взех, та писах, че има и ексцентрични…
Гороломов и Методи захванаха да се смеят с глас.
— Помислих — продължи все тъй нисичко Баташки, че ако има концентрични кръгове, трябва да има и ексцентрични.
И като гледаше как Гороломов се смееше и как от смях се черви лицето и шията му, Баташки завистливо и все тъй нисичко каза:
— Много си напълнял ти. Аз не мога да напълнея.
Влязоха в стаята на Баташки — разхвърляна, неприметена. През отворения прозорец влизаше слънце и там, дето подът беше огрян, лежеше голям червен котарак.
— А, Микадо! — каза Добрилов и помилва котарака. — Как си, Микадо? Ти знаеш ли — каза Методи на Гороломова, — че Микадо знае да прави фокуси.
— Тъй ли? — заинтересува се Гороломов. — Баташки, я покажи!
— Остави. Нали го виждаш какъв се е отпуснал, спи му се — каза Баташки, но при все това извика: — Микадо! Микадо!
Котаракът се изправи, седна на задните си нозе, погледна Баташки и замижа. Баташки взе бастуна от Добрилов, препречи го хоризонтално пред котарака и извика:
— Хайде хоп! Хоп! Микадо, хоп!
Микадо гледаше лениво с полузатворени очи и не мърдаше. Изведнъж той се метна и прескочи бастуна.
— Още веднъж! Хоп! Хоп! Хоп!
С дигната опашка и извит гръб, Микадо се търкаше о Баташки и като че не искаше да изпълни заповедта, но пак, все тъй неочаквано, прескочи бастуна в обратна посока.
— Браво бе, Баташки — похвали го Гороломов. — Ти си бил цял звероукротител.
Отидоха в градината и седнаха в беседката.
— Баташки, знаеш ли какво — каза Гороломов. — Довечера искаме да дадем една вечеря в училището. Ще поканим госпожиците. Какво ще кажеш?
— Не знам. Селяните май…
— Какво селяните. Няма да бъдем сами. Ще поканим и даскал Тодора.
— Ако доде даскал Тодор, може. Той е училищен настоятел.
Веднага пратиха Хаджият да каже на учителките, че ги канят на вечеря и че ги молят, ако обичат, да додат до училището. След малко Хаджият се върна и донесе малка записка. Гороломов я разтвори и прочете: „Благодарим за поканата. Сега не можем да додем, защото сме заняти, но на вечерята ще додем. Г-н Гороломов да вземе китарата.“ Гороломов посочи двата нечетливи подписа отдолу, които значеха: Ганка Попова, Фроса Николова.
— Работата наред — каза той. — Сега да отидем да се поразходим малко. Баташки, ела и ти с нас, я виж какво хубаво време!
Излязоха вън от село, като вървяха все из дола, покрай върбите. Горе поляните, огрени от залеза, изглеждаха като златни. Изведнъж силен мъжки глас екна из дола. Пееше Гороломов.
Вечерта, когато се стъмни хубаво, прозорците на една от класните стаи на училището светнаха. Гороломов, Методи и Баташки бяха вече там. Додоха и учителките, а след тях откъм общината се зададе даскал Тодор. Но той не беше сам. С него беше кметът Алекси и секретар-бирникът, които той навярно беше поканил от своя страна. Между училището и кръчмата сновеше Хаджият и пренасяше едно-друго.
Право бяха предрекли някои, че ходи, де ходи, лесничеят Дянков пак ще се върне в Каралии. И наистина късно вечерта, към десет или единайсет часа, той идваше към село и още отдалеч забеляза, че в училището свети. Долу той се озова сред светлината, която идеше от две лампи, турени отвътре на единия прозорец. Любопитството му беше тъй голямо, че му се щеше да се приближи с коня си и да надникне. Но да прескочи дувара на оградата той не можеше и забърза към кръчмата.
— Какво има в училището, Славе? — попита той кръчмаря, без да слиза.
