той води хорото. Не искали да го кандидатират и той казва: ще се кандидатирам сам! А ти го знаеш д-р Радков. Сега той предлага съюз на нас, широките социалисти, крило Манов.
— Кое е туй крило? — попита Гунчев.
Ряпов заговори изтежко:
— Егоцентричните и центробежните стремежи винаги са били опасни… били са като живеница в здравия организъм на партията…
— Остави, Павле, аз ще кажа — пресече го пак Пищялов. — Виж, кмете, виж каква е работата. Кое е крилото Манов ли? Ето кое: нали водач на широките беше Савата Кемилев. Добре, но от Савата се отцепи Хинков, а от Хинков се отцепи Кандиларов, а от него се отцепи Манов. Аз, Ряпов и Манов сме наедно.
— Троицата.
— Да, троицата. Това е нашето крило. Вярно е, че в града сме слабички, но в селата сме добре, учителите са наши и, главно, Гороломов. Решихме кандидати да бъдат двама: д-р Радков и Гороломов. Един вид втора правителствена листа.
Кметът Гунчев се пооживи.
— Една минута — каза той. — Сега ще повикам г-н Гороломова. Той е тука, но почива.
Той отиде в другата стая и доста се позабави. По едно време си подаде само главата от вратата и поиска четка за дрехи. Най-после, ето че Гороломов се появи: изчистен, засмян, косата му още мокра, скоро вчесана.
— О, Пищялов! Здравей, друже! А! И Ряпов! — Гороломов стисна ръката на единия и другия. — Какво има, какво съм ви дотрябвал? Бай Стоян ми каза, но аз…
Пак се опита да говори Ряпов, Пищялов пак го прекъсна и разправи на Гороломова това, което беше разправил на кмета.
— Ти си правителствен кандидат за народен представител, другарю Гороломов. Наистина, листата не е официална, но пак е правителствена. Победата е наша. Надеждата ни е в тебе, Станчо! Славата ти се носи навсякъде. Как… Нима не чуваме: Гороломов държи сказки, селяните обичат Гороломова, Гороломов води народа след себе си. Ха да видим сега!…
Гороломов мислеше.
— Не знам… Дали ще мога… Дали ще съм достоен…
— Е, Станчо! Без скромничене…
Гороломов се разхождаше. Очите му горяха, мислеше.
— Значи, вий искате личности, еквивалентни на вашите идеи? — каза той. — Собствено, вашите идеи са и мои. Отлично! Прекрасно! Защото идеи, планове, програми и пр. са нищо без еквивалентни личности. Идеите са само планове за къщи, но те не са къщи, нито материал за къщи, те са само един план. И ако тоя план няма материали от личности, които да са като гранитни камъни, като дъбови диреци, като здрав цимент, цялата къща ще е построена като от лед, който се стопява от първия лъч на властта! И рухва всичко… всичко…
Настъпи кратко мълчание.
— Бе аз какво ви казах — рече Пищялов, като гледаше Гороломова с възхищение. — Станчо е оратор. Станчо има дар слово. Говори човека, думите се леят-леят… Една такава реч на селенията — и води я, където щеш. И в огъня ще влезе. Брава, Станчо!…
С ръце в джобовете, с пламнали очи, Гороломов продължи:
— Вие искате Народното събрание да бъде сърце, от което очаква България, да бъде едно здраво сърце, с прочистена кръв, нали? Ето, аз ви давам ръката си… Съгласен съм!
Гороломов протегна и двете си ръце — едната на Ряпов, другата на Пищялов. И докато беше тържествен, сериозен, изведнъж той се разчувствува, просълзи се и, като извика: „друже!“ — прегърна Пищялова, извика пак „друже!“ — и прегърна Ряпова.
— Добре, добре — говореше Пищялов, хубаво, хубаво. Сега работата е наред. Всичко се свърши. Сега да идем да се почерпим. Хайде, кмете, ела с нас. И внимавай: пред себе си имаш бъдещ правителствен депутат! Да вървим…
— Сега, сега ще дода — каза Гунчев.
Той взе преписката по снощната история — ревизията на кръчмите и другите заведения в селото от Гороломов и Держански, — отвори един дулап и я тури най-отдолу, под един голям куп стари дела.
