Джурковата кръчма в Пчеларово не беше кой знай каква сграда — обикновена селска кръчма, но сега, рано сутрин, както беше поприметено, чисто, каквото слънце грееше в прозорците, вътре, може да се каже, беше хубаво, приветливо: околовръст все дъсчени пейки, лъснати като лакирани от много сядане, станали желти като восък, стените варосани, бели, по стените — портрети…
Вън се чу да бие камбана — неделен ден беше. Иззад една маса, на пейката, там, дето досега се беше виждала някаква купчина, завита с кафява шуба, нещо се размърда, раздвижи се, шубата се подигна като колиба, свлече се и под нея се показа един човек чорлав, току-що събуден от сън, погледна най-напред уплашено, после се съвзе, кихна, оправи на една и на друга страна мустаците си и каза:
— Бре! Аз съм се успал. Джурка, добрутро!
— Добрутро, Димо. Наспа ли се? Как спа?
Човекът — петдесет, петдесет и пет годишен селянин — все пъшкаше, кашляше. Гологлав беше, с голямо, издуто чело, с много бръчки по лицето си, бръснат, с доста дълги мустаци. Не беше едър, не беше и много добре облечен, но пак имаше важен, чорбаджийски вид — или беше кмет, или най-малко бивал е кмет. И наистина, той беше Димо Райнов от Саръджа, голям партизанин, който преди осем години беше кмет на Каралийска община (в нея влизаше и Саръджа), а оттогаз все тичаше да събаря кметовете, та да стане пак той кмет. Днес за околийско партийно събрание, утре за окръжна, в други ден за посрещане на някой големец от София, бай Димо беше все по пътищата — отива в града или се връща от града. И много често се случваше, както сега, да остане да пренощува в кръчмата на Джурката.
А тя беше кръчма, която човек мъчно можеше да отмине. Вън, в къра, може да е лошо време, студ, виелица, но додеш ли до Джурковата кръчма, като че влизаш в пристанище — тихо, завет, кръчмата с чардак отпред, обърната на припек, отстрани, откъм запад, откъдето също духат резливи студени ветрове, като вълнолом, пространен навес. Теглиш каруцата там, туриш чуловете на конете, дадеш им малко сено — и хайде в кръчмата.
По стълбите се върви полека вече, тъй че има време да се прочете написаното с тебешир над вратата: „Честита Новата 1926 гудина“. Вътре е топличко. Зад тезгяха някъде, висок и слаб, с изпъкнали сини очи и с дълъг нос като на евреин, стои Джурката. Не му се сърдете, ако не ви види и не ви поздрави. Занят е, работа има, пък и бавно пипа — когато пише, туря очила, после, за да вижда надалеч, дига ги на челото си. Но той пак навреме ще ви донесе поръчаното — печена наденица, пооваляна в пепелта, но вкусна още на гледане, ще ви сложи и шише черно вино. Тогаз тоя залисан и заспал човек ще оживее, ще се усмихне, очите му ще светнат и сега ще разберете какъв добър и сърдечен човек е Джурката.
Той имаше много деца, все момичета. Приличаха си едно на друго като зайци, а всички приличаха на баща си. Понякога — откъм къщи, през малката врачка, която гледаше към двора на Джурката, те влизаха в кръчмата. Най-напред идеше най-голямото — тринайсет-четиринайсет годишно момиче, то носеше малко дете на ръце, а друго водеше. И още три-четири, все по-големички, идеха отзад, боси синеоки, с къси роклички, с руси коси, възбърнати нагоре като китка и вързани с едно червено ширитче. Като гледаха как всяко дете като че е одрало кожата на Джурката, селяните се смееха и казваха:
— Бе, Джурка, колко деца имаш ти?
— Де да знам — отговаряше Джурката. — Майка им знае.
Веднъж при едно преброяване той наистина се обърка: каза едно момиче, каза две, каза седем. И току се оплете — не знаеше вече по-нататък кое кога е родено, кое е Лили, кое Анче, кое Виолетка.
— Не мога, даскале, трябва да ида да попитам майка им, може да има още…
И той ходи, пита, оправи се. Често пъти най-голямото момиче, което водеше другите, за година, за две порастваше, извличаше се и ставаше хубава, синеока мома, стройна, напета, засмяна. И докато пътниците се нарадват на тая хубавица, кога минаваше между масите и се случваше да им донесе нещо — тя се оженваше. Друго момиче заемаше мястото й и водеше децата, за да изхвръкне и то след две-три години като пораснала птичка от къщата на Джурката. Но момичетата на Джурката не се свършваха.
