ми казват: Г-н Гороломов, елате ни дръжте някоя сказка. Добре, казвам. Отивам и им държа три. Една — за Рабиндранат Тагоре; втора — за Махатма Ганди; трета — Фройд и жената. Успех колосален! Ще се издушат хората в салона. Като сардели. На „Фройд и жената“ една бабичка припадна, тъй я бяха притиснали… Земете да пием… Хайде, наздраве!
Чукнаха се и пиха. Гороломов продължи:
— Тук аз мога да ви говоря за друго. Например… — Той улови с ръка челото си и помисли. — Да, например, за химическите торове! Ето една хубава тема, великолепна тема! Защото — знайте ли? — там е спасението. Химическите торове, те ще ни умият очите.
— Гюбре много! — каза Деню. — Стига да има кой да го носи на нивата.
— Гюбрето е друго. Химически торове, казвам. Както е в Европа. Аз имам един приятел, агроном, казва се Океан Велев, много способно момче, не е вагабонтин като оня, лесничея Галов. Както и да е! Та, казва ми тоя Океан Велев: „Г-н Гороломов, казва, знаете ли че ако нашия народ се научи да употребява химическите торове, България в десет години ще плати борчовете си.“
— Ще плати… Какво ще плати, когато, каквото изкараме, продаваме го без пари! — каза Деню.
— Ниските цени, бай Деньо — тъй говори икономическата наука, — са временно нещо. Химически торове ми дай ти мене, че после ще си приказваме. Океан Велев е прав. Аз съм на същото мнение. Какво прави европейския земеделец? Тук гребнеш, да речем, шепа пръст, погледнеш я — пръст. А той, европееца, вземе, че й тегли една анализа и вижда какво има, какво й липсва. И както ти, милий бай Деньо, храниш прасето си с мамули и чакаш да ти даде сланина, тъй той, европееца, храни земята си, за да му роди…
— Не струва пари, ти казвам! — викна пак Деню.
— Моля, не ме прекъсвайте!… Ето какво нещо са химическите торове! Ето какво е науката. Науката днес е достигнала колосални успехи. Страшно нещо! Живеем в епохата на радиото и на аероплана! Живеем в едно динамично време! Човекът днес се стреми да стане равен на бога, както казва поета. Той, човекът, всичко може, той е силен, знайте ли колко е силен той, съвременния човек, той…
— Мълчи! — извика гневно и високо някой.
Обърнаха се: настръхнал, с щръкнали мустаци, Танко гледаше право в Гороломова.
— Да мълчиш ти там, гостенино, чуваш ли? — повтори той и като махна два пъти късо и отсечено, прибави: — Мълчи! Мълчи!
Селяните се поусмихнаха. Никой не искаше да са намеси. Танко се обърна, изпи колкото ракия беше останало в шишенцето му, след туй се загледа пред себе си. И сред тишината, която беше настъпила, заговори:
— Отзарана излизам от къщи и поглеждам към гората. Какво е туй чудо? — думам си, — Кой бояджия е минал нощес, та е боядисал гората? Вчера беше зелена, а днес желта… Той е силен! Разбра ли! Той! — извика Танко и стрелна с очи Гороломова. — Той е силен! А ти, а аз, а тези, не знам какви там агрономи и гороломи — нищо, нищо! Прах, гниди, мухи!
Той се обърна пак и замълча.
Отначало никой не се обади. После Слав Караиванов, както си пухкаше с лулата, добродушно усмихнат, рече:
— Брава, Танко! Тъй е. Той е силен, той. Онзи, дето прави гората желта.
Веднага Танко скочи и се изправи пред Гороломова, ядосан, с помътени очи.
— Ти ли си силния? — завика той. — Ти ли? Кой си ти? Какъв си? Отде си?
— Стой настрана, Танко! — възпря го с ръка Трифун.
— Като си бил толкоз силен, я ме погледни! — викаше Танко и гневът му все повече растеше. — Погледни ме! Или като си пуснал таз брада, че ще ме уплашиш…
— Стой настрана, Танко! — повтори кметът.
