътя откъм града се задава пътник — пеш, нещо тъй необикновено за тукашните места, където се пътува винаги с каруца. Пътникът е вече на баирчето срещу Йовчовата къща, там пътят е засипан с бял пясък. Нещо блясва на слънцето в ръцете му, чува се тръба. Иде пощата! Тъй тържествено, два пъти в седмицата, влиза в Каралии Хараламби Чингов, пощенският куриер. Той е сиромах човек, назначен отскоро, още не е спечелил за кон и затуй разстоянието от града дотук и обратно, по трийсет километра насам и нататък, го взема пеш. При все туй малко по-надолу той започва да пее, колкото глас има, а някъде — както върви, и играе хоро. Той не е луд — весел човек е, иска да покаже, че е юнак и не се уморява. Зарад тая смехория довечера на кръчма селяните, които го обичат, ще го закачат и ще го почерпят. Но има и друго: като минава покрай къщата Йовча, Хараламби знае, че Ганка, ако не го види оттам, ще го види от училището и, като го срещне, ще му каже „Бай Ламбо, ти пак пееше днес. Какъв си! Не се уморяваш?“ То е нищо, но — Ганка е хубаво момиче.
Всичко, всичко си върви, както по-рано. Вчера тук беше армутлийският участъков лекар. Че Каралии е в неговия участък — това е вярно. Че докторът много се грижи де има болни и де не — и това е вярно. Но както стоеше пред Славювата кръчма и приказваше, селяните не можеха да не забележат, че той приказва,
