— Стигнахме — каза Иван.
Виждаше се бяла къща. Един прозорец светна, след малко се отвори вратата и се показа жена.
— Иване, що си закъснял толкоз, Иване — заговори тя. — И как си карал! Ще умориш конете бе, виж каква фанара се дига от тях…
— Я недей приказва много — сопна й се Иван. — Приготви собата, че имаме гостенин.
Жената забеляза високия брадат човек, който са подаде иззад каруцата не каза нищо и влезе в къщи. Но когато след малко Гороломов беше заведен от Ивана в собата, той намери всичко готово: чиста стая, хубаво легло, приготвени завивки. Уморен беше, веднага си легна и духна лампата. През прозорците нахлу синкавата мека светлина на месеца и стените още повече се бялнах. Гороломов си спомни пътуването и му се стори, че са вървели с години. „А, то било вол!“ — пошепна си той и се затресе в леглото от смях. Огледа още веднъж стаята, лъхна го миризма на босилек и дюли. След туй се обърна настрана и затвори очи.
Кой е най-силният
Като кашляше непрекъснато, Гьорги Арнаутина, кръчмар в Чамурлии, излезе от къщи и тръгна нагоре из улицата. Всяка сутрин той минаваше все по това време и ако съседите му не го видеха, чуваха го как се дави и си мислеха, че не само тютюнът, но и ракията ще да е причина на тая лоша кашлица. Горе на баира Арнаутина се спря да си отдъхне, извади от пояса си голям липискански пош, избърса челото си, изтри и насълзените си очи. Той беше едър човек, още по-едър изглеждаше в непроменената си носия на костурчанец: черни дънести потури, морав пояс, въз плещите — къса аба. И личен, представителен човек беше: тежък, важен, защото не беше само кръчмар, а и най-богатият човек в селото, с кръгло охранено лице, покрито като със скреж от ниско набола брада. Онзи, който го видеше отблизо, щеше да забележи, че лицето му не е толкоз пълно, колкото подпухнало, жълто и безкръвно като пръст, Някаква скрита болест разяждаше вече това огромно тяло, но при все туй Арнаутина запазваше още бодростта си и коравия си дух.
След още няколко пристъпа на кашлицата, той най-после се поуспокои, мушна поша в пояса си и погледна наоколо. На тая страна, отдето беше дошел, освен няколко къщи, нищо друго не се виждаше — селото потъваше в дола. Но насреща, напреки по стръмнината, се виждаха скали, сиви, напръскани с черно, нацецени по такъв начин с черни пукнатини, че приличаха на блокове от някакъв градеж. Четирийсет години как Арнаутина живееше в това село, окото му беше свикнало с чистите зелени поляни, че тия скали винаги му се виждаха нещо чуждо и необикновено. Отсамната страна на дола беше по-полегата и в тая посока растеше и селото. Зад краищата на градините които попълзяваха доста нагоре, се виждаше зелена поляна, а зад нея — ниска оредяла гора. Арнаутина поразгледа и времето: равни тъмносини облаци бавно вървяха от запад на изток и макар тук-таме да бяха разкъсани, други по-тъмни се задаваха. Между пожълтелите върхове на гората се събираше синкава мъгла като дим. Беше топло, нямаше вятър — можеше да вали.
Арнаутина прекоси през пътя и влезе в кръчмата си. Момчето беше станало рано, приметено беше и чисто, още по-чисти бяха и светеха шишетата на тезгяха, накъдето гледаше Арнаутина. Една мисъл стоеше като закована в ума му: да иде да грабне шишето с ракията и да пие. И той — по-рано или по-късно — щеше да пие. Той не криеше това — всички знаеха, че кръчмата е повече за него, отколкото за мющериите му. Но все пак беше още рано, никой не беше стъпял в кръчмата, пък колкото и да е, срамуваше се и от момчето.
За да се поразвлече, Арнаутина отиде до прозореца и погледна навън: долу, по-ниско, отколкото беше кръчмата, се виждаше дворът на неговия едноименник, поп Гьоргя. Попадията, широка и пълна жена, шеташе около вратата на избата, слугата стягаше колата, а друга една жена в някаква чудновата и шарена риза стоеше гърбом на чардака. Докато Арнаутина мислеше коя ще е тая жена, тя се обърна и той видя брадатото и черно лице на поп Гьоргя.