— Г-не! — каза с изтънчена любезност Гороломов. — Аз не говоря на вас. Не ви познавам.
— Не познаваш?… А кой каза одеве: Танко, ще те туря в коша… Ти ли ще ме туриш в коша? Ти ли? Ти ли? Ти…
Танко грабна един стол, замахна с него и кой знай щеше да стане, ако Трифун не беше скочил и уловил ръката му.
— Като те пухна по главата, саде гороломи ще стане!…
— Танко, мирен, Танко! — викаше кметът и го избутваше назад. През рамото му Танко продължаваше да пронизва Гороломова със страшния си поглед. Най-после Трифун успя да го умири и да го тури на мястото му.
— Не му вържи кусур, ваша милост — прошепна той на Гороломова, като се върна на мястото си. — Добър човек е, ама напие ли се, такъв е…
Попребледнял, Гороломов мълчеше, горчиво усмихнат. Разговорът стана тежък, вън дъждът все валеше. По едно време селяните станаха да си ходят. Тъкмо в тая минута се показа Иван, поизмокрен от дъжда. Той носеше под мишницата си един голям самун хляб, а в двете си ръце — два-три сахана. В най-горния имаше варена кокошка.
— Стойте, къде ще ходите? — каза Гороломов на селяните. — Ще се нахраним наедно.
И Арнаутина се похвали, че имал сготвена кокошка, и прати момчето да я донесе. Съединиха две маси, насядаха всички и започнаха да обядват. Трапезата скоро се покри с хляб, с гозби и чаши с червено вино. По едно време хлябът намаля и Иван скочи, да донесе още от къщи.
— Иване! — извика Гороломов подире му. — Донеси червените гащи!
— Какви червени гащи?
— Знае той, Иван.
Малко по-късно обядът се привърши. Хапнал добре, хубаво разположен, Гороломов се поизлегна на пейката. Той беше спокоен — Танко го нямаше. Той току-що беше излязъл и навярно отиваше към другата кръчма, защото едно тънко гласче се чуваше навън сред дъжда, някое дете викаше: „Танко Бората! Дето гони хората!“
Гороломов се усмихна, взе китарата, махна червения калъф, тури пръсти на жиците и, като се загледа в една точка, запя:
Когато Гороломов изкара тая песен докрай, Арнаутина, който през всичкото време беше слушал с най- голямо внимание, извади липисканския си пош и изтри очите си.
— Да живееш, г-не! — каза той, трогнат. — Сто години да живееш! Не ме гледай мене, стар човек съм аз, мъчно ми е. Нашенска е таз песня. Го знаеш д-р Генадиев, министра? Приятел ми беше. Кога го срещах, му кажувах: „Г-н Генадиев, да даде господ да се освободи Македония, па да се видим с тебе там, да пием по едно кафе в Солун на Ат-мегдан и в Битоля под тополите!“ А той ме потупа по рамото и каже: „Ще бъде, дядо Герге, ще бъде!…“
Гороломов не пееше лошо. Имаше топъл, пълно-звучен бас, който леко и без усилие се лееше. Но много по-забавен беше сам той: според съдържанието на песента, той или въздишаше, или се усмихваше, по- затваряше очи от възхищение, подигаше веждите си, намигаше дяволито. Често пъти думите на песента му се виждаха недостатъчни и той се впущаше в дълги и широки обяснения. А пък, че се харесваше на селяните — нямаше никакво съмнение. Те не само слушаха внимателно, но и започнаха да се надпреварват кой по-напред да черпи.
Въпреки тоя успех, Гороломов не забравяше за себе си и за работата си. Когато нагласяше китарата и затягаше кордите, той нарочно протакаше тая работа повече, отколкото беше нужно, и си мислеше: „Да отворя ли дума за застраховките? Рано е още. И за химическите торове не струва вече да им се приказва. Тоя Танко отде се взема! Но ако има салон, аз пак ще им държа сказка — не се отказвам!“ — Веднага след тия мисли той отхвърляше глава назад, усмихваше се и започваше да пее.
Той пя много и всякакви песни весели и хороводна. След туй, като се загледа пак, както по-рано е една точка, тъжно и прочувствено запя:
