момент…» А по-нататък? «В днешния тежък политически момент… тежък политически момент…»“ — Гороломов мръщеше веждите си, напрягаше ума си, но нищо не можеше да прибави към тия думи. Но чувствуваше, че гори, трепери, че го обхваща това вдъхновение, което ще го понесе на крилата си, щом заговори. „Почитаемо събрание! В днешния тежък политически момент…“ А по-нататък? По-нататък всичко ще си доде на мястото, щом заговоря — реши Гороломов и стана.
— Почитаемо събрание! — извика той и прекара пръсти през черните си, бухнали нагоре коси.
Селяните замълчаха отведнъж, обърнаха се и учудено загледаха Гороломова. Още не разбираха нищо.
— Искам да ви държа една малка реч — обясни скромно Гороломов.
— Реч ли? Добре, добре — каза Данаил. — Празник е днес, няма работа. Хубаво, хубаво, г-не. Джурка, дай една чаша вода тук на масата! Кога се говори, трябва да има вода — обясни той на другите селяни.
Джурката донесе една чаша вода. Гороломов, бледен, намръщен, с изопнато лице, започна:
— Почитаемо събрание! В днешния тежък политически момент… при това тежко положение, когато… когато бушува такава ужасна икономическа криза, когато навред цари такова небивало нравствено разтление… (При тая дума Гороломов усети, че стъпя на здрава почва). Никога не е имало такава морална разруха и в селото, и в града. Особено в града! Защото там са парите, там са капиталите, там са далаверите! Право е, и в селата имаше банкноти във възглавниците, но това е 2%, а в градовете 60%. И гражданите не държат парите си във възглавниците, а ги прахосват в глупави работи, в прекалени моди, които не подхождат на нашата мизерия, които провокират гладните, които провокират хората, които са в мизерия, моди, които съблазняват…
— А-а! Видяхте ли! — извика Данаил.
— Мене не ми харесват — продължи Гороломов — големите апетити към всевъзможни празници и пр., и пр. Зимъс имаше повече балове, отколкото трябва да има в една бедна страна като нашата. Ако искате да умирите оная Патагония отляво, умирете слабостите си, умирете страстите на вашите сърца…
— Видяхте ли? — извика пак Данаил.
А даскал Гатю наивно попита:
— При баловете има ли страсти?
— Един път туй направено — продължи Гороломов. — Вярвайте, че и другите задачи ще се разрешат правилно. Защото нито е хуманно, нито е християнско, когато народът, когато широките народни маси… (Рачо разсилният изскочи из кръчмата), когато децата, на ония борци и герои, които възпяваме, мрат от мизерия, да има такъв лукс! Тъй се създава опасна атмосфера, подготвят се бури, градят се основите на краен песимизъм…
Гороломов млъкна да си почине и извади кърпа да изтрие челото си.
— Г-не — каза му нисичко даскал Гатю, — употребихте две чуждици: наместо атмосфера, можехте да кажете въздушие и наместо песимизъм — черногледство.
Гороломов го погледна тъпо, разсеяно, като че не го виждаше. И продължи пак да говори. Говореше все по-разпалено, по-буйно, махаше с едната си ръка, махаше с другата, стискаше юмрук или скръстосваше и двете си ръце на гърдите и задаваше някакъв въпрос. И ето че около вратата на кръчмата се чу шум, селяните там се раздвижиха: като си проправяха път с лактите си, откъм вратата излязоха напред: горският Иван Пеев, с червено лице и зли очи, с руси, паднали надолу мустаци, като рогчета. Сабята му долу беше обкована с гривни от тенекия. После — Янко, бивш общински стражар, с още незараснала рана на носа, Атанас Шайката, Черното Павле.
Селяните разбраха, че ще стане нещо, и се спогледаха. Гласът на Гороломов гърмеше:
— Внимание! Внимание! Внимание! Ето какво е нужно в днешния съдбоносен час. Нашата държава прилича на тежко натоварена кола, която слиза надолу из урва. Внимание! Трябва да се запъне колелото с кучката, да се държат здраво юздите на конете, да не се претури колата…
— Защо сте я натоварили? — извика Черното Павле.
Гороломов го погледна.
— Питам: защо сте натоварили толкоз колата?
— Аз не съм я натоварил. Аз давам пример.
