— Приказвай си ти…
Гороломов постоя още, все тъй приказлив. Баташки беше излязъл преди малко, звънецът удари. Учителките грабнаха дневниците. Гороломов също стана.
— Ще се видим пак. Елате пак.
— Да, ще дода. Довиждане!
В коридора, когато беше вече до вратата, Гороломов чу стъпки: идеше след него Фроса.
— Г-н Гороломов — започна тя, — сърдита ви съм такова невнимание пък. Аз толкова съм мислила за вас. Откакто се разделихме, след вечеринката — нали помните? — аз съм си водила дневник. Не ми се смейте, казвам го само на вас. Елате да ви го прочета. Аз съм се изказала там, и за вас има, повечето е за вас. Елате… Нали ще додете…
— Да, да… ще дода — говореше Гороломов, а очите му, през рамото на Фроса, търсеха пак Ганка.
Развълнуван, усмихнат, Гороломов се върна в Славювата кръчма и седна вън на чардака. Не искаше да влиза вътре, по добре му беше тука. Какво слънце, какво синьо небе! „Пролет мила, животворна“ — прошепна си Горломов. По поляните се зеленееше чиста млада трева. Един щрък ходеше там, с червени крака и черно на крилата, важен. Над главата на Гороломов, на стряхата, се залепи лястовичка, обърна се и очичките й като черни светли точици, погледнаха Гороломова. „И засмяна, благотворна, пълна с драгост, с красота“ — тананикаше си, щастлив, Гороломов.
Цели шест месеца, откакто той не беше дохождал тука. След вечеринката в училището, за която сега спомена и Фроса, той замина още на другия ден, почти избяга: много крехко му се виждаше току-що поникналото цвете на любовта му и той трябваше за някое време да се отстрани. Отиде в Пчеларово, едно село на три часа от Каралии. Там стана онова глупаво събрание (когато Черното Павле го питаше защо е претоварил толкоз колата) и го арсетуваха. Токата беше помислил тогава, че е хванал голям престъпник, търсен от властите под дърво и камък. Той искаше да изпрати Гороломова пеш в града — „да му духа кон на врата“, т.е. Гороломов напред, а стражарят на кон зад него. С големи молби Гороломов едвам можа да склони Токата да му позволи да замине с колата на Ивана, като стражарят седне до него. Тъй и направиха.
Гороломов беше доведен под стража в съда във Варна. Ако той се съгласеше да се извини на Галов, делото щеше да се прекрати. Горд, Гороломов отказа всякаква спогодба. Осъдиха го и тъй като в залисията си — него време той все за това приказваше — пропусна срока за обжалване, присъдата влезе в сила: затвориха го и лежа в затвора четири месеца. По другото дело, задето в Саръджа, при една разправия за мера, беше се представил за съдия, Гороломов „по недоказаност“ беше оправдан.
И ето го Гороломов пак по същите тия места. Пак Иван, синът на Вълча Пелтека от Чамурлии, го води с колата си от село на село.
В тоя миг Иван, червен, ухилен, се показа на вратата на кръчмата.
— Ваша милост — каза, — хлябът огладня. Слави ни вика да ядем, че манджата ще изстине…!
Гороломов влезе вътре да се нахранят.
Един-два пъти същия тоя ден Гороломов се опитва да види учителките, но не можа. Те бяха разпуснали вече децата за Великден, нямаше ги ни в къщи, ни в училището. Надвечер Гороломов излезе с Баташки да поразходят вън от селото. Връз зелените поляни, помежду удължените черни сенки, се стелеха жълти ивици слънце. Едно стадо овце с агнетата си, доста големички вече, пасяха край пътя. Все черни агънца, само тук- таме някое съвсем бяло или вакло. Събрани накуп, като деца, те се надпреварваха — препускаха веднъж напред, после назад. Или се качеха на някое височко място и скачаха оттам едно след друго. Някои се подхвърляха: троп! троп! троп! — все на едно място, като че танцуваха.
— Гледай ги, Баташки, агънцата… — радваше се Гороломов.
