Като чуха това, скритите в галерията „момчета“ помислиха, че ги викат, показаха се горе, небръснати, с пламнали очи, със сопи, и завикаха:
— Тук сме, г-н кмете! Тук сме!
Други времена бяха сега. Токата искаше да бъде по-предпазлив. Той не отиде в общината, а се поразходи из селото. „Момчетата“ му се изредиха при него и му разказаха какво се говори — кого селяните смятат прав, кого — крив. И чудно нещо: за Гороломов не се говореше лошо. Сам Токата нямаше нищо против тоя веселяк, който пее и свири, неговият удар беше насочен главно против народниците. Освен туй тоя рошав дърдорко — де да го знаеш? — може да излезе човек с връзки и да ти докара бела на главата.
Токата се върна в общината. Като влезе в коридора, стъпи на капака на маазето, на който имаше желязна халка и през нея напреки беше прекарана тояга — и с наведени очи, ослушан, попита:
— Г-н Гороломов, как сте?
Отдолу като из гроб някой се обади:
— Добре съм. Само че малко е студено…
По-надълбоко чу се гласът на Бившия:
— Беззакония се вършат тук. Насилия се вършат. Позор! Позор!
Токата се усмихна и влезе в канцеларията. След малко заповяда да доведат Гороломова. Той се приготви да бъде любезен, позасмя се, зачука с пръсти по масата. Намисли какво да говори — нека тоя гражданин да го не мисли за прост. Преди няколко години той имаше за секретар-бирник един изпаднал живописец, самоук, с когото се разбираха добре. Двамата по общински работи бяха отишли в София и като бяха в кабарето, Токата забеляза, че когато момичетата додат да събират парса и се спрат до секретар- бирника, той казваше: „Артист!“ — и след тая дума те не настояваха и го оставяха. Добра дума, лесен начин да се отърве човек! Тогаз и Токата, като му поднасяха чинийката, самоуверено, през рамо, казваше: „Артист“. И не искаше да знае защо момичетата примират от смях.
Токата чакаше Гороломова. Ето го той влезе. Разсилният застана зад него. Гороломов беше доста бледен, косата и брадата му бяха разбъркани. Токата го гледа, гледа, па каза:
— Бе, г-н Вероломов…
— Гороломов — поправи арестантът.
— Нищо де, все едно. Бе, г-н Гороломов, вий барем сте учен, интелигентен човек сте, бива ли тъй? Не знаете ли, че политическите събрания са забранени? Що не си седите в града?
— Г-н кмете, аз съм инспектор-аквизитор на застрахователното д-во „Рила“. Аз ходя по застраховки.
— А правите събрание.
— То не беше събрание… Така, експромтом…
— Как?
— Експромтом.
— Добре де, добре, разбирам. Слушайте, господин Вероломов.
— Гороломов.
— Нищо де, все едно. Аз трябваше да ви съставя акт, но нейсе, от мене да мине. Има грешка — има прошка. Друг път да знаете… Друг път да не правите така.
Токата посегна да поеме преписката, която му подаде един писар. Писарят му пришепна нещо. Очите на Токата попораснаха: „Такваз ли била работата!“ — като че казваше погледът му, докато слушаше писаря.
Той прочете един-два листа от преписката и каза:
— От Каралийска община… Не… — Токата погледна в преписката — от околийското управление ви търсят, загдето там, в Саръджа, сте се представили за съдия. Незаконно сте си присвоили чуждо звание. Значи, вас ви бива и за туй, а? — каза Токата. И гласът, и погледът му бяха вече други.
— Г-н кмете — каза разсилният, — един стражар от околийското.
— Нека дойде.
Като звънеше с шпорите си, с преметната карабина на гърба, влезе млад стражар, погледна усмихнат Гороломова, като да го познаваше, и подаде един плик на кмета. Токата удари плика с едната му страна по масата, разпечата го и зачете писмото. Изведнъж той скочи, зачервен, ядосан.
— Бе ти какъв си? Кой си? Що за човек си? — викаше той на Гороломова. — Гороломов ли си, Вероломов ли си, Гърмидолов ли си, не искам да зная! Не си чист човек ти, туй зная аз. Аз, като те видях още, разбрах що за стока си. Я — и с брада!… Интелигентен…
Токата, задъхан, седна и взе пак писмото в ръце.
— И туй е за тебе. Искат да бъдеш откаран под стража в окръжния съд. Съди те окръжният лесничей Га-Га…
— Галов.
— Да, Галов. За обида и клевета.
— Галов е вагабонтин! — избухна Гороломов. — Аз ще го докажа.
Токата се поуспокои, чукаше с пръсти по масата, усмихваше се. Но нещо недобро имаше в очите му, загрозени от изрусели, почти бели ресни на клепачите. После той позвъни. Влезе писарят.
— Бай Димитре — каза Токата весело, като че канеше някого на сватба, — приготви едно препроводително писмо за г-н Вероломов.
— Гороломов.
Токата махна с ръка.
— Г-н кмете — каза Гороломов. — Позволете — две думи.
— Никакви две думи.
— Моля… само две думи…
— Не!
Токата погледна разсилния и му направи знак с пръст: пръстът му посочи навън, посочи нагоре, след туй изви и посочи право надолу, към земята. Разсилният разбра, завъртя се, взе Гороломова близо до себе си и го изведе вън. В коридора капакът на мазето пак се отвори. Гороломов поприбра пешовете на палтото си, наведе се и заслиза надолу по стълбата.
Урок по география. Серенада на село. Влюбените са ревниви
Учителят Баташки имаше час по география. На черната дъска беше окачена картата на Европа — от тия карти, които тъй често се виждат в училищата: сини морета, черни реки, нагърчени като пиявици; за градовете — кръгчета с по една черна точка в средата, нещо като рибе око. След туй — кафяви планини и зелени равнини, особено това, голямо колкото половината свят, зелено поле в дясната страна на картата, което означава Русия. В един ъгъл е заделено бяло място с надпис: Хр. Г. Данов. Един ученик стоеше до картата и държеше издялана бяла пръчица, която му служеше за показалка.
— Кажи ми — каза Баташки, като се разхождаше из класната стая и тропаше тежко с обущата си, — кажи ми, Павле, какви протоци знаеш между Немското и Балтийското море?
Ученикът започна с висок глас:
— В Балтийско море има протоци… Протоците в Балтийско море са… те са… протоците…
На това място ученикът сниши гласа си, смутено взе да върти показалката в ръцете си и млъкна.
Баташки в туй време беше стигнал до отворения прозорец и се изправи там, гърбом към класа. Отвън полъхваше топъл вятър, в градината овошките бяха побелели от цвят. Не всички дървета там бяха се развили. Салкъмите още си стояха тъй, както през зимата, с черни, безлистни клоне. И земята долу беше още суха, гола, и само край оградата, по припека, беше набола зелена трева. Грееше топло слънце.
„Да ида ли за Великден в града? — мислеше си Баташки. — Ще надодат там учителки, в Желязовия салон ще има вечеринки. Може да доде и чернооката, оная, пълничката Шентова. Добре, но трябват пари: за каруца, за хотел, за гостилница. А тук няма да похарча нищо — учениците ще ми донесат краваи, червени яйца. Ще вземат да колят и курбани… А хубаво е да отида… В Желязовия салон какви вечеринки… Няма много церемонии: кой както слязъл от каруцата — с чизми, с гамаши… Весело…“
— Е, разправяй де, какво мълчиш? — обърна се Баташки към ученика. — Кои са протоците в Балтийско