— Ух, да те убий господ! — промърмори Арнаутина като си спомни, че и друг път беше виждал попа с тая риза. — Скъперника, със скъперник! Няма да даде там някой лев да си купи платно като хората, ами взел, че си ушил нощница от пешкирите, дето му ги давали по сватби и по кръщеня. Напъстрил се с черно и жълто като дъждовник!
В друг двор Арнаутина видя жената на Иван Вълчев, прегърнала в ръцете си една кокошка. Докато свари да погледне още веднъж — кокошката вече скачаше заклана около Иваница.
— Браво, Иване, браво, болерино! — пошепна си Арнаутина. — Виж го ти — в делник кокошка ще яде! …
Но ето, че се показа Иван наедно с някакъв гражданин, висок, с черна брада.
„За гостенина ще е кокошката“ — помисли си Арнаутина и гледа подир Ивана и гражданина, докато влязоха в къщи.
Може би Арнаутина щеше да постои повече на прозореца и щеше да се позалиса, но отсреща се зададе зет му, учителят Петър. Той отиваше на училище и нито когато беше далеч, нито когато доде по-близо — погледна към кръчмата: беше зле с дяда си и се съдеше с него за наследство.
— Ей го, ей го… моя зет, писания ми зет, златния ми зет!… — замърмори Арнаутина. — Вълци и мечки да те ядат тебе! Ме изяде! Ми изгори душата!
Силна болка се спусна от главата му към челото, притъмня му, ръцете му затрепераха.
— Танасе! — извика той на момчето. — Я търчи у дома. Кажи на баба си Гергевица да заколи едно пиле. Само Иван, наш Иван, на Пелтека син му, няма да яде кокошки. И ний имаме. Хайде, търчи!
Не му беше за яденето — като всички, които пият ракия, той малко ядеше, — а гледаше да остане самичък. Щом момчето се изгуби, той мина и застана от вътре зад тезгяха. Наслаждението, което го чакаше, караше да не бърза. Развесели се, лицето му светна. Бавно остави цигарата си с дългото цигаре настрана, бавно развърза кесията си от син плат, превървена на гайтан през шията му.
— Добрутро, тезгях! — рече. — Имаш ли сефте?
— Нямам — отговори тезгяхът. (Отговори зарад него Арнаутина.)
— Дай ми тогаз една ракия! — Той хвърли два лева на тезгяха и ги хвърли по такъв начин, както ги хвърля човек, който ги дава от сърце. След туй взе шишето, наля си една доста големичка чаша с ракия и я изпи.
— Дай сега пък от мене! — каза той и си наля още една, после — още една.
Той изчисти тезгях — не се боеше от никого, но на, такъв му беше обичаят, — след туй седна на пейката близо до огнището, направи си нова цигара и запуши. Приятна топлина се разливаше навред по тялото му, лицето му се избистри, ръцете му вече не трепереха. Тъкмо в тая минута момчето се върна.
— Защо бързаш толкоз, олум, защо се мориш? — обърна се той бащински към него. — Ранко е още, няма работа. Е, що каза баба ти Гергевица?
— Каза, че ще заколи.
— Арно, арно. Направи ми едно кафе, Танасчо.
В кръчмата влезе Танко Бората. Той се поспря, оздрави, след туй отиде и седна по-навътре, срещу една малка кръгла масичка.
— Как си, Танко, живо-здраво ли си? — попита го Арнаутина.
— Добре съм, дядо Герге.
— Дай боже, дай боже.
Арнаутина познаваше добре Танка. Ако той е дошел в кръчмата значи, решил е да се напие. Така правеше той винаги. Ще се изгуби — петнайсет, двайсет деня, цял месец, не се вижда, — и току ще доде, ще стои цял ден и тъй ще се напие, че когато тръгне да си отива, започва да се кандилка от дувар до дувар, а децата викат подире му: „Танко Бората! Дето гони хората!“ Но сега Танко изглеждаше много хрисим, дори някак скръбно замислен, пък и докато е таврез, не обичаше да приказва. При все туй Арнаутина беше толкози добре разположен, че се реши да му заговори още веднъж:
— Какво ще кажеш, Танко? Дали ще вали?
— Ако рече господ, ще вали — каза Танко и веднага извика: — Танасе! Я ми дай едно шишенце!
Танас донесе шишенце с ракия, чаша с вода, друга малка чаша. Танко взе само шишенцето, дигна го и го изпи наведнъж, без да се намръщи, като да беше вода. След туй поглади дългите си руси мустаци, извади табакерката си и започна да си прави цигара.
Вън се зачу глъчка, идеха няколко души наведнъж. На стълбите под прозорците те се спряха, спряха са и
