Едно облаче затули слънцето и, както става пролетно време, изведнъж повя хладен вятър. Ганка потръпна и поприбра яката на блузката си.
— Хладно ми е — каза тя. — Не си взех шала.
Веднага Гороломов съблече пардесюто си и го наметна на Ганка. Отначало тя не искаше, но после се съгласи. Те пак тръгнаха напред, но забелязаха, че Фроса не ги следва. Ганка се обърна: Фроса гледаше настрана, навъсена. Изведнъж, като се извъртя, тя тръгна към вратата на градината.
— Фроске! — извика й Ганка, като се върна.
— Почакайте — каза нисичко Гороломов. — Искам да ви кажа нещо.
— После… После ще ми кажете — също тъй нисичко, като беше се извърнала, каза Ганка. — После ще ми кажете… Довечера. — И като поотстрани Гороломова, за да мине, тя се затича подир Фроса, стигна я и я прегърна през рамо. Фроса се върна, но между нея и Ганка се започна дълго обяснение. Като не искаше да им бърка и като се досещаше за какво говорят, Гороломов реши да отиде в общината, на две крачки от училището. При вратата той срещна лесничея Дянков и поручик Панков. Това го накара да бърза още повече. След малко, когато Пищялов доде при него, той го намери преоблечен в друг костюм, вчесан, напарфюмиран.
— А! Станчо! Какво е туй? — говореше Пищялов, като душеше въздуха. — Народен човек си, защитник на широките народните маси, а парфюми и разни галантерии. Не може тъй, как така… Какво ще каже народът… И какъв изконтен! А, разбрах! Видях нещо там в градината. Потайваш се ти, ама…
Гороломов се смееше.
— Нищо няма, друже, лъжеш се — говореше той, а в себе си мислеше: „Като са се влюбили и двете в мене, какво да им правя, не мога да се разчекна“… Набързо той изслуша Пищялова — отнасяше се до подробностите около съюза им с д-р Радков за изборите, обеща да поговорят пак довечера и излезе. Почти тичешката Гороломов влезе в училищната градина.
Дянков и офицерът, към които бяха се присъединили и учител Йовчо и Баташки, седяха наедно с учителките на беседката. Дянков беше седнал до Ганка. Двамата си приказваха и когато Ганка слушаше Дянкова, гледаше някак замислено настрана, очите й горяха, а бузите й леко бяха пламнали. Те дори не забелязаха Гороломов, когато той доде и седна. Нещо повече, Ганка и сега беше наметната с чуждо палто. По зелените кантове и по емблемите, които представляваха дъбови листа и желъди, се познаваше, че палтото е на лесничея. Гороломов изведнъж изгуби веселото си настроение.
— Горите са в ужасно положение — неочаквано избухна той. — Никакви грижи, никакъв контрол. Унищожава се едно народно богатство. Минах покрай Армутлийската гора, то не е гора, нищо не е. Окраставяла, оредяла, заек като бяга, вижда се. Наказания трябва.
Дянков и Ганка погледнаха Гороломова зачудено, огледнаха се след туй един друг в очите и се засмяха. На Гороломова стана още по-обидно.
— Г-це — каза той, — не ви прилича това палто. Не ви стои добре, уверявам ви.
— Не ми ли стои добре? — каза Ганка. — Вярно ли е?
Гороломов не каза нищо. Фроса се подсмиваше, тъй като Ганка и Дянков пак взеха да си шепнат, тя се приближи до замисления Гороломов.
— Г-н Гороломов, аз споделям вашите идеи. Аз държах реферат на тема „Съвременното училище и нуждите му“. Мога да ви го дам. Аз мога да ви бъда полезна. Жените в много случаи се явяват помощници на мъжа. Вий щяхте да дохождате у нас, бяхте обещали. Ще ви прочета нещо. Сега вече ще додете. Няма да ми откажете, нали? Нали?
Гороломов нищо не слушаше. Но не смееше, за да не страда, и да погледне към Ганка, а само мачкаше брадата си, с разгорени очи като въглени, мрачен.
На вратата на градината неочаквано се показа Иван, който носеше китарата на Гороломова, обвита в червената торба. Иван беше си помислил, че щом господата са се събрали, китарата ще трябва. Но Гороломов отдалеч му извика:
— Ресто, Иване, не трябва. Не му е сега времето.
Дянков каза:
— Г-н Гороломов е станал много сериозен. А днес някой е пристигнал като св. Илия, в огнена колесница. Кой е бил той?
