Албена (Драма в три действия)

Нягулица — 25–26 год., слаба, рано застаряла от труд и раждане, бледо измъчено лице, с явни следиот предишна хубост, облечена е скромно, дори небрежно.

Баба Мита — 60–65 год. Набръчкано лице, но още енергично и бодро. Върви права и инак плачливият й глас не отговаря на още запазените й сили.

Първо действие

Голяма дъсчена сграда на парна мелница, от която, до известна височина, се вижда само една стена, обърната напред, и част от лицето, обърнато полуналяво. Долу, покрай предната стена — чердак с дъсчени пейки. Вдясно, под люляков храст, друга пейка. Откъм лицето, близо до ъгъла, гдето е чердакът, се вижда широко разтворената врата на мелницата. Една пътека започва оттам, извива покрай чердака и се губи надясно към селото. Друга пътека се отделя наляво към кръчмата. В дъното, далеч и надясно, се виждат зелени поляни и ниви, а по-близо, по склоновете на хълма — бели селски къщи със сини первази. Навътре, към другия край на мелницата, непрекъснато се чува шумът на мелничните камъни и равномерните удари на дима в железния комин.

Пролет, хубаво време. Гунчо Митин стои прав до чердака, държи камшик, гледа навъсено и нещо си мърмори. Наспоред него е Гаврил, но гледа насреща към къщите и си прави цигара. От време на време Куцар изнася от мелницата пълни чували с брашно, излиза наляво и после се връща. Откъм кръчмата глухо — надалеч се чува гайда, а понякога — и високи провиквания.

ГАВРИЛ. Бай Гунчо, какво си приказваш сам?

ГУНЧО МИТИН. Бая си за бълхи. В една воденица няма ли ред, ти я остави нея. По-хубаво вземи, че я запали.

ГАВРИЛ. Ха! Е, защо?

ГУНЧО МИТИН. Затуй! Три дни стана как вися тук, и един кривач брашно не мога да си смеля. Работа имам, болно имам в къщи. А има хора — не бързат. Ей го на, Иванчо Сенебирлията — той пие там в кръчмата, на него свири гайдата — знам ли го, човека богат, охолно му, не бърза. И като ме гледа, че се мотовеля насам-нататък — бай Гунчо, кай, ти защо не си смелиш, че да идеш да си гледаш работата. Иди, кай, си смели, кажи на Нягула да ти смели вместо мене, аз ти давам реда си, иди му кажи. Дохадям, казвам на Нягула, а той — не може, кай…Защо да не може? Човека согласен, а той — не може…

ГАВРИЛ (пуши и все още гледа към къщите). Не може, а?

ГУНЧО МИТИН. Не може, кай…

ГАВРИЛ. Е, няма нищо де. Не ти е голяма болката.

ГУНЧО МИТИН. Не е голяма… не била голяма… (Минава към чердака, сяда на пейката и замислено се заглежда към земята.) Хм… не била голяма…

ДАСКАЛ ТОДОР (излиза от мелницата, весел, дохожда зад Гаврила и го удря по рамото, за да го стресне). Какво си се заплеснал, мойто момче! Хванах ли те! Къде гледаш? Коя е онази там, дето ходи из двора, Албена ли? Нея ли гледаш?

ГАВРИЛ. Не гледам Албена аз.

ДАСКАЛ ТОДОР. Е, хубаво де, не я гледаш. Аз пък дойдох да си смеля малко брашно. Едвам можах да взема ред — страшна навалица, много свят, много нещо. Казвам на Нягула: слушай, казвам му, воденицата е за всички, наистина, обаче ние имаме повече право, понеже е в наше село. Не е ли тъй? Воденицата да е пред носа ти, дето се казва, а да не можеш да си смелиш, да останеш и за Великден без брашно! Воденицата е обща, право е, обаче… (Откъм кръчмата се зачуват провиквания.) Какво е туй? Гайда. Кои са тия?

ГАВРИЛ. Онзи пиеница, Иванчо Сенебирлията. И дядо Власю е при него.

ДАСКАЛ ТОДОР. Хе! Много рано направили главите. Брава! (Към Гунча.) Ти, Гунчо, какво си се замислил тъй, като петел на слънце. Да не си болен? (Гунчо не отговиря, не го и поглежда, а сами неопределено някак махва с ръка.) Добре стана, че взех ред. А ти, Гаврилчо, какво, да нямаш и ти да мелиш?

