— Довиждане! Лека нощ! — каза Дянков и дигна високо шапката си.
И те си излязоха. Вън някой каза:
— Остави го… дървен философ…
Гороломов разбра, че е за него, и се позамисли. Но то беше само за миг, той скочи, удари по масата и взе да се разхожда, като си подсвиркваше. След туй се прибра в общината.
Но той не си легна: стоя, чете, става и се разхожда из стаята. Изведнъж чукна камбана. Великденска камбана! Гороломов не искаше да бъде пръв в черква, но не можа да се удържи и изскочи вън. Камбаната — виждаше се, че беше малка селска камбанка — продължаваше да бие, често, радостно: бим-бам! бим-бам! Гороломов бързаше. Сега най-после Ганка и Фроса ще дойдат на черква, ще ги види (Гороломов мислеше само за Ганка). Ще дойдат и гостите — Дянков, поручикът.
Когато Гороломов стигна в черквата, там имаше само бабички и старци. При все туй, той се изправи при десния аналой, близо до псалта, и взе да държи исо. И тъй голямо беше усърдието му, и тъй бучеше гласът му, че отсрещният псалт, дядо Теофил, който беше беззъб, фъфлеше и затуй държеше лявата страна, все го поглеждаше. Веднъж дори, като изкара тропара си, дядо Теофил сне очилата си и, като ги държеше в ръка, внимателно и продължително се загледа в Гороломова.
— Кой е? — попита го един старец от съседния трон.
Дядо Теофил му пришепна:
— Списател.
Черквата бързо се напълни с хора. Имаше малки момичета — по три-четири в една редица, пременени, с червени рокли, издути като на кукли; гологлави, ниско остригани момчета, с нови ризи от шарена басма; млади, напети булки, моми, по-млади и по-стари жени. И всички държаха запалени големи великденски свещи и лицата им грееха в светлина. Някои имаха в ръцете си по пет-шест свещи — свещите и на ония, които отсъствуваха. Мъжете бяха се поизбръснали и на оголените им лица мустаците им изглеждаха по- големи и бръчките по-дълбоки. Новите им аби ги стесняваха и те бяха им позапретнали ръкавите.
Митьо Арнаутина, касапинът, който ходеше с мазни дрехи, кървав, а на пояса му стърчеше чиренът на нож, сега беше в чисти нови дрехи и смирено държеше свещта си. Йонко, налбантинът, беше с подсукани руси мустачки и с колосана яка. Момичетата се побутваха и се подсмиваха, като гледаха. По троновете, кое прави, кое седнали, се редяха беловласи, немощни старци. Малката черквица с тъмен опушен свод беше пълна със светлина и дим.
Гороломов се обръщаше и изглеждаше множеството. Радостта и благоговението на всички минаваше и у него. „Славен народ! Прекрасен народ! — мислеше си Гороломов. — Аз мога да им държа едно слово. Да, една хубава реч, с мото «Смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав». Ама ще кажат: Гороломов чернокапец, Гороломов реакционер. Нека. Аз мисля другояче: вред, където видиш народа събран, говори му, напътствувай го. Сега тук аз мога да им нарисувам картината на разпятието, мъките, гъбата с оцета, разбойниците отляво и отдясно и: Лама, лама, сабахтани! Трогателно. Има да плачат тия бабички. После — утрото и ангелите с бели дрехи. — «Няма го, той възкръсна»…“
Докато мислеше речта си, Гороломов придружаваше на псалта и поглеждаше назад: защо не дохаждат още учителките? Какво стана Дянков, офицерът? Нямаше ги и учителите — ни Баташки, ни Йовчо. Добра селска интелигенция! — мислеше си Гороломов. — Едно остричко антрефиле във „Фар“, тъй да ги жегне малко, не ще бъде лошо…
Излезе свещеникът с икона в ръце. Неговото почерняло и изгоряло лице, лице на работен човек, на селянин, каквито бяха всички, черните му корави и прави коси, цялата му глава — всичко беше чуждо на бляскавите златни одежди, които искряха в светлината на свещите, тежки, великолепни. Двата псалта запяха високо: „Воскресение Твое, Христе Спасе…“ — и начело с попа, с децата, които носеха хоругвите и сребърните серафими, а едно подрънкваше и кадеше с кандилницата, народът тръгна да излиза навън. Всеки пазеше с шепа свещта си. Вън гласовете на псалтовете като че отслабнаха и се разсеяха, пламъкът на свещите затрепера. Едно колебливо и трепетно сияние от свещите се издигна и подпря черната тъмнина, която се спущаше отгоре.
Гороломов вървеше до своя псалт. В двора имаше гробища, покрити с плочи, обраснали с някаква жилава трева, вървеше се мъчно. Отзад натискаха Гороломова, бутаха го, настъпваха го по краката. Стана му малко смешно и Гороломов се попита:
— Какво търся аз тука? Хората са дошли на черквата си, на Великдена си, а аз защо съм дошел!
Гороломов се замисли. Колкото и да гледаше наляво и надясно, назад — нямаше я Ганка. Не се виждаше ни Фроса, ни учител Йовчо. Дянков и поручика също ги нямаше.
На едно място дворът се стесни — от едната страна черквата, от друга — каменен дувар. Гороломов, притиснат отвсякъде, заплава като на вълни. Той пазеше само да не запали някого със свещта си и си мислеше:
„Може те да са се успали и още не могат да натъкмят тоалетите си, жени нали са. Или Дянков и поручикът са отишли да ги вземат и ги чакат, докато се облекат. Или — при тая мисъл змия сякаш ухапа Гороломова — те са дошли, почакали са, но са казали: какво ще ходим на черква? Я да си седим тука! Дайте да отговеем! И седят сега там, у Йовчови, ядат и се веселят…“
Намръщен, пребледнял с цялата си глава над всички други, Гороломов неочаквано се обърна и докато всички вървяха напред, той тръгна назад. Не беше лесно да се надвие течението. Гороломов се люлееше наляво-надясно, натискаха го до дувара, повличаха го назад. И тъй като той все силеше напред, като блъскаше наляво и надясно с лактите си, Митю Арнаутина му кресна: „Къдя? Къдя?“
Гороломов най-после успя да поизлезе към опашката на множеството. „Те седят сега и си ядат!“ — тая мисъл го подлудяваше. Той тъй се разбърза, че бутна свещта на една жена, блъсна друга и я завъртя.
— Илю! — извика жената. — Кой е тоз? Все ме изпотъпка.
Гороломов излезе на открито място и се спря. Свещта осветяваше намръщеното му лице, разбърканата му коса, брадата му. Няколко гологлави момчета със свещи в ръце, от които събираха топки от восък, го гледаха със светнали весели очи.
— Кой е? — каза едно.
— Учител!
А третото мушна главата си посред и каза ниско:
— Тоз е Иуда Искариотски… Гледай му брадата. Отива да се обеси…
Те се закикотиха, но Гороломов беше тъй замислен, че не ги забеляза. Той духна свещта си и с широки крачки тръгна към портата, излезе и в тъмнината забърза към учител Йовчови.
Той почти тичаше, сърцето му биеше като чук. И като че беше вече при прозореца и виждаше: Ганка, Фроса, Дянков, офицера. Чукат се с червени яйца, смеят се. Гороломов стисна зъби. „Ще взема един камък — помисли си той — и бух в прозореца.“
Той вече беше до учител Йовчови, проточи шия и погледна: не видя осветен прозорец, тъмно беше. Ни у Йовчови светеше, ни в стаята на учителките. „Може да са у кмета“ — помисли си Гороломов. Ходи и там — тъмно беше и у кметови.
Гороломов се поуспокои и вече щеше да си ходи, но друга мисъл се промъкна в ума му.
— Ами ако са рекли: дето ще ни гледат онез, дето отиват на черква, я да угасим лампата и тъй да си приказваме…
Значи, може да е тъмно, но те пак да са вътре, да са наедно. Колкото и да беше глупаво това, на Гороломов се струваше за вярване. Той се приближи до прозореца и се ослуша, стори му се, че чу шум, но после разбра, че копчетата на палтото му се търкат по стената. Горе на прозореца пердето отвътре малко беше препънато, тъй че, ако оттам се погледнеше, можеше да се види какво има вътре.
Гороломов се огледа, видя бъчвата, видя един празен газен сандък и планът му беше готов: изправи бъчвата с дъното нагоре и тури сандъка. Качи се най-напред на бъчвата, после стъпи на сандъка. Като се подигна на пръсти, той вече заничаше през оня разтрог, който правеше пердето. Изведнъж сандъкът изпращя под него, краката му хлътнаха. Гороломов приклекна да извади краката си и тъй като бързаше, понапъна се, измести се и, наедно със сандъка, който стягаше краката му като с букаи, свлече се и падна на земята. Последва нов по-голям шум. Бъчвата, тласната от Гороломов при падането, се търколи, доста полека, на две-три крачки, но стигна тъкмо на границата, отдето започваше стръмнината, залюля се, залюля и захвана да се търкаля надолу — търкаляше се и все гърмеше.
Уплашен от всичкия тоя шум, Гороломов, щом се отърва от сандъка, хукна да бяга, като накуцваше —