Ганка се изправи. С усмихнат, весел поглед, който като че таеше нещо, тя погледна Дянкова, погледна Гороломова, след това взе Фроса подръка и, като си взеха сбогом, тръгнаха си към къщи. Мъжете станаха и се упътиха към кръчмата. Гороломов пак се развесели. В кръчмата той дълго говори настрана с Пищялова.
Една голяма дружина беше се събрала около Дянкова и офицера. Масите пред тях бяха покрити с чаши, със закуски. Разказваха смешни случки, смееха се. Като ги гледаше как се веселят от сърце, Гороломов се чудеше, че те могат да направят нещо, на което той не е способен: как можеха, след като са видели Ганка да я забравят и да мислят за друго. Сам той беше мислил и още мислеше все за нея.
Като се стъмни, Гороломов излезе. Насреща прозорците на учител Йовчовата къща светеха. Без да се бави, докато още не са разбрали де е, той тръгна нататък. Той мина мостчето, взе да се възкачва нагоре и когато беше вече близо, лампата в стаята на учителките угасна и прозорците потъмняха.
„Това е нарочно — помисли си Гороломов. — Видя ме.“
Наистина, единият прозорец беше отворен и на него, загърната с бял шал, стоеше жена, навярно Ганка. С бързи крачки, поуморен, Гороломов доде под прозореца. От бързането сърцето му биеше силно, но той помисли, че е от вълнение, реши да бъде смел и, като се допря до стената и дигна очи нагоре, заговори шепнешком:
— Г-це, вие ли сте? Обещах да ви кажа нещо. Ето, ще ви го кажа… казвам ви го. — Той се задъхваше повече и с по-нисък глас каза: — Обичам ви! Обичам ви много…
— Ах! — извика жената и се дръпна навътре.
Гороломов се завъртя засрамен, смутен. Той трепереше и не знаеше какво да прави. Но това „ах!“, тъй както тя беше го казала, не значеше ли съгласие? Без да се бави, като ставаше по-смел, готов да иде докрай, той заобиколи, за да влезе в къщи. Прозорците у учител Йовча светеха, чуваше се гласът на Даринка. Гороломов си спомни, че Ганка му бе казала да се пази, кога идва у тях, тъй като селяните го одумват. Изведнъж вратата на Йовчови се отвори, светна се и за да не го видят, Гороломов бързо се сниши и се скри зад големия чимшир, който като черно кълбо стоеше пред вратата.
Даринка говореше високо:
— Един мъж, който мисли за жена си, за децата си, се прибира рано. Днес, събота е, а ти пак си отишел на училището. Все на училището, все на училището. Че ти къща нямаш ли, не ти ли дохожда на ум, че има работа.
— Ех, и ти, Даринке, стига! — обади се учител Йовчо.
— Какво Даринке, какво стига. Ще приказвам, че ми е мъка. Нека чуят хората.
Гласът й доде по-близо. Чуваше се тракане, плискаше се вода — навярно Даринка стоеше на прага и миеше някаква съдина. Изведнъж връз чимшира се плисна вода. Гороломов едва не извика: по шапката му, по рамената му потече вода. Тя беше доста топла и Гороломов усети, че го припари тук-таме по шията. Освен туй чувствуваше нещо мазно и някакви дребни зрънца, навярно ориз.
Гласът на Даринка заглъхна навътре, но пак се приближи. И пак затрака и зазвъня някаква съдина. Даринка беше още по-сърдита.
— Казвам ти — викаше тя. — Ако още веднъж ме оставиш тъй, та да ходя да те търся, да му мислиш. Повече няма да търпя. Не, не, не мога…
Съдината звънеше. Гороломов помисли, че тоя път водата може да бъде още по-вряла, и затуй, както беше клекнал, взе да отстъпва назад, после се изправи и бързо се отдалечи.
— Ах, човек! Йовчо, човек! — извика Даринка. — Виж го там.
Учител Йовчо излезе, походи из двора и каза:
— Няма човек. Не е било човек. Куче ще е било…
Той си влезе вътре.
Гороломов беше се спрял в тъмнината, под стряхата на кметовата къща, извадил беше кърпичката си и бършеше лицето и шията си. Дрехите по рамената му бяха мокри. „Ще ме изгори, вещицата“ — помисли си Гороломов, като се пипаше по шията, за да види дали не са изскочили мехури. Втория път водата навярно е