ГАВРИЛ. Не.

ДАСКАЛ ТОДОР. А какво ходиш, нещо работа ли имаш? Гледаш как мажат жените, а? (Смее се.) Не се сърди, аз се шегувам. (Гледа след Гунча, който става и бавно и отпуснато, като си мърмори нещо, влиза в мелницата.) Какво пъшка тоз, какво има?

ГАВРИЛ. И той не може да си смели. Излъгал го Сенебирлията, казал му, че му отстъпя реда си, а Нягул казал, че не може… (Гледа подир Куцара, който, натоварен с чувал брашно, минава край тях.) Гледай го тоя… търчи с чувала, не иска да знае.

ДАСКАЛ ТОДОР. Кой, Куцара ли? Тоз слон ли, таз мечка ли? Какво ще му пречи чувала нему. Господ ум не му е дал, ама сила му дал.

ГАВРИЛ. А какво е плашило! И как можа тоя кривокрак дявол, тая грозотия, да вземе най-хубавата жена, Албена да вземе…

ДАСКАЛ ТОДОР. Хубавата ябълка свинята е изяда. Да си я взел ти, защо не я взе? Кой не е тичал подир Албена? И ти не си ли тичал? Обаче, като дойде до женене, всеки се тегли назад — такваз била, онакваз била, сиреч излезе дума на момичето, не я щат. Ти защо не я взе? Дадоха я на Куцара, колкото да я оженят — ожени мома, да не е дома… Не беше ли тъй?

ГАВРИЛ. И тъй беше, и — не. Ама хайде, да кажем, че е тъй…

ДАСКАЛ ТОДОР. Или ще кажеш, че чичо ти хаджи Андрея стана причина…

ГАВРИЛ. Не знам. Мълчи, че Куцар иде…

КУЦАР (отдалеч, на Гаврила). Какво ме гледаш… що се смееш бе… Я дай една цигара. (Плюе на ръцете си и ги търка.)

ГАВРИЛ (подава му табакерата си). Бе, Куцаре, отде вземаш таз сила бе! Как ги мъкнеш тез чували!

КУЦАР. …Ъ! Сила! Сила ли й туй? Едно време бях силен аз, ама сега се повредих.

ДАСКАЛ ТОДОР. Повреди ли се? Как? Кога?

КУЦАР. Онази година. Подигнах един чувал, ама голям, ей такъв, имаше барем десет шиника. Онуй копиле беше, Коджамихалевия син, Глигор. Негов беше чувала. Помогни ми, рекох, бе, Глигоре. Не ще. А бе дръж, думам му, подигни ми. Не ще. Смее се. Че като се ядосах, като го грабнах…

ДАСКАЛ ТОДОР. Кого? Глигора ли?

КУЦАР. Не бе, чувала. Като го грабнах, метнах го на гърба си. Сам. Ама усетих, че ме заболя ей тука е (показва под плешката си), сряза ме като с нож, нещо се скъса ей тука е. Оттогаз мога, мога, ама не е като по-рано. Къде!… По-рано сила имах аз, сила!

ГАВРИЛ. Колко се е борил Куцар по сборищата!

ДАСКАЛ ТОДОР. Знам! Знам!

КУЦАР (възгордян). Една година на чамурлийския събор ми излезе онуй, куцото, Караивановия син, Още като се срещнахме, взе, че ме плесна по шията, ама тъй ме плесна, че ми светнаха очите. Чакай, рекох, сине майчин… Че като го прекарах, прекарах, че като го пипнах под чатала, завъртях го и — пух! на земята… Взе да рита… като заклано пиле…

ДАСКАЛ ТОДОР (смее се). Умря ли?

КУЦАР. Не умря, ама едвам го свестиха. Поливаха го с вода, разтриваха го…

ГАВРИЛ. Пусти Куцар!

ГЛАСЪТ НА НЯГУЛА (от мелницата). Куцаре!

КУЦАР. Ида, ида! (Променя лице и тичешката отива в мелницата.)

ДАСКАЛ ТОДОР. Виж го… такъв, като мечка, обаче бои се от Нягула, слуша го.

ГАВРИЛ. Добър си е Куцар той… (Чуват се нова провиквания.) Ей го и кмета иде.