— А булките, тях няма ли да застраховаме? — каза Гороломов.
Черните очи на Дафина, по-голямата снаха, светнаха и се обърнаха към свекървата. Старата, замислена, не се обади. Пак Слав се пошегува:
— На булките да са здрави хурките!
Вън взе да вали дъжд. По замъглените стъкла на прозорците се чуха леки удари, затекоха вадички като сълзи.
— Дай, боже, дай! — каза Слав и погледна навън.
Зарадваха се, че вали дъжд, поразпуснаха се и не бързаха да станат от софрата. Старата все пращаше снахите да донесат кога пресносоло меко сирене, кога орехи, кога петмез. Иван, никой не беше видял кога беше станал, донесе нещо завито в червена торба. Гороломов извади китарата. Булките не бяха виждали такъв инструмент и внимателно, с жадни очи, следяха как Гороломов гласеше китарата. Черните очи на по- голямата снаха засвяткаха. Като подръпваше някое време кордите с пръсти, изпод които на булките се стори, че замънка слаб човешки глас, Гороломов запя:
При третия и четвъртия стих на тая песен Гороломов забеляза, че по черните очи на булка Дафина мина светла влага. Той менеше песните според случая — кога за булките, кога за старата. А като знаеше, че Слав е стар демократ-каравелист, той запя ниско, но с голямо въодушевление, малко бунтовнишки:
— Няма таквиз хора сега, бай Славе — провикна се Гороломов. — Ти знаеш ли, че когато се пръсва слух, че Каравелов бил изтезаван в затвора, отиват чуждите кореспонденти — ония, дето пишат в европейските вестници, при него, при Каравелова, и го питат: вярно ли е? Не, казва Каравелов, не е вярно. В България не бият!
Гороломов говореше със смръщени вежди, с пламнал поглед и силно ръкомахаше. Унесени, булките слушаха внимателно, после се сепнаха и се позасмяха, като прикриваха усмивките си с ръка. Слав каза:
— За дяда Каравелов няма що да ми казваш, аз го зная. Веднъж, по едни избори, той мина оттука и спа в мойта къща. Ей тук, в таз стая, съм го гощавал, както гощавам тебе. А вий — обърна се той към булките, — вий нищо не помните. Вий не помните и онез дребните пари, каравелчетата. Той ги извади, дядо ви Каравелов.
Гороломов изпя и други песни. По едно време между булките като че ставаше нещо: по-голямата, Дафина, чернооката, уж се смееше, уж беше весела, а очи й се напълниха със сълзи. Тя се пообърна, подпря главата си с ръка и се загледа настрана.
— Какво ма, какво има? — попита Слав.
Младата снаха не знаеше да каже ли, или не, усмихна се, наведе очи и каза:
— Дафинка… Казва, че и тя знаела била една песен…
— А, тъй ли? — каза Слав.
Гороломов се усмихваше. Но старата обърна само главата си към булките, попогледна ги и пак върна погледа си. Булките, като ужилени, скочиха на крака.
— Мамо! — казаха почти едновременно. — Да раздигаме ли?
Те се разшетаха, разтичаха се. Усмивка нямаше на лицата им, не поглеждаха никого. Старата гледаше, както по-рано, пред себе си и мислеше.
Вън се чуха мъжки гласове, по разкаляната земя мина добитък. Синовете на Слава бяха си дошли от нивата. Гороломов веднага се залови да пише книжата по застраховките.
След час-два всичко беше готово. Додоха синовете, мустакати мъже, казаха им какво са направили, посочиха им де да подпишат. Перото на Гороломов остана като тънка пръчица между дебелите им закоравели пръсти. Гороломов прибра книжата си, прибра парите и, изпратен от всички, тръгна си към кръчмата.
Като се поотдалечи малко, Гороломов се спря, взе да бърка в джоба си, а на Ивана каза:
— Върви ти напред, аз ще дода…
Той извади от джоба си едно малко тефтерче. Най-напред то се отвори на едно място (види се, там то най-често е било отваряно), дето имаше един изсъхнал син минзухар. Гороломов се усмихна, прочете написаното там: „Спомен от Ганка Попова и Фроса Николова“ — и пак се усмихна. След туй разгъна тефтерчето на друго място: тук на две страници, една срещу друга, имаше по два стълбеца, доста дълги, с цифри. И към двата Гороломов прибави по няколко цифри (единият стълбец беше за застраховките, другият за процентите, които му се падаха), след туй, като движещ бързо молива си, събра и едните, и другите цифри, скри бавно тефтерчето си, но, замислен, позадържа погледа си. Изглеждаше, че остана доволен.
Той тръгна пак из улицата. Не беше валяло много дъжд, но земята беше понамокрена. Под овошките беше нападал бял цвят, тревата, пораснала сякаш изведнъж, изглеждаше по-зелена, по-весела. Облачно беше, топло, можеше още да вали. Изведнъж Гороломов се спря и се загледа. И тъй беше зачуден, и тъй се залиса, че грабеше снопчета от брадата си, мачкаше ги и ги хапеше: пред кръчмата ставаше нещо. Валчестият балван беше изтъркулен сега далеч пред кръчмата. Един селянин ту се спущаше върху него, ту отстъпяше назад.
„Ето оня лудия, дето се бори с камъка“ — помисли си Гороломов и за да го види по-добре, доде близо до вадата, която пресичаше на това място мегдана.
Гьоч Кольо беше отвъд вадата. Той беше се поспрял да си отпочине, поразпаса края на пояса си, след туй пак го опаса, като го пристягаше. Приготвен, той плесна ръце, плесна се по бедрата, подскочи, извика: ха! ха! — и взе да обикаля около камъка. Като че пред него беше не камък, а жив човек, друг борец, когото той дебнеше да хване. Един-два пъти той се спусна и пак се дръпна назад, принуден да отстъпи. На третия път се спусна, преграбчи камъка, но го пусна: противникът пак се опря. Гьоч Кольо плю на ръцете си и заобикаля.
Неочаквано, бързо, той се спусна, сграбчи камъка с две ръце, напъна се и го обърна. Тъй бяха се изопнали жилите на врата му, на ръцете му, като че щяха да се скъсат. Гороломов кипна:
— Ей, чичо, ей! Слушай, ей! — завика той. — Остави! Чакай, какво правиш… недей!
Гьоч Кольо се изправи да си почине и пак застяга пояса си. Както беше отвъд вадата, Гороломов заговори:
— Какво правиш ти бе, човече божи? Какво правиш бе, българино, бива ли тъй? Че ако имаш много сила, вземи да свършиш някаква работа. Или пък, ако е празник, почини си, прочети нещо. Ако не можеш да четеш, накарай да ти почетат: ще просветиш ума си, ще имаш полза. А какво е туй — да търкаляш камъка. И опасно е: може да се скъса някоя артерия, да стане кръвоизлияние и — мортус свърши се…
На тая дълга реч Гьоч Кольо не отговори нищо, само каза:
— Ела, ела. Ела по-насам.
Той гледаше Гороломова с крайчеца на окото си и говореше нисичко, както говори човек, кога гледа някое птиче и се бои да не го подплаши, та да хвръкне.
— Не прави тъй, послушай ме. Не си дете…
— Ела, ела по-насам — нисичко говореше Гьоч Кольо. — Не бой се, за брадата няма да те ловя.
Тая закачка за брадата му разсърди Гороломова и той бързо, с широки крачки, затропа по мостчето. „Дебела глава, от малко не взема — мислеше си той, — трябва отблизо да му разправя.“
