— Чакайте, ще ви разправя… Не мислете кой знай какво… Да, много хубаво момиче, живееше край морето. Веднъж аз и един мой приятел грабваме се, знайте, и отиваме към тях. Заставам аз под прозореца и започвам с китарата — тихо, тихо… А една лунна нощ беше, онуй море като светнало… Пък и аз бях наметнал една пелерина, също като испански плащ. Карам. По едно време пердето се дръпна — аз усилвам. Нямаше какво, отвори прозореца, засмя се. „Ефхаристо! Ефхаристо!“ — каза. Благодаря, благодаря. Аз продължавам, а пък казах ви я — оная луна онова море! Три пъти тя затваря прозореца и пак го отваря. Най-после се наведе, направи ей тъй ръцете си — Гореломов разгъна ръце — и каза: „Ах, фтани, фтани, паликара! Та пидисо апо то паратирон!“
— Какво значи то? — попитаха неколцина.
— Значи: Ах, стига, стига, младежо! Ще се хвърля от прозореца!
Засмяха се всички, засмя се и Баташки. Дори и Хаджият, макар че не разбра за какво става дума, и той се смееше. Посред смеха си Ганка питаше Гороломова:
— Право ли казвате? Тъй ли каза?
— Да, госпожице. Факт!
Престорено сериозна остана само Фроса. Тя погледна Гороломова и, укорително и галено в същото време, заплаши го с пръст и каза:
— Разбираме. Разбрахме, г-н Гороломов, какъв сте били вий!
Излезе, че и кметът също бил в Дедеагач, но през Балканската война. Започнаха да си разказват спомени и Гороломов тъй се увлече, че когато по едно време се обърна, видя, че Ганка беше станала и приказваше с лесничея. Досега Гороломов не беше обърнал внимание на Дянков и го разгледа по-добре: беше млад момък, със здраво румено лице, синеок, с гъста руса коса. Сякаш змия клъвна Гороломова по сърцето. Той престана да говори, взе чашата си и отпи само една глътка от нея. Искаше да се удържи, но не можа и стана. Завъртя се из стаята. След туй се насочи към лесничея Дянков. Идеше усмихнат, горд, високомерен.
— Какво има по гората, г-н лесничей — каза той. — Какво правят зайците. Не гризат ли фиданките?
Дянков се усмихна.
— Зайците не са опасна. Опасни са тия с брадвите. Гороломите.
— А! Туй камъче е в мойта градина. Да, аз се казвам Гороломов, но съм приятел на горите. А има лесничеи — това аз мога да ви го докажа, — които сами разоряват това национално богатство. Вие познавате ли лесничея Галов? Познавате ли го тоя вагабонтин. Той…
— Извинете! — каза Ганка и отиде настрана.
Красноречието на Гороломов изведнъж пресекна. Не той говореше вече, а Дянков. Гороломов уж го слушаше, а в същото време търсеше с очи Ганка и си мислеше: „Защо прави тя тъй? Как ми приказваше, като вечеряхме, как се смееше. Наведе се на ухото ми и ми каза: Г-н Гороломов, вие сте много симпатичен! А сега бяга.“
— Да, право е… да, тъй е, разбира се… — говореше разсеяно Гороломов, като слушаше лесничея.
Наедно те тръгнаха към масата. Гороломов постоя, колкото да остави лесничея на другите, а сам мина и седна на мястото си, между Ганка и Фроса. И пак беше весел, искаше му се да говори. Но още не беше успял да отвори уста и Ганка пак стана.
— Извинявайте — каза тя. — За минутка. Фроске, ела, ще ти кажа нещо!
Тоя път Гороломов се ядоса и не погледна подир двете учителки. Той погледна компанията, опита се да чуе какво приказват, но не разбра нищо. Взе пак чашата си и отпи глътка от нея. В същото време усети, като че ли го боли някъде, че не му е добре. „Да не съм болен? — помисли си той. — Не, не съм болен, нищо не ми е. Влюбен си, Станчо, влюбен си!“ — каза си той на ума и се усмихна.
