беше грабнал кобилицата с менците и отиваше за вода. След малко тя го видя пък да цепи дърва на двора. Успокоена напълно, много любезна с учителките и усмихната, Даринка стана и си тръгна към къщи. Фроса и Ганка останаха сами в градината.
В това време към Каралии, не по пътя откъм града, а от противоположната страна, бързо идеше една каруца. Тя беше Ивановата, с Гороломов. Приближаването към Каралии го вълнуваше и той час по час подвикваше на Ивана: „Карай, Иване, карай!“ Извадил беше едно валчесто огледалце и го поднасяше ту пред едното си, ту пред другото си око, видя един бял косъм в едната си вежда, поиска да го отскубне, но каруцата друсаше и му пречеше. „Карай Иване!“ — извика пак той и скри огледалцето.
Като стигнаха до първите къщи на Каралии, Иван видя един познат селянин, слезе, остави каруцата и отиде да приказва с него. Гороломов пак извади огледалцето и счеса косата си, поотри се тук-там по лицето с пръст, поотупа се от праха, пак зърна белия косъм във веждата си и сега, необезпокояван от друсането, реши да го извади. Още първия път той го стисна и помисли, че го изскубна, но между пръстите си видя здрав, черен, в нищо невиновен косъм. По същия начин Гороломов напразно изскубна още няколко такива косми. Той се ожесточаваше, гледаше да залови добре косъма, дръпваше с все сила и ръката му отскачаше настрана.
Единият от конете на Ивана имаше лошия обичай да гледа назад. Докато Гороломов се мъчеше да отскубне белия косъм, едното око на коня — черно, светло, с недобър поглед око — го гледаше. Ръката, която отскачаше едно след друго нагоре, той помисли, че иска да го удари, затуй посви задницата си и тръгна. Тръгна и другият кон. Отначало конете вървяха полека, после се засилиха и тъй като никой не опъна юздите им, те се уплашиха и хукнаха да бягат, колкото могат. Каруцата затрещя. Иван се затече да я стигне, но напразно.
— Тпру! Тпру! — викаше Гороломов.
Конете бягаха, както бягат подплашени коне, стремглаво, слепешката. Гороломов и да искаше да ги спре, не можеше, тъй като юздите бяха се откачили, дето беше ги позавързал Иван, и бяха паднали. Гороломов свари само да се улови с две ръце за сандъка. Пребледнял, изплашен, той чакаше само де ще се обърне каруцата и де ще го изтърси.
В най-силен бяг конете преминаха през село. Деца и жени, които се случиха на пътя, бягаха настрана. Ганка и Фроса бяха излезли от училищната градина и отиваха надолу из селото. Като видяха насреща си подплашените коне, те изпищяха, уловиха се една о друга, избягаха и се прислониха до един плет. Каруцата префуча покрай тях, Гороломов ги погледна въпросително, отчаяно и замина. В следния миг те го виждаха само откъм гърба — приведен, натиснат на седалището и здраво заловен с две ръце за сандъка. И ако и да нямаше никаква полза, той все викаше:
— Тпру! Тпру! Тпру!
На това място пътят завиваше, но конете, увлечени в правата посока, по която бягаха, навлязоха в една уличка и през широко отворения вратник влязоха в един двор. Чу се силен трясък, но какво стана, учителите не можаха да видят, тъй като конете бяха се закрили. Разтревожени да не би да е станало нещо страшно, те се повърнаха, но скоро видяха, че, здрав и читав, Гороломов е вече слязъл, маха ръце и приказва. Наоколо му хора. Като видя Ганка и Фроса, Гороломов се затече към тях, усмихнат, с чанта в ръка.
— Нов живот! Нов живот! — говореше той. — Отсега нататък ще живея нов живот. Видяхте ли? А, страшна работа. Ама Иван, говедото, не си гледа конете, оставил ги. Аз, знайте, бях се отписал, рекох си: отивам!
— Как се спряха? — попита Ганка.
— Удариха се в един кош с мамули. Окът се заби, но нали отпред има две брънки, където прекарват каишите, тия брънки назад се препречват и окът не може да се извади. И те остават като вързани. Каква случайност! Какво щастие!…
Докато Гороломов разправяше, ето че се зададе Иван, зачервен, капнал.
— Ко-ко-ко-нете…
— Благополучно, Иване — каза му Гороломов. — Иди си прибери конете, ей там са.