Всичко му се виждаше хубаво. Мислеше си да остане тук, да живее тук, виждаше се (пак в мечтите си) оженен за Ганка — тя пак учителка, той — кмет. И нека да видят тогаз какво може да направи един интелигентен кмет.
— Каква е таз река, тез изрътени брегове, тез камънаци? Няма ли кой да залеси тез баири? А за какво са тия допотопни виранетини — каза Гороломов, като погледна двете полусрутени вятърни мелници горе на височината. — За тях трябва малко газ и кибрит!
Той беше готов да укори Баташки, че не работи, а развъжда кокошки и учи желтия си которак Микадо да прави фокуси, но си спомни, че Баташки е пестелив, скъперник и всички знаеха, че има пари. Веднага Гороломов се залови да го увещава да се застрахова, хвалеше му ту една, ту друга таблица. Баташки се подсмиваше. По едно време каза:
— Е, Станчо, таз ли нощ ще изгориш водениците?
— Как да ги изгоря? Аз само тъй казах…
— Де, де, не бой се! От мене дума не излиза.
Гороломов пак взе да хвали таблиците си. Може да се каже, че той изговори цялото съдържание на „Полезни съвети на деятелите по живот“ и „Настолна книга за осигурителния представител“. След доста време, увлечен в собствените си мисли, Баташки каза:
— Ти имаш воля, Станчо. А аз не мога да се реша да ида ли в града, или не. Е, таз нощ ли ще гориш водениците?
— Баташки…
— Де, де! От мене дума не излиза.
Върнаха се в село. Пред кръчмата на Слави видяха, че стои в здрача един дребничек човек и гледа към тях. Той беше Методи Добрилов.
— О, Методи, здравей! — извика Гороломов, като го видя и го прегърна. — Братко мой, друже! Живи бяхме да се видим. Ела, ела да влезем… Довиждане, Баташки! Остави го тоз простак — каза Гороломов, като погледна след Баташки, който си тръгна към училището. — Измъчи ме! Аз, знаеш, на шега казах: няма ли кой да запали тия допотопни вятърници, а той: кога, казва, ще ги запалиш, таз нощ ли? Тип!
Много нещо имаше да разказва Гороломов на Методи. По-късно додоха селяни, седнаха при тях познати, разприказваха се, развеселиха се. Иван донесе „червените гащи“, т.е. китарата. Канеха Гороломов да свири, подаваха му китарата. Но той я туряше пак в ъгъла и казваше:
— Не може. Сега не се свири. Сега е страстната седмица.
А на Методи, на ухото му, казваше:
— Друже! Ще видиш какво готвя!
Когато кръчмата се изпразни, Гороломов стана, извади калъфа — червената торба — на китарата и каза:
— Ела сега, Методи, с мене.
По мостчето тръгнаха към учител Йовчови. Небето, ясно, тъмно, пълно със звезди, като че беше се надвесило над земята. Ако и да нямаше месеца, толкоз беше видело, че можеха да се познават дори боите — кое е бяло, кое желто, кое синьо. Ясно се виждаха къщите на селото, неосветени, бели отпред, утихнали. Белееха се около им цъфналите овошки. Къщата на учител Йовча беше малко напред. И нейните прозорци не светеха, но отвътре, под стъклото, се виждаха белите пердета. Отстрани, до прозореца на стаята, дето живееха учителките, се виждаше една бъчва, купчина дърва, разни дреболии. Дворът, незаграден, беше като малка площадка: оттам надолу започваше стръмнина.
Гороломов и Методи, спрени отвън под стряхата на кметовата къща, която беше отвъд пътя, разгледаха добре мястото. След това Гороломов каза:
— Стой тук, Методи. И гледай сега аз какво ще направя.
Той пристъпи нагоре и се приближи на десетина крачки до прозореца на учителките. Спря се, изправен, висок. В тъмнината се чуха първите звукове на китарата, тихо, като че прибръмчаваха мухи. Горолемов запя, но ниско, въздържано:
Никакъв знак на живот не се показваше вътре. Отпред, отвъд камънаците на баира, които се белееха,