— Пример… Знайме ги тез примери — изръмжа Атанас Шайката.
Високият селянин с обецата гледаше намръщено, с омраза, Черното Павле и му каза тихо, като че изсъска:
— Махни се!
Дори даскал Гатю се намеси:
— Ех, Павле, и ти…
Черното Павле погледна селянина, погледна даскала и повтори:
— Искам да ми каже защо е натоварил толкоз колата …
Какво стана след това, не можа да се разбере. Високият селянин като че каза нещо на Павле и като че го мушна в гърдите. Към него се спуснаха горският Иван, Янко, Атанас Шайката. Дигна се врява, чуха се удари, паднаха чаши и се счупиха. Гороломов най-напред беше като втрещен, после, какъвто си беше висок, сложи и двете си ръце върху рамената на един селянин, но два юмрука се стовариха отзад по гърба му. Гороломов се обърна — други два юмрука по гърба му. В същия миг двама-трима общински стражари нахлуха в кръчмата: „Стойте! Стойте!“ — викаха. Селяните се разделиха надве, показа се Токата.
Като посочваше с пръст ту тоя, ту оня, Токата казваше:
— Тоз… тоз… тоз!
Стражарите веднага грабваха посочения и го туряха настрана.
— Тоз!… Тоз!…
— Ама защо и мене, г-н кмете, аз такова…
— Тоз! — продължаваше Токата. — Тоз! — и посочи Гороломова.
Един стражар го хвана за лакътя, Гороломов се обърна да каже нещо на Ивана, но Иван го нямаше. Като подплашено стадо, из двете врати всички, които бяха вътре, избягаха навън. Гороломов рече да си вземе чантата, стражарят помисли, че иска да бяга, преграби го през кръста и го хвърли настрана. Кръчмата беше празна. Останали бяха само арестуваните. По пода се валяха една спитена обувка, един калпак и бастунът на даскал Гатя. Самия даскал Гатю го нямаше никакъв.
— Закарайте ги в общината! — изкомандува Токата. И прибави: — В маазата!
Арестуваните, заобиколени от стражарите, тръгнаха. Тук бяха Бившият, Данаил (Дима Райнов Токата не посмя да арестува) и трима-четирма други селяни. Между тях, с наранена гордост, поусмихнат, крачеше Гороломов.
Когато вече в кръчмата нямаше никой, отнякъде излезе Джурката, доде, разгледа кое беше здраво, кое счупено, после се върна зад тезгяха и, като сне очилата си от челото на носа си, написа в един тефтер от сива халваджийска книга следното: счупени 8 чеши 100 ле.; две чении 40 ле.; едно шише с винуту 45 ле.; пуртрета на Гешуф скъсан 120 ле.
И като тегли една черта, написа отдолу под нея: вреди и загуби от битката 305 ле.
А арестуваните отиваха към общината. Далеч зад тях, бавно, с ръце отзад, наперен като петел, пристъпяше Токата. Той беше доволен. Доволен беше и от своите „момчета“ — Иван Пеев, Янко, Атанас Шайката, Черното Павле. Всичко стана тъй, както беше го наредил. В тия работи Токата беше голям майстор.
— Свободни избори ли? — говореше той. — Може, защо не, не съм против. Но има хора прости, неуки, трябва да го научиш какво да прави, къде да върви, трябва да го просвещаваш.
И той ги просвещаваше тъй, че често някой от мястото, дето бяха го просвещавали, трябваше да го носят право на болницата. Друг не беше и за болница: цял посинял, дето го похванеш — вика, охка. Такъв го събличаха гол, обвиваха го в пресни кожи и два-три дни седеше в къщи, като лехуса.
Само веднъж „момчетата“ на Токата го засрамиха. Пак беше на един избор. Всичко, разбира се, беше се свършило благополучно, изборът беше спечелен. Дойде околийският началник, стана събрание в читалището. Тъй като се шушнеше, че опозицията готвела нещо, за всеки случай Токата скри „момчетата“ горе в галерията. Сам той взе да държи реч.
— Говорят — каза той, — че в изборите сме си служили с насилия, че имало побойници, чомагаши, че съм имал бил някакви момчета. Кой казва туй? Да го докаже! Де са чомагашите? Де са момчетата ми?
