море? Не знаеш. Ти си най-мързеливият човек на света. Кой знае? — обърна се Баташки към другите ученици.
По чиновете имаше валчести, остригани глави, окаменели лица. Тихо — муха да бръмне, ще се чуе. Повечето от учениците се стараеха да направят лицата си невинни, страдалчески, за да умилостивят Баташки, бояха се да мръднат. Други хитруваха: обръщаха очи нагоре, към тавана, като на молитва, и мърдаха устни, като че шепнат — искаха да покажат, че знаят, но са позабравили нещо и ей сега ще си го спомнят. Никой не дигаше ръка.
Трябваше, щом никой от учениците не знае кои са протоците между Немско и Балтийско море, да ги каже Баташки. Но там беше лошото, че и Баташки не ги знаеше. Той не се смути — и без туй не беше в добро настроение: челото му, широко при веждите, а по-тясно горе, беше все намръщено, сините му малки очи гледаха недоволно, остро. Той тръгна между двата реда чинове, право към картата, наближи я и, когато да завие, скритом от учениците хвърли бърз поглед и напрегна зрението си, че можа да прочете: Скагерак и Категат.
Той отиде в другия ъгъл на стаята, до вратата, облегна се на стената и стоя тъй дълго време. Учениците го чувствуваха зад себе си, строг, сърдит. И той самодоволно, тържествено произнесе отсечено, сричка по сричка: Ска-ге-рак! Ка-те-гат!
И тръгна пак из стаята.
— Не учите, не! Две нищо и никакви думички: Скагерак и Категат, как не можахте да ги запомните? Голяма работа. Не учите… Не учите… Аз съм ви казал вам: ако учите, за вас е, ако не учите, пак е за вас. Ум царува, ум робува и ум патки пасе!…
Баташки пак застана до прозореца.
„Да отида ли в града, или не? — мислеше си. — Ако отида, трябва да си купя яка. И шапката ми е вехта…“
Прогимназията и основното училище бяха в един двор — ето го основното училище отпред, на двайсетина крачки. Отдясно беше дворът на общината, делеше ги само една каменна стена и на нея имаше врата. Из тая врата се зададе училищният слуга Хаджият. Той говореше малко, служеше си повече със знаци, та и сега, като замахна с ръка — искаше да каже, че някой е пристигнал и слязъл от каруцата, — каза кратко:
— Инспектора. Иде.
И пак направи един знак, като посочи към вратата на училището. Баташки, както стоеше на прозореца, изведнъж се обърна, като че завъртян от някаква сила, похвана се отвън по джобовете, похвана се по яката, по връзката и се затича към вратата. Учениците се оживиха, олекна им. Баташки от вратата се върна пак към прозореца. Искаше да разпита повече Хаджият. Но Хаджият го нямаше. Един висок господин, с брада, с широкопола шапка, добре облечен, идеше. Баташки не го позна.
„Тоз… нов инспектор…“ — помисли си той. Но веднага извика:
— А! Станчо! Гороломов!
Гороломов — той беше — погледна към прозореца, засмя се, махна с ръка и извика:
— Здравей, Баташки!
— А инспектора?
— Няма инспектор, не бой се. Аз съм инспектора. Пошегувах се, нали сме свои. Де са госпожиците?
Баташки го посрещна в коридора.
— Е, Баташки, живи бяхме да се видим — говореше Гороломов и друсаше ръката на приятеля си. — Какво правиш, друже, как си? Жив ли е Микадо? Тук ли са госпожиците?
Гороломов беше друг: изконтен, със зеленикави дрехи, български плат „рибя кост“, с тъмновишнева вратовръзка „папийон“. Загърнатото му на една страна палто и широките панталони го правеха по-едър, по-внушителен. Той би бил хубавец, ако не беше носът му — твърде широк в ноздрите. Големи бяха и устните му, ако и закрити донейде от брадата и от мустаците му. Той се смееше, говореше, а все се обръщаше, очите му търсеха другиго.
Удари звънецът и отведнъж, като из някаква клапа, избухна шум, високи гласове, песни и от двете страни на Баташки и Гороломова забягаха ученици. Коридорът се изпълни с глъчка.
— Мирно! Не дигайте прах! Бориславе!
