Непознатият се приближи. Той беше дребен, слаб, с глътнали бузи. И мустаците, и брадата му бяха бръснати, но пак покарали и тъй гъсти, че половината му лице изглеждаше като вапцано с черно. Онова, което позачуди Гороломова, беше, че тоя човек го гледаше весело, като близък, зарадван беше и като че се чудеше защо и Гороломов още не извиква от радост.
— Добър ден, г-н докторе! — каза той.
Гороломов се обърна пак към Ивана.
— Щом си готов, Иване, да вървим. — Той се качи на каруцата, намести се добре и тогава погледна непознатия: — Доктор ли? Какъв доктор? Аз не съм доктор…
— Как? Вий не сте ли д-р Джамджиев?
— Иване, кажи му! Кажи му виждал ли си такъв… Как го казахте? Д-р Джан-Джан ли…
— Джамджиев.
— Отсъствува. Непознат. Аз, г-не, се казвам Станислав Гороломов. Застрахован ли сте? Млад сте и не трябва да отлагате. Заповядайте! Ето кой съм аз! — Гороломов подаде на непознатия картичката си.
— Значи, вий не сте д-р Джамджиев — каза непознатият, като погледна картичката, но не я прочете. — А толкоз да си приличате! Аз, като ви видях, рекох: ето го г-н доктора. Д-р Джамджиев ни беше началник на болницата във войната, аз при него съм служил. Добър човек, като вас представителен, красив, с черна брада, като Хр. Ботев. Вий знайте ли, г-н… г-н — той прочете картичката, г-н Гороломов, че и вий приличате на Хр. Ботев?
Гороломов се усмихна и поглади брадата си…
— Да, знам… Казвали са ми го и други. Иване, да вървим.
Но непознатият не ги остави да тръгнат. Като разбра че отиват към Кара-Пелит, той каза, че пътува за същото село и тъй като не му се седяло сам, предложи на Гороломова да се качи при него, а неговата каруца ще следва отзад. Сега Гороломов видя и каруцаря на непознатия. И той беше малко особен: сипаничав, кривоглед. На Гороломова се стори, че той много внимателно слуша какво се говори.
— Аз имам и малко винце — каза непознатият. — Много хубаво винце, най-фай-пресе. Нося и малко пастърмица.
Той отиде до колата си и се върна с един голям черен бинлик и нещо загърнато в книга. После се качи и седна до Гороломова. Иван подкара конете.
— Да се запознаем — каза непознатият и подаде ръка на Гороломова. — Держански, фелдшер. Аз ходя по ревизия, ревизирам кръчмите за чистота. Багабонти, тез кръчмари, не държат чисто, ще заразят хората. А са богати. Да ги стиснеш за гушата, лири и наполеони ще бълват. Имат. Няма какво да ги жалиш, ще дават. Има аванта — каза той по-ниско, като гледаше Гороломова в очите и завъртя ръка към джоба си.
Гороломов се позачуди, но не каза нищо. С една чекийка Держански наряза къс пастърма на тънки резенчета и покани Гороломова.
— Хапнете си. Пастърмицата е хубава. Най-фай-пресе. — Тая дума той често я употребяваше и искаше да каже: много хубаво, фино нещо. — Вий познавате ли — каза той — бай Данка, оня сакатия, изсипания, да прощавате. Той прави таз пастърма. Голям майстор е, и наденици прави. У дома си работи човека, туря миризми, урежда ги. Нали е хубава? Чудесна. Най-фай-пресе.
Гороломов все гледаше новия си познат малко отстрани. Казал се беше фелдшер, а яката му, връзката му бяха измачкани и изцапани, ръцете му и те не бяха много чисти, със задебеляла кожа отдолу, с ранички, както са ръцете на хора, които се занимават с физически труд. Освен туй, дрехите на Держански бяха изцапани с мазни петна, сам той лъхаше на масло, като да беше не фелдшер, а машинист.
Като хапнаха от пастърмата, Держански извади една никелова туристическа чаша, сглоби я, напълни я с вино и я подаде на Гороломова.
— Вие, знам, няма да приемете да пиете от шишето. Ето ви чаша за вас, заповядайте! Аз пък ще пия от бинлика. Дето рекла оназ: На ви, деца, по чашка, пък майка ви ще пие с черното шише, че жалее баща ви. Наздравичка! — Той надигна бинлика и виното закъркори в гърлото му. — Ох, реже… Реже и пори, с мечка се бори. Чудесно! Най-фай-пресе.