„Кой знай, господ и на присмех помага, може пък да се избере за народен представител — мислеше си той. — Ако не се избере пък, ще видим…“
Той затвори дулапа и, без да бърза, тръгна да стигне гостите.
В събота следобед. Подплашените коне през село. Под чимшира
Събота е, следобед. Двете училища в Каралии, основното и прогимназията, са празни, утихнали, с по някой отворен прозорец и отворени врати, като че набързо са били напуснати през време на земетресение. В прогимназията, като се надникне отвън, вижда се да зеят всички врати. Където няма отворен прозорец, въздухът е още топъл, миризлив, тежък. В една класна стая на черната дъска са написани изреченията: „Конят бяга“, „Кравата пасе“, в друга — черната дъска е покрита с цифри — решавана е била задача. Една забравена торба виси на закачалката. Картата на стената, бутната и откачена с единия си край, е паднала полегато.
В учителската стая също няма никой. На продълговата маса, вапцана зелено, без покривка, дневниците още стоят тъй, както са ги хвърлили учителите на излизане. Над библиотечния шкаф, до глобуса, един разрошен препариран бухал, със страшни кръгли очи, е разперил криле. На стената, близо до вратата, с четири кабарки е прикована седмичната програма. Написана е четливо с красив почерк от учител Йовча. Там в събота следобед наместо часове са теглени — с очевидна радост, смело — две чертици: няма занятия.
Ето тия тирета, тия две прости чертици са чудотворната сила, която тъй е преобразила сега двете училища. Защото и в основното училище, двайсетина крачки по-напред, е същата картина: като че напуснато през време на земетресение здание. И тук — забравени торби, трохи по пода, тежък въздух. На черната дъска в една класна стая и тук са написани (само с по-едри и разкривени букви) изреченията: „Конят бяга“, „Кравата пасе“. Но всичко — чинове, маси, столове — почива, отдъхва. Нещо празнично, весело, светло се разлива навред. Дори Хаджият, училищният слуга, не бърза да мете. Седнал на стълбите, срещу градината, той си пуши: най-напред трябва да се вкуси от почивката, че след туй ще се работи. До понеделник има време.
Сред двора още личи дупката, където момчетата са играли на челик. Близо до оградата са „къщите“ на момиченцата: наредени в кръг камъни представляват оградите, самите къщи са от пепел; покъщнината — късчета от стъкло и чинийки. Някои от кокошките на Баташки са прехвръкнали през оградата и се трупат там, дето някое дете е яло хляб. Като няма шум и вик, и косовете по покрива са по-свободни: застанали до самия край на стряхата, потрепкват с криле и пеят.
И градината диша с облекчение, живее: череши, сливи, ябълки, прецъфтели вече, подлагат на слънцето гъстите си клони и млади листа; от цъфналите салкъми като снежец се рони цвят; люляките са цъфнали, покрай оградата, на слънце, подал е месести кълнове синият крин. Тревата е избуяла, зелена, гъста. Като знаят, че сега никой не ги дебне с прашка от ластик, врабчетата цвърчат и се боричкат вътре в листака на някоя овошка, оттам падат като топка на земята, в тревата, и продължават да се хапят. По слънцето, в стопления въздух, лъкатушно прехвърча бяла пеперуда…
Градината е голяма. Особено, като се погледне под листата на дърветата, между стъблата, през сенките и огрените със слънце места, изглежда много просторна. Има и беседка, направена от клоне и покрита със сено. В дъното откъм пътя, една тясна, еднокрила врата почти цяла е заглъхнала във висок бурен. Зад тая врата се чува весел глас. Нещо се белее. Изведнъж там се появява весела, със светнало лице, учителката Ганка. Тичешката тя отива до беседката, сяда, но мястото не й харесва, връща се и се спира на една полянка, огряна със слънце.
— Тук, Фроске, тук! — вика тя. — Тук е хубаво.
Едвам сега на вратата се появява Фроса. Но Ганка не тъй лесно се запира на едно място: тича из тесните пътеки, гледа пъпките на трендафила, като ги държи между пръстите си, подскача леко, за да
