— Който остане последен — засмя се Ганка, но веднага прибави примирително: — Не, не. И аз ще ти помогна.
Тя прибра покривката на масата и излезе да я изтърси.
— Ония още са тука — каза тя, като се върна. — Видях Добрилов на Славювата кръчма. Вън беше, гледаше насам. После влезе вътре.
След малко Фроса, полегнала на леглото си, канеше се да прочете писмото си. Ганка беше седнала гърбом към Фроса и решеше косата си. Фроса я виждаше в огледалото, позагледа се в нея, след туй обърна погледа си към писмото, но не го зачете, а се замисли.
Гороломов и Методи наистина бяха в кръчмата. Те бяха дошли от Мусу-бей още тази сутрин, тъй като Методи, като частен учител, разполагаше по-свободно с времето си и можеше да отсъствува, когато си иска. Той заведе Гороломова на училище още като додоха и го запозна с учителките.
След случката със селяните от Саръджа и Дели-Исуф, Гороломов бързо се съвзе, едно, защото не беше злопаметен, и друго — когато вечерта стигна в кръчмата, наедно с Методи, завари и двама търговци- кашерджии. Те току-що бяха се разплатили със селяните за млякото и тъй като и двете страни бяха доволни, Гороломов можа да направи няколко застраховки. „По-добре да си гледам застраховките, не ми трябва политика“ — каза си той и забрави всичко.
Сега Гороломов, разположен, весел, се разхождаше из кръчмата и често поглеждаше навън. На пейката в един ъгъл беше сложена китарата му в червения калъф, фарът и палтото му. По земята около масите бяха разхвърляни динени кори и семки, около които бръмчаха рояци мухи. Иван, седнал до вещите на Гороломова, за да ги пази, се опитваше да подреме, но колчем затваряше очи, една муха дохождаше и кацаше на носа му, той се мръщеше и махаше с шепа, за да я улови. Гороломов и Методи се канеха да излязат, но не можаха да се откачат от стария, вече пенсиониран учител, Тодор Попов, даскал Тодор, както му казваха. Той беше голям оригинал: лице като на евреин, голям нос, кривнат малко на една страна, дълга бяла брада, която той постоянно разчесваше с ръка на две страни.
— Питаш ни, г-н Гороломов — говореше той, — как прекарваме, как сме с кризата. Не сме добре. Ама държим. Селянина, да ти кажа ли аз, е като бъкел: ако падне, не се троши, ако вземе да се излива, все ще свариш да го запушиш и пак ще остане вода в него. Така е, г-н Гороломов. Каква е разликата от по-рано? Спяхме на хасър, а сега сме на земята. Това е то.
Един млад селянин с поизтъркани потури, с каскет, влезе тихичко и седна до една маса.
— Пък и всички не са едно — продължи даскал Тодор — Който има прасе, той, може да се каже, е богат, който пък има овци, той все едно, че има спестовна книжка. А сиромасите, сиромасите, тях питай. Ето го Рачо — даскал Тодор посочи младия селянин — нека каже. Кажи, Рачо, кажи как живееш!
Селянинът се усмихна.
— Как ще живеем… Живеем по малко, колкото да има за всеки ден.
— Чакай аз да кажа зарад него — превари го даскал Тодор. — Рачо има петнайсет декара. Сметни сега какво е изкарал, какво ще продаде и какво ще вземе. Борч ли да плаща, данъци ли да плаща, какво. Е, изсипал е там малко жито в хамбара колкото за хляб. А за друго? На, нека каже той. Кажи, Рачо, кажи, не е срамота…
Рачо пак се позасмя.
— Какво да кажа?
— Кажи как живееш. Отде земаш за всеки ден, туй кажи.
— Отде ще вземам, отнийде не вземам. Турил съм в бъчвата четирийсет зелки, заровил съм двеста праза.
— И ряпа…
— Ряпа ли? За ряпа пари няма.
— Е, а друго?
— Друго, имам дванайсет кокошки. Като станем сутрин, чакаме ги да снесат. От яйцата жената дава на дечурлигата, кое за калем, кое за тетрадки. С яйца си купуваме едно-друго от дюкяна. Пък и на мене — усмихна се Рачо — жената на два дена ми купува една кутия тютюн.
