като кадифе се тъмнееше небето. По-едрите звезди припламваха и гаснеха, като че мигаха очи. Едно куче от съседния двор се обади, но тъй като Гороломов пееше тихо, лаеше изрядко, без сърце. Това, което беше пял досега Гороломов, като че беше само за опит. Изведнъж гласът му се издигна, силният му бас зазвуча, разля се в нощта:
Кучето от съседния двор залая по-силно. Друго се обади до него, трето — по-натъй. Спуснатото перде на прозореца се раздвижи, една гола бяла ръка го прибра настрана и отвори прозореца. Като притискаше с ръка до шията си дрехата, с която беше се загърнала, показа се Ганка.
— А, г-н Гороломов! Благодарим! Благодарим!
— Кой е? Кой е? — чу се разтревоженият глас на Фроса. И тя се показа на прозореца. — Кой е, Ганке?
— Не бой се, Фроске, нищо няма. Г-н Станислав е. Г-н Станислав ни прави серенада. Благодарим! Благодарим!
Прав, без да се мръдне, с лице срещу прозореца, Гороломов повтори още веднъж целия куплет, след туй свали шапката си и поздрави:
— Добър вечер!
— Добър вечер. Благодарим. Благодарим. Слушайте, г-н Гороломов — говореше весело Ганка, но тъй като кучетата лаеха непрекъснато и нищо не можеше да се чуе, тя извика: — Елате тук! Елате по-близо!
Гороломов се доближи до прозореца. От тъмнината, под стряхата на кметовата къща, дето беше, Методи не можеше да чуе какво говорят. Не беше възможно и да се чуе, защото кучетата на цялата махала лаеха. Сегиз-тогиз се чуваше веселият смях на Ганка. По едно време Гороломов се отдели от прозореца.
— Лека нощ!
— Лека нощ! Лека нощ!
Прозорецът се затвори и същата бяла ръка дръпна пердето. Гороломов се връщаше.
— Какво приказвахте? — попита Методи.
— Методи, видя ли я? Ангел! Ангел! Какви проклети кучета — каза Гороломов, — как лаят. Ангел, Методи, ангел!
— Какво приказвахте?
— Остави се — каза малко загрижен Гороломов, — Ганка ми каза, че на първия или на втория ден на Великден щяла да иде в града, пък аз да съм седял при Фроса. Много ми е притрябвала тая дърта кукумявка…
Кучетата все лаеха. Взеха да се обаждат кучетата и от най-отдалечените краища на селото. Някои не само лаеха, но и виеха, както правят, когато опасността не им е твърде ясна. При моста пред Гороломов и Методи се изпречиха двама души с ямурлуци и с пушки. Беше нощната стража.
— Кои сте?
— Ние сме. Добри хора.
— Какво има? Защо лаят кучетата?
— Вълк трябва да е — пошегува се Гороломов, а след няколко крачки прибави: — Може да е Дочо Узунов.
Единият от караулите измърмори нещо под носа си. Гороломов беше весел, радостен, луд. Той пееше, дрънкаше на китарата, декламираше, гледаше към звездите, въздишаше. Изведнъж той прегърна с една ръка по-ниския от себе си Добрилов, щеше да го събори, и каза:
— Методи, друже! Влюбен съм, братко, влюбен съм!
А няколко крачки по-нататък той каза:
— Забеляза ли, Методи, когато Фроса питаше: кой е? кой е? — как Ганка рече: — Не бой се, Фроске, г-н Станислав е. Г-н Станислав! Как хубаво го каза!
— Кой е тоз Станислав? — попита Методи.
Наместо да му отговори, Гороломов, както държеше китарата с едната си ръка, с другата извади от джоба си една от новите си визитни картички и я тури в ръцете на Методи.
— Прочети я после на лампата — каза му той.
И двамата влязоха в общината, дето щяха да спят. Там имаше стая, с легла, с умивалник, определена за гости.
Така се минаха два-три деня. В събота вечер, срещу Великден, късно, по тъмно, Гороломов завари в Славювата кръчма лесничея Дянков, поручик Панков от границата, кмета Алекси, учител Йовчо. Дянков и поручикът бяха дошли за черква (Гороломов обаче разбираше за какво обикалят). Изглежда, че Дянков знаеше де беше се губил Гороломов, защото още като го видя, взе да му подхвърля разни закачки. Може би имаше и други причини да не го обича.
— Господин Гороломов — питаше го той, — как прекарахте зимата? Топла ли ви беше стаичката?
А на кмета казваше:
— Внимавай, кмете, из общината ходи инспектор!
Гороломов си помисли: той е бил, значи, у учител Йовча и е приказвал с учителките. От тях е чул за „инспектора“.
Веднъж Дянков се обърна към всички:
— Кой е имал, г-да, работа с наказателния закон? Искам да зная какво гласи чл. 285, т. 3 — обида и клевета чрез печатно произведение.
Гороломов мачкаше брадата си, хапеше я, тъй като си беше дал дума да мълчи, но не можа да се стърпи.
— Млади човече — каза той, — няма нужда от лицемерие, иносказания и пр., и пр. Кажете си направо. Да, аз съм имал работа с наказателния закон. Мене ме осъдиха и аз лежах в затвора четири месеца. Мога да ви уверя, г-н Дянков, че ми беше топла стаичката. Но за какво ме осъдиха? За кражба ли? За измама ли?
— Ний нищо не знаем — каза Дянков.
— Не — продължи Гороломов, — осъдиха ме за изпълнен граждански дълг. Защото посочих на обществото един хайдук. Аз не се срамувам, моето чело, г-не (Гороломов попляска с ръка челото си), е чисто. Проверете, хората знаят кой е Гороломов. Гороломов бил народен учител, учил е децата, учил е и народа. И сега идете по стъпките на Гороломов — ще видите: Гороломов прави застраховки, взема пари, но Гороломов държи сказки, учи, просвещава…
— Да, туй е вярно, тъй е — потвърди Алекси. Дянков се подсмиваше. Поручикът, черноок, мургав, с накривена фуражка, мълчеше.
— И ако види някой хайдук — продължи Гороломов, — Гороломов не прощава. Има един кмет в Пчеларово, Токата се казва. Ще се занимая и с него. Ще се яви скоро нещо във „Фар“.
— Трябват доказателства, че тогава да се обвинява — каза поручикът. После се изправи и понатисна фуражката си. — Стига толкоз. Време е да си ходим.
Ето от кое най-много се боеше Гороломов. Той не знаеше чии гости са Дянков и поручикът, но дето и да са, все е лошо: ако са у кмета, до учителките е крачка място, ако са у учителя Йовча, те са вече под един покрив — още по-лошо. Всичко може да се допусне.
— Но защо ще си ходите? — каза Гороломов. — Защо бързате? Кмете… бай Алексе, почакайте. Таз вечер не се спи, таз вечер се чака да ударят камбаните и се отива направо на черква. Седнете… Седнете…
— Който иска, да седи — каза офицерът. — Ние си отиваме.