След малко като се обърна, той срещна хубавите и дяволити очи на Ганка. Тя и Фроса бяха седнали отгоре на един чин.
— Елате при нас! — повика го Ганка.
Гороломов отиде при тях.
— Не, тук седнете — каза Ганка и му стори място. — Седнете между нас. Е, кажете сега, г-н Гороломов, доволни ли сте от вечерята?
— Много съм доволен, г-це.
— Истина ли?
— Да, факт!
Очите на Ганка се смееха. Гороломов гледаше в тях, после погледът му се спря върху трите стръкчета сини минзухари на яката й.
— Аз ще бъда още по-доволен, г-це, ако имам един материален спомен от тая вечер. Вие днес бяхте на разходка, там ли сте брали тия минзухари? Дайте ми ги.
— Да ви ги дам — каза Ганка; отбоде минзухарите и му ги даде.
— Благодаря, благодаря. Ето един хубав спомен, един вечен спомен.
Гороломов извади бележника си.
— Аз тук ще ги пазя. И ще си запиша да се знае.
Той написа датата, селото и след това: „Спомен от Ганка Попова“.
— И от Фроска Николова — каза Ганка.
— Да, и от Фроса Николова.
— Не Фроса, а Фроска.
— Да, Фроска.
— Извинявайте! — каза Ганка. — Искам да кажа нещо на Дянков.
Тя скочи от чина, но веднага се обърна:
— Вие няма да дохождате! — каза тя на Гороломов. — Стойте си там!
Гороломов рече да каже нещо, но се въздържа. Реши да търпи, затвори бележника си и го тури в джеба си. Фроса се премести по-близо до него.
— Вие утре заминавате, г-н Гороломов. Ще дойдете ли пак някога в наше село?
— Разбира се, г-це. Ще дойда. Непременно ще дойда.
— Отбийте се у нас. Аз, знайте, не обичам да ходя. Таз вечер съм дошла зарад Ганка и зарад вас. Аз обичам да си седя в къщи, аз преди всичко съм домакиня, г-н Гороломов. А като ми остане време, чета, аз обичам да чета. Толкоз е скучно тука! Колко хубаво е да ти дойде някой интелигентен човек, да размениш мисли с него. Аз сега чета „Страната на белите лилии“, от Григорий Петров. Познавате ли тоз писател?
— Да, чел съм нещо от него.
— Много добър писател! Какво перо!
— Да, добър писател… Добър писател е Григорий Петров.
Всички около масата настанаха.
— Време е да си ходим — каза кметът и погледна часовника си.
— Защо, кмете, защо? — завика Гороломов. — Още е рано.
— Трябва да си ходим — каза кметът. — Утре имаме работа.
— Но ние можем да останем. Г-це Ганке, ние можем да останем. Нали, г-це — обърна се Гороломов и към Фроса.
Но пред кмета и училищния настоятел и учителките искаха да се покажат по-благоразумни, отколкото си бяха, и колкото да настояваше Гороломов, те не се съгласиха да останат.
— Не, не, по никой начин! — викаше Ганка. — Фроске, хайде да си вървим!
Кметът не каза на учителките нито да останат, нито да си ходят, само се усмихваше, но тая инак добра усмивка значеше, че той по одобрява решението им да си отидат.
Изпратиха ги до моста. Оттам нататък щеше да ги придружи кметът, който също живееше в „Близнашката махала“.
Баташки незабелязано беше си отишел. Останалите тръгнаха надолу към кръчмата, покрай върбите, и скоро се изгубиха в тъмнината. Оттам като че прибръмчваха из мрака пчели, дочуваше се все по-тихо и все повече се отдалечаваше китарата на Гороломов.
Добри и зли духове в една кръчма. Кмет-артист. Едно зло не дохожда само
