Тъй постъпваха всички по-богати селяни: поканваха Гороломова на обед или на вечеря и след туй се застраховаха, Гороломов веднага скочи и заприбира чантата си. Иван взе китарата.
— Да видим, като не сме работили днес, дали жените ще ни дадат хляб — пошегува се Слав. — Ама ще дадат. Ще им се помолим да ни дадат.
И тримата излязоха. Не с твърде добри погледи ги изпращаха бедняците, но нито Гороломов, нито Слав забеляза това. Вън, щом слязоха от стълбите, пред Гороломов и Слав се изпречи голям валчест камък. Той беше червеникав молос, як като кремък, тежък, цяла канара. Трима-четирима души едвам биха го поклатили.
— Ей с тоз камък се бори Гьоч Кольо — каза Слав.
— Как тъй? Как се бори? — учуди се Гороломов.
— Бори се. Той, като беше млад, все се бореше по сборищата, голям пехливанин беше. И сега все за борба приказва. И да речеш, че е охолен, не е — ако не е на нивата, камъни вади. Облъскан е, уморен от работа, сиромах е, ама като се напий, търси с кого да се бори. Никой не иска, то се знае. Тогаз той захваща да се бори с камъка: обръща го, търкаля го. Глей догде го е докарал.
— Чудно нещо — каза Гороломов.
— Камъкът си седи ей там до стената. Видиш ли го, че е изтъркулен, да знаеш, че е дохождал Гьоч Кольо.
Те продължиха пътя си. Гороломов си мислеше:
„Защо си хаби силата тоя човек? Ако господ му дал много сила, защо не я употреби за нещо полезно? Защо не работи? Няма ли кой да му каже: бе, човече божи, защо се трепиш, защо се напъваш? Каква полза имаш от туй? Не само нямаш полза, но може да се скъса мускул, артерия, може да се осакатиш. Аз трябва да поговоря с него. Аз ще го вразумя, ще му направя едно добро, че да ме благославя“.
— Де е тоя човек? — каза Гороломов. — Искам да го видя. Де е той сега?
— Де ще е, отишел си е. Ама той ходи и дохадя. До довечера той още много ще търкаля камъка. Ваша милост — каза весело Слав, — у вас, гражданите, момчетата играят на топка, нали? Виж пък нашта топка каква е, бива си я…
Гороломов си спомни, че в планината между Котел и Тича беше виждал „камъка, с който Крали Марко чупел лешници“ — един голям валчест камък, под който имаше друг, по-малък — лешника. Камъкът, който гледаше сега, беше горе-долу толкова голям.
„Хаби си народът силата напразно“ — помисли си Гороломов.
Додоха до къщата на Слава, тя беше въз баира. Минаха първом край овчите саи — отпред имаше широк ъгъл, с тъмнокафява пръст, чисто приметен — още личаха драсканиците от дървената метла. Познаваше се, че много овце имаше Слав, земята беше утъпкана, по прътите на плета висяха фъндъчета вълна, камъните които се подаваха из земята, бяха изцапани с мас от серива вълна. Отвред като че идеше дъх на мляко. Самата къща беше горе, на стръмното, отсамната й страна беше двойно по-висока. Слав изхока кучетата, които млъкнаха, но още гледаха Гороломова и Ивана с гневни очи. Пред самата къща имаше равно дворче, изкопано в скалата. И едно дърво с набити по него пръчки за закачалки, като дъб с окастрени клоне, стърчеше пред самата къща. По клечките бяха закачени черни и бели котли, кожи, прострени да съхнат, черва със сирище. Една цедилка също беше окачена там и от нея капеше суроватка.
Не седнаха вън на чардака, защото клонеше да вали, а влязоха вътре. Доста широка стая, постлана с шарени черги, с възглавници, с одър. Гороломов седна до прозореца и пак погледна навън — искаше да догледа широкия богатски двор. И други по-малки сгради имаше наоколо. Хамбарите от посивели дебели талпи не бяха иззидани върху основи в земята, а бяха сложени на четири големи камъка, по един на всеки ъгъл. Имаше плетени кошове за мамули. В една ниска сграда с голяма стряха се виждаха две пещи. Едната гореше, мътеха се вътре червени пламъци и от време на време лизваха навън. Две млади жени шетаха наоколо.
Отгоре, откъм баира, се зададе стопанката, буля Славовица. Права жена, с гърди като дъска, с набраздено от бръчки лице, строга властна. Тя продума нещо и едва-едва попосочи с ръка — на тая страна се спусна едната от снахите, посочи с другата — нататък се спусна другата снаха. Тя се позавъртя и се огледа, веднъж на едната страна, после на другата, и влезе в къщи. Гороломов чу стъпките й като удари по измазания с глина под.
