десният хълбок страшно го болеше. Той искаше да бяга надолу към моста, но си спомни за нощната стража; да бяга нагоре, отдето беше дошел, също не можеше — цяла верига кучета бяха се наредили там и лаеха. Ще не ще, Гороломов, като все понакуцваше, удари направо през полето, слезе в дола и по друго мостче мина реката. Оттук, покрай върбите той тръгна към общината. Той все гледаше към учител Йовчови. И ето, светна един прозорец. Той беше на Йовча. Една светла точка, навярно фенер, тръгна надолу към моста, накъдето беше се търколила бъчвата. Светна още един прозорец — в стаята на учителките. Иззад върбите, в тъмнината, Гороломов наблюдаваше внимателно.
Светлата точка, която ходи надолу към моста, се върна, като се движеше пак тъй из тъмнината като светулка, пообиколи около къщата и се изгуби. След туй изгаснаха един след друг прозорците: най-напред Ганиният, после на Йовча. Гороломов се зарадва: учителите си бяха в къщи. Те бяха се събудили, колкото да видят какво има.
Успокоен напълно, ако и да усещаше още болки в хълбока си, Гороломов тръгна към общината. Долу от мегдана той погледна към черквата: в двора светеше сияние от свещите. Пееха „Христос воскресе“.
Като влезе в общинския двор, Гороломов забеляза, че един човек се мярна в тъмнината, отиваше към бараката, която беше зад общинското здание. Макар да беше уморен, смазан, със силни болки в хълбока, Гороломов пак намери сърце в себе си, тури ръка на задния си джоб, в който носеше един малък револвер, и извика:
— Кой си? Ще стрелям!
Един спокоен глас се обади:
— Защо ще стреляш бе? Вземам си ямурлука.
Беше училищният слуга Хаджият, който наистина отиваше да прибере ямурлука си, метнат върху стряхата на бараката.
Гороломов се прибра в общината, легна си и, след като се въртя дълго в леглото, заспа. Но той не спа повече от час-два. Като се събуди и излезе да се мие вън, тъкмо в тоя миг слънцето, голямо, червено, изгряваше зад баира, дето беше учител Йовчовата къща. Гороломов, както се плискаше със студена вода от една кофа, видя, че Дянков, офицерът и кметът излязоха от кметовия двор и тръгнаха към Йовчови. Отиваха на гости на учителките.
Гороломов престана да се мие, облече се набързо и, като поправяше връзката си из пътя, забърза нагоре към учител Йовчовата къща.
Сред главанаците. Свекърва. Дан Колов от село Конак
Китарата си Гороломов беше турил настрана, подпряна на стената. Доскоро беше пял и свирил, сега говореше. Но той говореше за друго, не за застраховки, тъй като насядалите наоколо му селяни бяха все бедняци, които гледаха, ако могат, да откачат нещо, не да дадат. Тук, в големичкото това село, Конак, Гороломов другаде беше намерил златната мина: още като доде, по-богатичките селяни, един през други, тръгнаха да се застраховат. Яви се дори надпреварване: ако някой се застраховаше за двайсет хиляди, следният подир него увеличаваше сумата поне на трийсет. Гороломов добре беше проучил кои са по- заможните селяни, колко са, как се казват. Поискал беше и да му ги покажат, за да ги познава. Ето защо, когато на вратата на кръчмата се показа Слав Караиванов, човек богат, с много овце, Гороломов, както беше се увлякъл в говоренето, взе да заеква, да се запъва. Той скоро се оправи, говореше, но следеше с едното си око какво прави Слав.
Големият конашки овчар беше побелял вече човек, висок, поприведен, с насълзени от само себе си очи, някак срамежливи, с открити предни зъби като на гризач. Късата му абичка беше подплатена с кожа, небръснат беше, изпод калпака му се подаваше, на фитили, на фитили, дълга коса. Като изгледа от вратата ония, които бяха вътре, Слав каза:
— Бей! То само мене нямало тука.
Той си купи цигари, после все тъй някак срамежливо, като се поогледа, завъртя се и почти на пръсти, за да не смути оратора, доде и седна до Гороломова.
— Аз ще седна тук, наблизо, че съм глух — каза той.
