— Махай се! — изкрещя селянинът и попристъпи.
Възмутен уж, а всъщност уплашен — селянинът беше широкоплещ, набит, — Гороломов с бързи, широки крачки доде и се качи на каруцата.
— Карай, Иване! — каза той. — Народ! Туй ми било народ. Ти му желаеш доброто, а той… Карай, Иване!
Неочаквано той се обърна към Держански и каза:
— Г-не, аз приемам предложението ви. Съгласен съм да правим ревизиите наедно. Тез хора само със сила, със заплашване могат да се управляват. Съгласен съм!…
Держански доста се позачуди и загледа Гороломова като че ли се питаше: „Дали го хвана вече виното“? И тъй като режеше пак пастърма, той подаде едно късче на Гороломова и каза:
— Не се сърдете… Вземете… Чудесно е… Нан-фай-пресе…
Гороломов си мислеше:
„Защо да не му помогна на тоя сиромах? Аз няма да му се бъркам в работата, ще кажа само, че съм доктор, и ще стоя настрана. Нека той да се разправя. Най-после, не е за лошо, за добро е. Ще научим кръчмарите да държат чисто. При друга обиколка аз ще им кажа истината: не бях доктор, но се престорих на доктор да ви науча на ум. И те ще ми благодарят…“
Така пътуваха доста време. Слънцето залезе, започна да се стъмнява. Празен вече, бинликът се валяше в каруцата. Гороломов и Держански като че бяха приятели от години. С помътени глави, весели, те бяха се отпуснали назад в дъното на каруцата, Гороломов беше метнал ръката си върху рамото на Держански и, прегърнати тъй, двамата пееха с висок глас: „Плача, друже, и се чудя…“
Понякога Иван се обръщаше и, ухилен, ги гледаше… И тъй като бяха черпали с бинлика и него, той се обръщаше към конете и шибаше единия, шибаше другия…
В това време в Кара-Пелит, докъдето оставаше още десетина минути път, в кръчмата на Стайка, трите газени лампи, от които едната „висяща“, бяха вече запалени. Грамофонът свиреше „Леблебеджи Хорхор- ага“. Третият общински писар Платников навиваше грамофона и избираше плочи. Той беше млад момък, селски франт, с руси тънки мустачки и с килната назад шапка, за да се вижда хубаво счесаната му коса. В кръчмата имаше още двама-трима селяни, но и те нито пиеха, нито пушеха, а, пъхнали ръце в ръкавите на абите си, мълчаха, отпуснали гърди въз разкривените маси. Зад тезгяха стоеше сам кръчмарят Стайко, плешив, с едро възжелто лице, позалинял малко, тъй като беше настивал. След „Леблебеджи Хорхор-ага“ Платников тури друга плоча — руски романс.
Изведнъж вратата се отвори и влязоха двама души. Нито поздравиха, нито продумаха нещо. Единият, висок, с черна брада (той беше Гороломов), се спря до вратата, извади тефтерче и молив и се приготви да пише. Другият, по-нисък, слаб и по-зле облечен — Держански, — тръгна право към тезгяха, избута настрани смаяния кръчмар и взе да преглежда чашите. Вземе една, погледне я вътре, позавърти я и я остави на мястото й. После вземе друга. И мълчи, не говори, строг, важен. Такова голямо беше учудването на всички, че Платников забрави да навие грамофона, иглата се провлече и задраска, гласът на певицата дебело пропя: горькая, горькая… судьба… мо-я… — и спря.
Като прегледа чашите и всичко, което беше отгоре: шишета, кутии със захар и кафе, Держански се наведе да погледне под тезгяха, но веднага се изправи със стиснати очи, намръщен, като да беше подушил нещо смрадно.
Той извади оттам едни вети кондури, покрити с прах, изсъхнал и плесенясал хляб и един стъклен буркан с някаква течност, в която беше се удавила една мишка.
Като нареди всички тия неща на тезгяха и ги показа на Гороломова, Держански се поогледа, взе дилафа от огнището и с него, като с щипци, извади и показа една черна, мокра и вонеща пачавра. Той показа и на Гороломова.
— Г-н докторе…
Гороломов кимна и записа нещо в тефтерчето си. Положението на кръчмаря, когото Держански все избутваше настрана, ставаше опасно. Добродушното му едро лице от възжелто стана бяло, източи се и се удължи. Держански се обърна към него, очите му светеха от гняв, устните му бяха стиснати. Не можеше да се разбере какво ще прави и току отведнъж, с бързо и неочаквано движение, мушна миризливата пачавра под носа на Стайка. За да се запази, кръчмарят се дръпна назад. И стана още по-блед.
— Какво е туй, а? — извика Держански. — С таз пачавра ли миеш чашите, а после правиш кафе. Ти ще измориш хората… Какво правиш ти? Де се намираш? Не знаеш ли, че иде филоксерата?
Платников, третият писар, не можа да се сдържи и се засмя.
„Каква филоксера? — помисли си той. — Навярно иска да каже: иде холерата.“
Держански се огледа, видя вратата, която водеше към другото отделение — към бакалницата, — обърна се към Гороломов и каза:
— Г-н докторе, какво ще заповядате? Да прегледаме ли и тука? Страшна мръсотия навсякъде.
Гороломов даде съгласието си и кимна с глава. Держански отвори вратата, но преди да влезе, обърна се и с пръст повика кръчмаря. Като влязоха двамата, вратата се затвори. Гороломов си даваше вид, че всичко туй му е познато, омръзнало и му дотяга. За да се поразвлече, той удряше с моливчето по ръката си, подсвиркваше си и гледаше настрана. Но чувствуваше, че го гледат, и си мислеше: „Какво са ме зяпнали тия приятели? Какво ли си мислят: какъв млад, красив доктор, прилича на Христо Ботев. Трябва скоро да е свършил. И де ли ще е учил? Във Франция или Германия?“ — И за да им даде възможност да го гледат колкото си искат, Гороломов, полуизвърнат, все гледаше настрана, като удряше с молива по ръката си.
Един от селяните, млад човек, се възползува от това и тихо, на пръсти, отиде до вратата на бакалницата — тя беше със стъкло — и погледна през една дупчица, оттам, където пердето беше малко дръпнато. После се върна усмихнат при Платникова.
— Преглежда Стайка — каза той тихо. — Стайко се съблякъл и легнал отгоре на масата, кашли, а той го слуша по гърдите.
— И той доктор, значи — каза Платников.
И тъй като Гороломов все гледаше настрана, младият селянин можа да отиде още веднъж до вратата и да погледне.
— Какво правят? — попита Платников.
— Стайко му даде пари.
— Много ли?
— Две бумажки. Две по петдесет лева. Или две по сто.
В това време Держански и кръчмарят излязоха от бакалницата. По лицата им личеше, че между тях беше се въдворило пълно съгласие.
— Трябва да държиш по-чисто — говореше му Держански с мек, наставнически глас. — А колкото за тебе, нямаш нищо, заразен си малко от настинка. То ще ти мине.
Платников пак се засмя.
— То настинката нищо, докторе — каза той. — Но вижте, на устата си има раничка, то да не е нещо опасно.
Стайко наистина имаше нещо на долната си устна и дори се попохвана там. Держански се обърна и прониза с погледа си Платникова.
— Ти кой си! Ти какво искаш? — каза той. — Значи, подиграваш се, а? Г-н докторе!…
Гороломов погледна също тъй недоволно писаря и забеляза нещо в тефтерчето си.
— Хайде сега, сбогом! — каза Держански. — И при втора ревизия да намерим всичко в ред. Сбогом.
Те си излязоха. После се чу, че каруците им (две каруци имаше с тях) се отдалечиха в тъмнината. Колкото души имаше в кръчмата, станаха, събраха се накуп и загълчаха.
— Тази работа не е чиста! — говореше Платников. Чухте ли го какво каза? Иде филоксерата… Тоя човек или е луд, или е пиян, или… И ти, бай Стайко, да му се подложиш да те преглежда…
Стайко изглеждаше объркан, омърлушен.
— Защо да не се прегледам. Като ми е дошел доктор на крака, защо да не се прегледам…
— Казвам ви, таз работа не ми се вижда чиста, Бальо — обърна се Платников към младия селянин, същия, който беше гледал през вратата, — я иди повикай кмета. Той е дома си, аз го видях, като си влезе. Търчи!
Додоха двама албанци. Те държаха бозаджийница в селото.
