скъперник и сребролюбец. За поп Стефана никой не можеше да каже лоша дума. Той беше истински божи служител, човек с непорочно минало, с добро сърце и с добродетели, каквито вече рядко се срещаха. Обичаха го и го уважаваха всички. Стар и с разколебано здраве, той беше престанал да служи, стоеше си повече в къщи, но всякога, когато биваше по-добре, излизаше и позаобикаляше към черквата.
Пред внушителния вид на този старец дядо Недко неволно се смути. Те бяха роднина, при това стари и близки приятели. От тия бели коси полъхваха спомени за друго време и за друг живот. Дядо Недко се развълнува, забърза колкото можеше, повдигна калпака си и целуна треперящата десница на попа.
— Благослови, отче! — каза той радостно. — Добър ден! Добър ден!
На повехналото му лице се яви нещо като усмивка, очите му се овлажниха. Поп Стефан не му отговори. Той беше спрял върху му замисления си поглед и неодобрително и скръбно поклащаше глава.
— Е, как си, отче, добре ли си? — заговори пак нерешително дядо Недко. — Отколе не сме се виждали. Добре си, нали?
— Недко! Недко! — бавно и с мъка заговори поп Стефан. — Какво правиш ти, човече? Де отиваш? Кой път си заловил? Хубаво, хубаво стана, че те видях. Не очаквах туй от тебе, не! Не го очаквах!
— Какво има, отче? Нищо не съм направил, слава богу!
— Нищо ли? Нищо ли? Всичко знам аз, всичко. Срам ме е, като слушам какво приказват хората за тебе.
Дядо Недко се досети тозчас и засрамено наведе очи. Без да чака да го питат повече, той започна да се оправдава, изреди семейните си злочестини, говори за смъртта на жена си, за непризнателността на децата си, които бяха го изоставили. Най-после той се оплака, че новите майстори, по-учени и свършили училища, бяха подбили вече съвсем старото иконопиство.
— Какво да правим, ние сме самоуци, толкоз можем и…
— Затуй ли си нацапал онези мръсотии в кръчмата на Къня? — пресече го поп Стефан. — Нови майстори били излезли. Никой не може да ти отнеме занаята, не те ли зная аз? Дарба имаш ти, голяма дарба! Тя ти е дадена от бога, и на бога трябва да служиш с нея, а не на дявола. Я ела, ела с мене!
Той се обърна и тръгна към черквата. Дядо Недко не знаеше какво той мислеше да прави, но се подчини и го последва. Те преминаха през двора. Поп Стефан вървеше напред, не се обръщаше и не поглеждаше дяда Недка, уверен само по ударите на патерицата му, че върви след него. Той се спря пред вратите на черквата и ги отключи. Влязоха и двамата. Звънко закънтяха стъпките им по каменните плочи. Някаква тайнствена тишина царуваше в празната и полутъмна сграда. През прозорците влизаха полегати шипове от слънчева светлина, изпълнени с играещи прахолинки. Спокойно и строго гледаха светците от иконите, полилеите и светилниците бяха угасени, върху аналоите лежаха затворени книги. Но песнопения и шепот на молитви бяха застанали сякаш в това безмълвно мълчание. Идеше тежък дъх на тамян, на восък и на вехта мебел.
Поп Стефан се приближи до олтара и се спря пред голямата икона на Исуса, прекръсти се и благоговейно я целуна. След това той тури очилата си, намести ги Добре и отново се загледа в иконата.
— Гледай сега! — каза той. — Кой е работил туй? Не си ли ти?
Той се наведе и като посочваше няколко думи, дребно написани в самото основание на иконата, добави:
— Ето, чети сам: „Рука Недкува“.