— Добър ви ден! — поздрави тя със сух, мъжки глас и, като седна малко настрана, подпря глава на дланта си.
— Е, бульо Славовице, какво ще кажеш — обърна се към нея Гороломов, — да ти разправя ли още веднъж каквото ти казах вчера? — Гороломов й предлагаше да й обясни още веднъж смисъла за застраховките. Старата гледаше в пода и мислеше.
— Бе тя всичко е разбрала, гледай си работата — каза Слав. — Тя от малко взема нашата баба. Главата й сече нея, ами май множко побеля, като овчица.
Старата не обърна внимание на мъжовите си думи. Устните й, безкръвни, стиснати, заобиколени с бръчки, не помръдваха. Тя беше подпряла ръка на страната си и мълчеше и пресмяташе.
— Какво ще ми кажеш — продума тя пак тъй дебело. — Дава съм дете, та да не разбирам. Разбрах аз хубаво всичко. Аз и нощес, като се събудих, съм си мислила пак, какво ще ми разправяш… Няма какво да ми разправяш, ами ще направим и ний, каквото са направили хората. От хората няма да се делим…
— Значи, ще направим застраховките? — зарадва се Гороломов.
Старата само кимна с глава.
— И най-напред, то се знае, ще започнем с бай Слава. Него ще застраховаме най-напред.
— Бай си Слава ти го остави — каза старата. — Той е стар, той каквото е можал, направил го е. Да гледаме ний младите, за тях да направим каквото трябва, че са млади, че дни имат пред тях си и не им се знае какво ще случат. А то ний старите… Тя нашта…
— Тя нашта се свърши, тъй ли ще речеш? — засмя се Слав. — Ба, аз не казвам тъй. Аз съм млад, аз ще ида войник…
Погледът на старата през него се обърна към Гороломов.
— Добре, добре, ще застраховаме само момчетата тогава. Как се казваше най-големият, Иван ли? От него ще започнем. Него, разбира се, като най-голям, ще застраховаме за най-голяма сума.
— Всички едно, всички едно! — каза Славовица и няколко пъти късо и отсечено махна с ръка. — Нека да работят, както са работили досега, че ако има помежду им по година, две, работата им е същата. Никой да не е нито напред, нито по-горе. Пък и булките им да си гледат работата и да не се заяждат. Тъй знам аз…
— Добре, добре — съгласи се Гороломов. — Тя има право, тя мисли право — каза той, като погледна Слава. В погледа му имаше одобрение и учудване.
— Бе ти какво я мислиш нея, старата — каза Слав. Тя и на царя джувап дава. За мене, казвате, не трябва, а? Хубаво, аз ще си остана сиромах. Сиромах съм, ама си имам парици!
На лицето му, в погледа му, имаше някакво стеснение. С шеги, които все подхвърляше, той се мъчеше да прикрие, че все пак, в края на краищата, жена му е, която решава важните работи в къщи.
— Синовете до час, до два ще си додат — каза старата. — А дотогаз да хапнем.
— Ха-де, ха-де! Че огладнихме гостите — каза Слав. — Та, стар ли си, не те бива за нищо, а? Сухото дърво, дето ще рече, огън да го гори. Хайде, хайде, слагайте!
Разшетаха се булките, сложиха софрата. Най-напред в голяма синия, голяма колкото едно колело, донесоха току-що извадена от пещта, зачервена кавърма: точено от един-два листа, поляно с много каймак, събиран от прясно мляко. Наслагаха след туй гозби. Слав сам разчупи хляба и сложи по комат пред гостите. Булките все излизаха и влизаха. Към края на яденето в голяма пръстена паница донесоха кисело мляко. Слав каза:
— Хапнете си от млякото. То е сладко, има още куластра.
Старата почти не говореше. Тя имаше вид, че обмисля нещо. Но пак следеше какво липсва на софрата и, кое само с очи, кое с по една дума, караше снахите да търчат, да шетат.
Към края на обеда чак снахите можаха да седнат на софрата и тогаз Гороломов ги видя по-добре. Едната, по-голямата, беше черна, с бели петна по лицето като от лишеи. Но веждите й бяха тънки, извити. Тя беше хубавица, пълна, но жива, весела. Другата, руса, със сини очи и ниско чело, беше съвсем млада — женена тая зима.