Гороломов знаеше много добре какво значи това сядане до него (тъй правеха всички, които се канеха да се застраховат) и от вълнение и задоволство подигна още повече гласа си. И без туй, по обичая си, той говореше разпалено, с ръкомахания, с гневни очи.
— Всеки гражданин е длъжен да бъде на поста си — говореше той. — В такова време да не бъдеш на поста си, значи бягство в лицето на неприятеля. И преди всичко интелигенцията. Да! Интелигенцията, според мене, е тази част от народа, която има инициативата в управлението. Ако интелигенцията сее добро, хуманност, култура, човещина, ще жъне такова. Ако вземе да сее бабаитизъм, ако сее вълчи принципи, ако носи шапката накривена на кръв, ще жъне бури и анархия! И точно тъй е днес. Не е като едно време…
— Едно време… То едно време… — обади се Слав, колкото да се намеси в разговора. — Аз, като бях млад, не смеях да припаря в кръчмата, страх ме беше от баща ми. Сега, като дода, като видя, че са вътре синовете ми, подвивам си опашката и се връщам. Страх ме е да не ме бият…
— Така е, бай Славе, право имаш. В миналото и нашите политически борби бяха други. Имаше повече веротърпимост, повече хуманност и човещина. А сега какви са нашите борби? — Самоизтребление. А трябва аргументите на пояса, значи на револвера, да ги преместим в мозъка си, да направим, значи, главата си оръжие за достигане на своите идеали. Това разбирам борба. Щракане на идеи. Честна, благородна, открита борба…
Гороломов се поспря да си поеме дъх. Избиваше го вече да стане и да държи истинска реч — десният му крак, както правеше винаги в подобни случаи, беше започнал да потреперва. Но в същия миг някой каза:
— Борба, борба… Като искаш борба, излез ми насреща да те видя. Ха-де!
Наоколо се изсмяха. Онзи, който беше казал тия думи, беше един шейсет и повече годишен селянин, и той от бедняците, дори от крайните бедняци. Беше възсух, кокаляст, изпечен, с увиснали посивели мустаци. Около устните си имаше по две-три извити и дълбоки бръчки, тъй че изглеждаше все усмихнат. Като говореше, той не се обръщаше към никого, говореше като на себе си. Пред него имаше шишенце с ракия.
Един селянин го закачи:
— Дядо Кольо, за борба приказваш ти, ама не можеш веке, стар си.
— Мълчи бе! Кюлхане! Стар е на баща ти волът. Една година в Кара-Насуф ми излязоха трима като тебе. И тримата ги натръшках и ги хвърлих в тръните. Една кола тръни бяха стоварени там, в тях ги набутах.
Той държеше чашката си, усмихна се и кимна с глава, като че ли се чудеше сам на себе си.
— Кой е тоз! — попита Гороломов.
— Гьоч Кольо. От наше село е. Пиян чиляк — пришепна Слав на ухото на Гороломова.
В това време Гьоч Кольо стана и като попреплете краката си, усмихнат, с извити бръчки около краищата на мустаците си, излезе навън. Гороломов продължи:
— Отиваме към морален регрес. Преживяваме морална криза. Преди всичко, липсва ни единство. Нали знайте историята с Кубратовите пръчки? На Народното събрание отпред какво е написано? — „Съединението прави силата.“ Какво значи то? То значи, че един голям камък сам човек не може да го помести, но като се съберат десет души… Това е то…
Един селянин, който гледаше през прозореца, каза?
— А Гьоч Кольо, ей го на, сам търкаля камъка…
Всички се засмяха. Гороломов не разбра отде иде тоя смях. И други селяни додоха до прозореца и погледнаха навън, като все се смееха.
— Какво има? — попита Гороломов.
— Гьоч Кольо се бори с камъка — каза Слав.
Гороломов пак не разбра, но не искаше да губи време. Разпален, обзет от вдъхновение, той пак клонеше да стане и да почне да държи реч — десният му крак непрекъснато трепереше. И туй може би щеше да го направи, но в туй време Слав, като погледна към вратата и видя, че сянката показваше вече обед, каза:
— Ваша милост, да идем у дома да похапнем.