Тъй смирено и простодушие се подписваха старите иконописци. Тъй беше се подписал и дядо Недко. Той гледаше учуден и смаян и сякаш не вярваше на очите си. Нима тоя жив и хубав образ беше изписан от него, излязъл беше изпод негова ръка? Времето нищо не беше отнело от чистотата на работата. Боите изглеждаха тъй светли и тъй пресни, като че бяха сложени едва вчера. А колко отколе беше работено всичко това! Дядо Недко гледаше иконата и хиляди спомени нахлуваха в паметта му. Пред него възкръсваше цял един живот, отминал и почти забравен. Той се пренасяше в миналото, виждаше самия себе си, погълнат и увлечен от работата си, наведен по пели дни над ореховата дъска Постепенно и бавно се открояваше божественият образ на спасителя. Каква голяма любов, какво благоговение изпълваше душата му, когато слагаше всяка чърта на това лице, колко принизен се чувствуваше в смирението си и колко отчаян беше от слабостта на човешките си сили. Все пак всичко беше направено вещо и вдъхновено. Погледът му се спря върху разгърнатото евангелие, което Исус държеше в едната си ръка, и неволно зачете думите, едро написани там: „Дойдете, при мене всички, що се трудите и сте обременени; и аз ще ви успокоя. Вземете моето иго на себе си и научете се от мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите спокойствие на душите си“…
Очите на стария иконописец се изпълниха със сълзи, мъка задуши гърдите му. Той държеше калпака си под мишница и главата му все по-ниско се навеждаше пред иконата. Тия думи, изпълнени с такава безкрайна любов, бяха го вълнували и по-рано, но едвам сега като че откриваше истинския им смисъл. Нима имаше по-злочест и по-обременен човек от него? И отникъде добра дума, отникъде утеха. Исус го гледаше кротко и благо. „Дойдете при мене всички обременени“… като че говореше той. Сълзи напълниха отново очите на дяда Недка. Поп Стефан не забеляза вълнението му. Но той нарочно се застоя пред тая икона, една от най-хубавите, като че искаше да му даде време да се опомни и да познае себе си в миналото. Не една хвалба каза той през това време, но дядо Недко нищо почти не чу. Поп Стефан се отмести и се спря пред иконата на св. Йоан Кръстителя.
— Говориш ми за новите майстори — каза той. — Виждал съм ги. Виждал съм и зографи и от Трявна, и от Дебър, и отвсякъде. Хубаво работят и те. Но виж, виж тука! Виж хубава икона! И кой я е работил? — Пак ти. Ето: „Рука Недкува“!
Пустинникът имаше бледно и мършаво лице, изсушено от пост и бдение, набраздено с дълбоки бръчки от мисъл и страдание. Той беше облечен, както беше описано това и в евангелието, с камилска кожа, чреслата му бяха опасани с ремък. С едната си ръка благославяше, в другата — държеше блюдо, в което беше положена собствената му глава, отсечена — символ на неговото мъченичество. На един разгънат свитък се четеше: „Покайте се!“… Тоя зов, повелителен и гневен, някога светият предтеча беше хвърлял като гръм в лицето на човешките тълпи, потънали в грехове, престъпления и пороци. Сам дядо Недко трепна. Какво беше той някога, какво е сега! Грижлива и тънка работа личеше и в тая икона. Образът и ръцете, дрехите и фонът — всичко до най-малките подробности беше изпълнено точно и внимателно. И какви пресни и хубави бои! Зелен хитон беше наметнат върху плещите на светеца, хиляди и хиляди гънки бяха най-причудливо надиплени, вярно беше предадена и сложната игра на светлината и сенките по тях, и златистата лъскавина на коприната.
Поп Стефан гледаше иконата, замислен и също пренесен в миналото.
— Дядо Добри беше подарил таз икона — започна той. — Гроздановият баща, нали го помниш? Ето тук е писано…
Той понамести очилата си, пристъпи по-близо и гласно прочете надписа на долния край на иконата:
„Прiими страстотерпче Христовъ сей даръ тeб? посвященный
Иждивенiемъ Г. Добри Грозданова красноизображенный
И испроси ему, родителемъ, супруз? и чадомъ его спасенiе
От преблагаго Бога и согрешенiе ихъ прощенiе“
Поп Стефан въздъхна.
— Какъв беше бащата, какъв излезе синът! — каза той. — Светът се измени, лоши станаха хората. Забравиха бога.
Пред много икони още поп Стефан води дяда Недка. Те се спираха и пред св. Николай Чудотворец, пред трите светители, пред образите на архангелите Гавраил и Михаил, изписани на двете странични врати на олтара. И навсякъде поп Стефан и с одобрение, но и с укор в гласа си повтаряше:
— Ето и тука: „Рука Недкува“!
— Виж как си работил едно време, Недко! — кротко заговори той, след като свършиха вече прегледа. — И майстор беше тогава ти, и човек беше! А сега?
И срамота, и грехота е. Грехота е от бога. Фирми и каруци ли трябва да пишеш ти? И още не знам що. Казах ти: твоята дарба е дадена от бога и нему трябва да служиш, върни се в черквите, пиши си иконите