— Как тъй? — учуди се Гороломов. — Значи, жената каквото каже, тя върти всичко, а?
— Как мислиш ти? — каза даскал Тодор. — Че ако не са жените, нас и кучетата няма да ни ядат. Ето, г-н Гороломов, ето как живее бедния народ. Пък на туй отгоре бедят Рача, че бил комунист.
— Той кмета разправя туй — каза Рачо. — Едно време се карахме с него и оттогаз ме гони. Пък и аз съм против. Когато има избори, дето е кмета, аз на другата страна пущам гласа си, напротив.
— Ето това е положението — каза даскал Тодор и, доволен от разговора и от себе си, малко поразкрачен, започна пак да разчесва брадата си ту на една, ту на друга страна.
— Стига си скубал таз пущина! — каза Слави кръчмаринът. — Мязаш на евреин. Също като оня, Челебон от града, дето продава джамове.
Даскал Тодор се разсмя.
— Брадат човек — умен човек, нали тъй, г-н Гороломов? Аз като бях в Одеса…
— Бил си в Одеса? — учуди се Гороломов.
— Бай Попов е следвал в Одеса — каза Методи.
— Не, градинар бях. Та, като бях в Одеса, една година трябваше да се връщаме в България. В 1892 беше. В Кишинев се качих на трена, влизам във вагона — пълно с руски офицери, все млади такива, фитнета. Аз бях млад тогаз, двайсет и четири, двайсет и пет годишен, но пак бях с брада, само че беше по- малка, черничка. Като ме видя един от офицерите, скочи. „Пашоль вон — каза, — жид паршивый!“ — „Я не жид — рекъх, — ваше благородiе, я болхарин!“ — „Ну — каза — садись, садись!“
— Взе те за евреин, а? — смееше се Гороломов. — Холан, бай Тодоре! Виждаш ли, понякога брадите ни могат да ни докарат беля.
— Какво си вързал пръста си, какво имаш? — каза даскал Тодор.
— Убодох се. Дребна работа. Методи, хайде да вървим!
— Довечера ще се видим ли?
— Разбира се. Нали казахме, ще вечеряме наедно.
Гороломов и Методи се запътиха към училището. Същинското им намерение беше да срещнат пак учителите, но за да се прикрият, колкото за очи, отидоха да потърсят учителя Баташки. Баташки живееше в училището, но в друго здание в училищния двор — една полусрутена постройка, останала от вехтото училище. И тъй като къщата си имаше отделен двор, Баташки беше развъдил кокошки, построил беше и модерни курници. Намериха го, забутан из двора, с окаляни ръце — работеше нещо. Беше около четиридесетгодишен човек, слаб, бледен, със сини очи и с жълти мустаци, щръкнали настрана като четки. Малко говореше, малко се усмихваше, но лицето му не се променяше, оставаше си все същото. Гороломов го познаваше още от Варна.
— Как си, Баташки, как си? — посрещна го весело той. — Какво правиш?
Баташки не му отговори, а го разглеждаше внимателно.
— Много си напълнял. Поправил си се.
— Много кокошки имаш, Баташки — продължаваше Гороломов. — Породисти ли са?
— Кокошки… Остави кокошките, слушай, какво ядеш, че напълняваш.
— Какво ще яде — каза Методи. — Яде каквото му се падне. Само че каквото хапне, туря го на гърба си, нали, Станчо?
— Браво, Методи, хубаво го каза — засмя се Гороломов.
— Аз пък не мога да напълнея — каза замислено Баташки.
— Слушай бе, Баташки — рече Гороломов, — какво стана с държавния изпит, нали за него беше дохождал във Варна. Какво стана, издържа ли го?
— Скъсаха ме.
— Защо? Каква тема ви дадоха?
— Концентрично обучение в отделенията.
— Е, че какво — каза Гороломов, който някога също беше учител и разбираше от тия работи. — Не е мъчна тема, много хубава тема. Концентрично обучение значи да се разширява материята по някой предмет от едно отделение в друго, като концентрични кръгове. Нали тъй?
— Тъй е — каза Баташки. — И аз писах, че има концентрични кръгове, но не знам какво ми доде на ума,