Каруцата лъкатушеше и извиваше по мекия път. От двете страни се разстилаха зелени ниви и круши между тях. От Конак бяха тръгнали надвечер и вече слънцето беше на засядане, белите облаци на небето почервекяваха и сенките се удължаваха. Держански все говореше. Разправяше за войната, за д-р Джамджиев, хвалеше го, хвалеше и себе си. После заговори за ревизиите си и за мъчнотиите, които срещаше. И все режеше пастърма на тънко, пълнеше туристическата чаша на Гороломова, а сам надигаше бинлика.
— Винце, винце, сладкото ти имце! — говореше той, като снемаше бинлика от устата си. — Страшна работа… Барут! Първо качество, най-фай-пресе…
Той пак заговори за разправиите си с кръчмарите.
— Като ме гледат такъв… незначителна фигура, без авторитет, не се подчиняват. Я да бях доктор! А пък имат, дяволите, пълни са с пари. Може тъй да ги сидеросаш, че да те помнят. Има аванта — каза нисичко той, с многозначителен поглед, като завъртя пак ръка към джоба си и намигна на Гороломова.
— Каква аванта? Не разбирам…
— Искам да кажа, ще плащат. Като им поискаш, ще дават. Т.е. могат да платят, глобите, например, де… Вижте какво, г-н Гороломов, те мене не ме слушат. Аз ще ви помоля едно нещо. Ще ми направите голяма услуга. Началството ще каже: браво, Держански, и може да ме повиши. Само да искате…
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Да дойдете с мене… Да кажете, че сте доктор. Ама вий сте същински доктор, красив, с тая брада. Ще кажете, че сте доктор, и ще си стоите настрана. Аз ще правя ревизиите, аз ще се разправям с тия багабонти, кръчмарите. Искате ли? Моля…
Гороломов едва има търпение да го изслуша докрай. Смръщи вежди, замахна с ръка и каза решително:
— Не, никога! Това не мога го направи!
И разсърден, пообърна се и загледа настрана. Держански поклати глава, като да си каза нещо сам на себе си, после задъвка едно късче пастърма, но без желание и като че не усещаше вкуса му.
Изведнъж Иван спря конете. На едно малка стръмнина те бяха настигнали една каруца, натоварена с греди. Конете не теглеха. Селянинът беше подпрял с рамо предницата на колата, тикаше и викаше: де! де! дий! — но конете не мърдаха. Селянинът се поотстрани, разгледа пътя под колелетата, разгледа конете, като мърмореше нещо, после отведнъж запсува и заудря конете с камшика по ушите, по главите.
— Ей, ей! Какво правиш! Не удряй! — Гороломов скочи от колата, отиде до селянина, блъсна го настрана и застана между него и конете.
— Що биеш добитъка бе? — викаше той. — Не знаеш ли, че е забранено? И в главата удря. Я да взема да те удрям аз по главата, че ще видиш какво ще ти е. Дурак! Като си ги натоварил толкоз, разбира се, че не ще теглят.
Гороломов разгледа колата — тя беше удължена ла пет-шест метра, гредите бяха още сурови, дебели. След туй Гороломов мина отпред и подигна хамута на единия кон — отдолу имаше рана, — подигна хамута и да другия — и той беше наранен.
— Звяр! — извика Гороломов. — Звяр! Тъй ли гледаш конете си? Те те хранят, а ти… Слушай, ще си идеш у дома, ще вържеш конете в обора и няма да ги изкарваш, докато не им заздравят раните, разбра ли?
С големи вежди, паднали връз очите му, селянинът мълчеше. Гърдите му се надуваха и падаха, той като че с мъка удържаше гнева си.
— Г-н докторе, съставете му акт — обади се Держански.
Тая бележка разсърди Гороломова.
— Какъв акт ще му съставя. Аз му говоря като частно лице, защото му желая доброто. Аз не съм началник, не съм доктор.
— Тъй ли? — извика селянинът. — Не си началник, не си доктор, а какво си пъхаш гагата тука? Мене ми е причерняло, а ти… Слушай, да си вървиш. Да си вървиш, че като я хвана таз паламарка, дето си я пуснал, в ръката ми ще остане. Марш оттука!
— Я да не приказваш много!