— Ка-ка-руцата.
— И каруцата е там. Нов живот, Иване, нов живот. — Като поотмина Иван, Гороломов каза: — Уплашил се сиромахът. А пък беше ги оставил и отиде да приказва. Както и да е. Свърши се с добро и туй е главното…
Те се върнаха към училището, влязоха в градината и седнаха на беседката. Гороломов скоро се съвзе и забрави всичко. Той се развесели, разправяше къде бил, как прекарал. Разправи дори и случката с Гьоч Коля в Конак, но не каза, че Гьоч Кольо го надвил, а той бил надвил него.
— Разсърдих се, знайте, хванах го през кръста и го тръшнах на земята. На ти, казах, като искаш да се бориш.
— Но какво чуваме, г-н Гороломов — каза Ганка, — вие щели сте да се кандидатирате за народен представител?
— Поздравляваме ви — каза Фроса.
— Да, има такова нещо. Молиха ме, молиха ме, приех. Какво да ги правя, приятелите ми настояват. Да, това е истина — каза Гороломов, като поклати глава и прекара пръсти през косата си. — Истина е, истина е и туй, знайте, ми създава сериозни грижи. Защото аз не искам да бъда само депутат за форма — „бир тук, бир наполеон!“, както казваха едно време за депутатите турци.
— Какво е то? — попита Ганка.
— То ще рече… Ще рече, нищо да не работиш, да не вземаш думата, да не се изкачиш на трибуната, да не си изпълниш дълга. А като вземат да проверяват кой присъствува, да си дигнеш ръката и да кажеш: тук. След туй ще ти платят дневните — един наполеон! Един наполеон тогаз бяха много пари. Аз имам друго мнение за депутатския мандат. Отговорности… дълг… Мене, както знаете, много ме занимава моралната криза. Положението на България е най-лошо от гледна точка на морала. Продънени в моралната основа, на която трябва да лежи нашата държава, всичко по-нататък може да рухне.
— Така е… Така е — потвърдяваше Фроса, като гледаше Гороломова с пламнали очи.
— Вие знаете — продължи Гороломов, — че е имало големи империи, които са достигнали до широки територии, до големи икономически блага, но когато у тях моралната основа е рухвала, когато себеуважението е рухвало, когато са започвали да виждат един в други не човеци, а зверове, тия империи са пропадали…
— Колко вярно… как хубаво говорите! — каза Фроса. — Нещо такова аз бях чела в „Белите лилии“ от Григорий Петров.
— Но какво мислите да правите? — попита Ганка.
— Много работи. Всичко. Но най-напред да се изкорени това ужасно зло, което се казва рушветчилък. Вие знайте ли, че тия дни около мене се разигра една подобна афера. Един вагабонтин, един изнудвач, бил механик някакъв в една воденица, а се представи за фелдшер и под носа ми вземаше рушвет. Аз, знайте, съм възмутен. Взех му името, ще видя. Не, таз отровна мушица, рушветчийството, трябва да се треби. Съвестта за нея е като електрическа светлина, от която тя бяга.
Те станаха и взеха да се разхождат из градината.
— А за нас, г-н Гороломов — каза Ганка — за учителите какво ще направите?
— Всичко. Подобрение на заплатите, стабилитет. Всеки учител да се назначава, както прилича, не различни там биволици за рушвет. И главното: стабилитет.
— Общинското възнаграждение да се плаща редовно — обади се Фроса.
— Всичко, всичко. Аз съм бил учител, аз зная. Какво е учителят? — Фар. Народен просветител. Всичко, всичко трябва да се направи за него, не ми говорете, аз зная.
Ганка се наведе и откъсна една пъпка трендафил.
— Тогаз… ето туй в знак на благодарност. Чакайте, аз ще ви накича…
Тя туряше сръчно трендафила в петелката на палтото на Гороломова, а той, смутен от близостта й, от хубавото й лице, от черните й светли очи, които го гледаха съвсем отблизо, повтаряше:
— Благодаря… Благодаря…
По тясната пътечка не можеха да вървят повече от двама души и напред Гороломов вървеше с Ганка. Фроса остана назад. И без туй говореше повече Ганка. Тя ставаше все по-весела, по-жива, шегуваше се свободно с Гороломова, смееше се. Фроса сви устни и замълча.