Гласът, който изрече тия думи, беше нежен, звучен. И ето, стройна и тънка, с черни очи, светли, усмихнати, спуснала едната си ръка в джоба на сатенената си престилка, се показа учителката Ганка. Тя се сепна, учуди се.
— А! Г-н… Г-н…
— Гороломов!
— Ах, наистина, г-н Гороломов!
— Ето, пак дойдох. Ето, видяхме се пак — говореше Гороломов и, като се ръкуваше, сложи и другата си ръка върху ръката на Ганка.
Ганка се отдели, избяга някъде и след малко пак доде, като водеше Фроса. Водеше я за ръката, като че насила. С повехнало, доста застаряло лице, напудрена вред по лицето, но не и отзад по врата, Фроса протегна ръка на Гороломов, гледаше го, а мълчеше, полуизвърната назад, с издигнато рамо. Тя изглеждаше развълнувана, свенлива, като младо объркано момиче. Но след малко, като забеляза, че Гороломов не й обръща достатъчно внимание, а гледа все Ганка, тя сви дебелите си сключени вежди и сърдито го стрелна с очи. После се обърна и с гордо дигната глава влезе, без да каже нещо, в канцеларията. За да се отърват от любопитството на учениците, момчета и момичета, които бяха ги заградили, Гороломов, Баташки и Ганка също влязоха в канцеларията.
Гороломов все се усмихваше, доволен, зарадван. Фроса пак спря на него пламнали очи.
— Но де бяхте, г-н Гороломов — питаше Ганка. — Де се губихте толкоз време?
— Наистина — каза Фроса.
— Аз бях… знайте на… бях малко болен — избърза Гороломов и като че скри нещо. — Бях болен и освен туй трябваше да поработя над себе си. Четох много, прочетох всички съчинения на Джек Лондон. Спомних си, г-це, за вас — той погледна Фроса и нейните очи пламнаха още повече — и прочетох „Белите лилии“ от Григорий Петров. Четох много. Разни книги. Приготвил съм три сказки: първата — Животът, любовта и смъртта на Джек Лондон; втората — Димчо Дебелянов, живот, любов, смърт; мото: „Димчо беше живот, а животът му беше поезия“. Третата — Критическата възраст на мъжа. Тия сказки съм приготвил за по-широка публика. Ще ги държа по селата. Какво… Тоз народ трябва да се учи…
— Няма кой да те слуша по селата — каза Баташки.
— Не, Баташки, лъжеш се. Селото не е вече това, което беше преди войната. Селото сега е друго, кипи, вълнува се. Селянинът сега, знаеш ли, иска да разбере всичко, пита: защо? — и чака отговор.
Докато говореше, лицето на Гороломов беше сериозно, тържествено дори. Отведнъж той се усмихна, бръкна в джоба си, извади портфеля си, от портфеля си извади няколко визитни картички и, с поклон, с усмивка, даде по една на всички. Усмихнат, Гороломов наблюдаваше, докато ги четат. На картичките му беше писано: „Станислав Гороломов, инспектор-аквизитор и пр.“
— Станислав? — каза Ганка. — Тъй ли сте кръстени?
— Да! — потвърди Гороломов, а на ухото на Баташки пришепна: — Аз съм си Станчо, но от Станчо и Иванчо голям човек не става. Да, тъй съм кръстен — обърна се той към учителките. — Давам ви по една картичка, за да имате адреса ми.
— Хъм… — учуди се Баташки. — Поправил си се ти, напълнял си. — Неочаквано Баташки смръщи чело: — Инспектор, а? Какви са тез шеги? Тез шеги не ги обичам…
Гороломов се засмя с глас.
— Е, Баташки, голяма работа — каза Гороломов. Ний с Баташки сме стари приятели. Защо, друже мой, не доде таз година във Варна? Какво направи с държавния изпит? Една година Баташки идва във Варна да държи държавен изпит — заразправя Гороломов на Фроса и Ганка. — Отидох да го видя, аз тогаз бях в земеделската банка. Намирам го, знаете ли, в коридора на девическата гимназия, пред вратата на директора. Тъкмо ще пита за резултата, трепери. „Страх ли те е, Баташки?“ — питам го. А той: „Не ме е казва, страх, но малко съм наелектризиран.“
Ганка и Фроса се засмяха. Ниското чело на Баташки, под русия му, почти червеникав алаброс, все беше навъсено. Позасмян, като че озъбен, той каза:
