извади една малка зелена книжка — „Полезни съвети на деятеля по живот“ — и се престори, че чете. Сегиз-тогиз Иван му шепнеше нещо.
Кръчмата се напълни с хора. И глъчката стана голяма. Ония, за които нямаше място по пейките или по столовете, стояха прави и даваха ухо ту на тоя, ту на оня разговор. Други чакаха даскал Гатя да прочете вестника и да каже новини.
Един висок млад селянин влезе, със загоряло лице, с юнашки вид. Сребърна обеца имаше на ухото му.
— О, бай Димо — извика той. — Добре дошел! Кога дойде?
— Димо спал тука — каза Бившият.
— Тука ли? Тук ли спа, бай Димо?
— Тук спах — рече Димо. — Но каквото си патих, сам зная.
Едно позамълчаване, каквото се случва често, кога говорят много хора, позволи почти на всички да чуят думите на Дима. И дадоха повече ухо. Димо се усмихваше, като гледаше нагоре към портретите.
— Кажи, кажи — настояваше Бившият.
Дори Джурката, който седеше зад тезгяха, погледна Дима строго и каза:
— Димо, какво си патил, казвай. Какво само дрънкаш? Прибрах те да спиш, пък ти…
Димо повтори по-настойчиво:
— Какво патих аз тази нощ в таз кръчма!…
— Да не те е обрал някой?
— Да не са те нападнали паткани — каза Данаил. — Паткани има много. На един, като спял, изгризали му оса.
— Не е паткани. По-лошо.
— Е казвай де! — разсърди се Бившият. — Стига си ни въртял.
Селяните все слушаха.
— Аз снощи — започна Димо, — като си отиде Джурката, легнах си ей там е, на пейката, завих се с капламата. Изкарал съм един сън, събуждам се — лошо ми е, ще умра, нещо ме души. Не мога да разбера какво ми е, ама, казвам ви, умирам. Бре, каква е таз работа! Ставам, поглеждам нагоре, аз съм бил легнал под Радославов! Той слизал да ме души! Станах, вземам си капламата, лягам си ей тук, под Гешева, и спах до сутринта като агне…
Силен смях екна в кръчмата. На няколко пъти тоя смях утихва и пак избухва. Тъкмо в тая минута в кръчмата влезе кметът, Токата. Селяните замълчаха и не защото Токата беше радославист и можеше да се докачи, а тъй на, не го обичаха и не искаха да му дадат случай да се посмее. Искаха просто на просто да запазят една тайна от него, каквато и да е. Токата, дето се казва, беше яре от стара коза, разбра, че замълчаха зарад него, но не се докачи, а престорено любезно каза:
— Какво сте се насъбрали тука? Що не вървите в черква?
Тъкмо сега бяха влезли децата на Джурката и Токата ги помилва по русите главички. Той каза шепнешком нещо на Джурката, след туй засмян, важен, напет — той беше пълен, нисък, с руси, почти бели клепачи — тръгна да си излезе и от вратата пак каза:
— Хайде, хайде вървете на черква!…
Щом излезе Токата, селяните пак се разсмяха.
— Е, бай Димо — каза един. — Радославов те души, а?
— Ами, души ме, ти казвам.
— А под Гешева спиш добре. Е, нали си народник!
— Видя ли какъв шеф имаме? — говореше Бившият.
Гороломов се въздържаше с мъка да не се намеси. Той повече се наведе над „Наставления на деятеля по живот“.
Вън Токата се показа такъв, какъвто си беше — кипнал, ядосан. Насреща му идеше Рачо разсилният…
— Камберски!
— Аз, г-н кмете.
— Слушай, ела по-насам. Отваряй си ушите, че ще ги отворя. Какво ядеш, какво плюскаш? Кога стоиш пред началството си, да не дъвчеш като коза. Слушай: там, в кръчмата, е оня, гражданинът с брадата, щурият оня, дето пей и свири на китара, нали го знаеш?
Рачо с пълна уста кимна с глава.
— Там е и Димо Райнов, и Бившият, и Данаил. Нямам вяра аз в тез народняци. И в тоя брадатия нямам вяра. Ще идеш там и ще слушаш: щом заговорят за политика, чуеш ли да кажат „правителство“… „конституция“… „широки народни маси“ — ще дойдеш веднага да ми кажеш. Разбра ли?
— Правителство… конституция… широки народни маси… — повтаряше си Рачо, па извика: — Разбрах, г-н кмете!
— Хайде тичай!
Когато Рачо влезе в кръчмата, селяните още се смееха и още поглеждаха портретите по стените. Като безплътен дух, Рачо се промъкна и се долепи до стената в един ъгъл.
— Токата станал голям черковник — каза Данаил, — кара ни да вървим на черква. Той да върви, да е станал поп, не кмет. Нали тъй, Бивши?
— Поповете… Остави ги тях, поповете!
А Димо пак тъй на всеуслишание разказа:
— Из онзи ден дели-исуф-куюският поп, старият, афоресаният, си идел от града, ама — направил главата. Като дошел до Мусу-бей, заспал в каруцата, а конете влезли в нивята и взели да пасат зеления ечемик. Дохожда полският, хваща конете за юздите и тегли каруцата с попа наедно в селския капан. Стават мусубейчани, гледат: в капана — поп!
Селяните пак се засмяха.
„Ето с какви глупости се занимават“ — помисли си Гороломов и усети, че единият му крак позатрепера.
— Бай Димо — каза той, — одеве ти разправяше, че Радослав те бил душил, то нищо. Радославов удуши България, туй е лошото. Две войни, две катастрофи и ето на кой хал додохме…
Селяните бяха се смълчали и го гледаха.
— И не само Радославов е виновен, виновни са всички партии. Разправят ми за 16 юни. Всички, всички са виновни.
— Как тъй всички? — каза Димо. — Гешев, например? Той си даде оставката.
— Виновен ли е народът? — каза Бившият.
— Виновни сме всички! — почти изкрещя Гороломов. — Трябваше да се внимава. Трябваше тъй да се действува в политическите сеанси, че да доде на власт антантофилската опозиция. И щеше да доде, ако не бяха гласували с бели бюлетини… Тъй, че щяхме да имаме короната на едно мнение и антантофилското правителство на друго. Аз изразявам това на народен език — два вола, кога орат и единият тегли на една страна другият на друга, ще ударят в крушата. Тъй царят и антантофилската опозиция нямаше да имат едно мнение и България щеше да остане неутрална.
— Брава! — Извика Данаил. — Брава!
Димо Райнов поклати глава.
— Бай си, бабо, за бълхи. Когато колата се прекатури, пътища много.
Бившият мълчеше замислен.
— Г-не, ти имаш право — каза Данаил, — тъй как то каза, тоз наляво, онзи надясно — и плугът в крушата, т.е. щяхме да останем неутрални. Тъй е! Тъй!
Той щеше да седне на мястото си, но се обърна пак към Гороломов и каза:
— Бе, господине, защо вий учените не дохождате да ни поучавате. Ей на сега, като ни каза, светна ни на очите, разбрахме. Дохождайте по-често, говорете ни. Ако една жена, като не вижда мъжа си, забравя го, че какво остава до народа, като не вижда учените си…
Гороломов не видя, че Данаил хитро намигна на Дима и на Бившия, а поласкан си каза:
„Тез хора искат една реч. Да им държа ли? Защо да не им държа? «Почитаемо събрание… в днешния тежък политически момент…» Да, това е хубаво, тъй мога да почна. «В днешния тежък политически