Димо Райнов беше излизал вън на чардака, беше се оплискал със студена вода и сега, като се бършеше с края на пояса си, беше влязъл пак. Умен човек и голям подигравач беше, то се виждаше как гледат очите му: отпуснато някак, лениво, но весело, хитро, като че все има нещо на ума си, а не го казва. Потурите му все бяха малко смъкнати, за по-бабаитски вид.
— Е, как ти беше на голите дъски, можа ли да спиш? — попита го пак Джурката.
— Спах… Сам си зная — каза Димо и усмихнат, с дяволити искри в очите, изгледа портретите, окачени но сте ните. А там бяха наредени ликовете на всички партийни шефове. Джурката не можеше да откаже на ония, които ги продаваха, често пъти хора силни на деня, пък, от друга страна, мющериите му бяха от различни партии и той не искаше да обиди никого. И затуй беше ги окачил всички като икони в черква. Ето го Стоилов — хубаво избръснат, с пълно лице, с торбички под очите. През рамото му е опасана лента на някой орден. Гешев гледа изпод стъклата на очилата си със спокоен старчески поглед. Ниско остриган, с голям нос, Радославов, с разчесани на път по младежки коси, с брада на стар войвода. Гледа някак през рамо с твърд, малко надменен поглед. Тончев. — хитро усмихнат под края на белите мустаци, с верижка от очилата до над ухото. И той е с лента през рамо. Каравелов — с простички дрехи, нито загрижен, нито засмян — лице и брада на чист българин балканджия. Стамболийски — широкоплещест, ъгловат, намръщен, сякаш на едро дялан от камък. И по-нататък идеха: Малинов, Тодор Тодоров, Ляпчев.
Хубава, есенна сутрин беше. Влязоха първите посетители: Бившият, Данаил, даскал Гатю.
— О, здравей, партийо народна! — извика Бившият радостно и се здрависа с Дима. — Идем ли, идем ли?
Искаше да каже: идем ли на власт. Бившият беше тънък, слаб, висок. Някога и той беше бивал кмет и оттогаз му остана тоя прякор.
— А какво прави Гуньов? А буля Гуньовица? Не може да се побере във вратата, нали? — засмя се Бившият.
Гуньов беше адвокат в града. Неговата жена, пълна, бяла, беше най-хубавата жена, по-вкуса на селяните.
Даскал Гатю, пенсиониран учител, слаб, болнав, с шал около врата, седна насреща Дима, събра прилично колената си, сложи ръце на бастуна си и попита:
— Какви са политическите новини, Димчо? Ще има ли нов кабинет?
— Ще има, даскале. Мъти се нещо.
— Какво каза Гуньов за изборите — питаше Бившият.
— Изборите? Работата е наред. Изборите са наши.
Димо се наведе над ухото на Бившия и взе да му шепне, а в същото време подаде на даскал Гатя без да му каже нещо и без да го гледа, един брой от вестник „Мир“. Даскал Гатю тури очилата си и почти се скри между двата листа на вестника.
Третият от дошлите беше Данаил — едър селянин, отпуснат, дрипав. Той теглеше с голяма страст навътре дима на цигарата си и все се смееше, когато Бившият кажеше нещо, за да му угоди. Долната му устна си седеше полуотворена и отпусната — както се беше смял или се готвеше да се смее. И тримата, както и Димо, бяха народняци.
Пред Дима Джурката беше сложил вече горещо кафе. Димо пак потърка очи, попротегна се и каза:
— Успал съм се таз сутрин.
— Как, ти тука ли спа? — учуди се Бившият.
— Тука, ами, на голите дъски. Завих се с капламата. Ама какво си патих, аз зная!
— Какво?
Отвъд тезгяха, Джурката се поослуша.
— После ще ви разправя — позасмя се Димо и пак обгърна с очи портретите на шефовете по стените.
В кръчмата все прииждаха селяни. Камбаната биеше за втори път, но селяните, както им се караше попът, наместо да идат на черква, вървяха към кръчмата. По едно време на вратата се показа Иван и след него — Гороломов. Селяните не се зачудиха много, защото знаеха вече — Гороломов беше в Пчеларово от два-три деня, — че тоя висок човек с широкопола шапка, с брада, който свири на китара и пее, се занимава със застраховки. Гороломов и Иван седнаха на една маса и си заръчаха кафе. Гороломов беше си дал дума да не се меси в политика и да си гледа работата. Целта му, както беше решил още в къщи — беше да поизучи селяните, да избере ония от тях, които щеше „да тури в коша“, т.е. да застрахова. Ето защо той