— Гуляй има.
— Кои са там?
— Кмета, даскал Тодор, учителките. И един гостенин има от града.
Без да разпитва повече, Дянков остави коня си на стражаря и тъй, както си беше с гетри и шпори, с навървен за ръката камшик, тръгна към училището. На стълбите той чу китара и мъжки глас, който пееше. На вратата пак се спря и се ослуша: вътре се смееха, позна гласа на Ганка. Почука и влезе.
Той беше чест гостенин на Каралии и затуй появяването му не учуди никого. Все пак го посрещнаха любезно, запознаха го с Гороломов, поканиха го да седне. Дянков предпочете да остане прав. Гороломов, с китара в ръцете, седеше между двете учителки. Ганка си беше хубава винаги, не личеше дали се е пременила, или не — само отпред на яката си имаше китка сини минзухари. Но Фроса, Фроса как се е докарала! Напудрена, с големи търкалета от червило на бузите си, а роклята й — червена като пламък. Тя беше се възвила срещу Гороломов, усмихваше се и гъсти бръчки се събираха около очите й. Кметът, даскал Тодор и секретар-бирникът нещо си приказваха, Баташки мълчеше, замислен, а Методи, дребен, потънал в стола, едва се виждаше от пушека на цигарата си.
— Аз свиря и пея — каза Гороломов, — а не ме питате, че гърлото ми пресъхна. Методи, защо не си напълнил чашите? Няма ли? Свърши ли се? Хаджи! Ей, Хаджи!
Хаджият, изправен гърбом в едно кьоше, доядаше останките от вечерята. Като чу, че го викат, обърна се, изтри се с ръкав и проточи посинелия си нос в светлината на лампата пред Гороломов.
— Тичай на Слави да напълниш джамаданата! — заповяда му Гороломов. — Хайде по-скоро! Пълна пара!
— Сега да ви изсвиря „Наполеоновия марш“ — каза Гороломов. — Искате ли?
— Искаме, искаме! — първа извика Фроса и като се завъртя на стола от нетърпение, обърна се повече към Гороломов и се приготви да слуша.
Раздадоха се гръмки, тържествени звуци. Гороломов не поглеждаше никого, съсредоточен, замислен. Той някак особено беше извъртял дланта си над жиците и пръстите му силно натискаха и бързо се местеха насам-нататък. Последните акорди замряха, както замира една буря. Гороломов се усмихна.
— Браво! Браво! — викаха учителките и ръкопляскаха.
— Ах, чудесно, чудесно! Ах, чудесно! — повтаряше Фроса.
— Да, хубаво е — каза Ганка. — Но, г-н Гороломов, защо не изсвирите нещо друго, нещо такова… нещо друго — забърка и тя, поизчерви се и очите й пламнаха.
— Разбирам ви, г-це! — каза Гороломов. — Знам. Сега.
И като гледаше усмихнат Ганка, която също му се усмихваше, Гороломов запя:
Тая песен привлече вниманието на всички. Никой вече не приказваше. Хаджият се показа на вратата с джамаданата, но Методи му направи такъв знак, че той веднага тръгна на пръсти. Методи напълни тихо шишето и също тъй тихо, като се пазеше да не направи и най-малкия шум, напълни чашата пред всекиго. Браво и ръкопляскания поздравиха края на песента. Кметът стана, взе чашата си и се чукна с Гороломова. Всички го последваха.
— Аз си я обичам тая песен — каза Гороломов, като остави чашата и седна, — с нея аз лаври съм брал. Веднъж я изпях на една гъркиня и знайте ли какво ми каза?
— А, гъркиня! Какво ви каза? — избърза Ганка.
— Чакайте, ще ви разправя. В Балканската война беше, в Дедеагач. Имаше там едно гъркинче, Хрисанта се казваше, красавица безподобна! Венера!…
— А, г-н Гороломов! — викаше Ганка и се смееше.
