Плановете на поп Доча отиваха много по-далеч. Той мечтаеше за едно дружество, което щеше да направи от цялото село едно общо, голямо и многобройно семейство и, както в едновремешните задруги, наред с труда и грижите, щеше да зацари в него и сговорът, взаимното доверие и любовта. Едно такова дружество щеше да прероди и пречисти издъно живота. То щеше да съсредоточи и въплъти в себе си и върховната власт, и ума, и съвестта на общежитието. Оттам щеше да изхожда всеки почин и всяко решение, щеше да се дава всяка цел, оттам щяха да се съгласуват усилията и трудът, еднакво щяха да се разпределят и грижите, и благата. Дружеството щеше да бъде и училище, и народно събрание, и съд, и всичко. Един жизнеспособен и здрав организъм, трайно и хармонично споен, превъзпитал душите, примирил много противоречия, убил много пороци. И тоя организъм, свързан с широката мрежа на много други като него, ще видоизмени съвсем живота, ще доведе царството божие на земята. Поп Дочо искрено вярваше в това. Макар и твърде практичен, заробен от дребни интереси и сметки, нему все пак не му липсваше ентусиазмът и чистият идеализъм, присъщи на всеки народен учител. А такъв поп Дочо беше дълги години подред.
Той беше доволен от работата си. Най-после основата беше положена, пътят беше ясно начъртан. Имаше вече полза, доверието към новото дружество беше спечелено. Оставаше да се работи по-нататък и да се догражда започнатото. Поп Дочо не криеше радостта си, но още по-доволен от него беше Вълчан, който беше убеден, че всичко се дължеше нему. Да се занимава с дружествените работи, да се допитват до него, да го хвалят, да чувствува, че е облечен с някаква власт всичко това стана привичка и необходимост на стария чорбаджия. Синовете му отдавна бяха поели цялата работа и от него нямаха твърде нужда. Той имаше много време и го посветяваше изцяло на дружеството. Неговата суетност растеше всеки ден. Преследван, измъчван и обиждан от Гроздана, несправедливо според него, той търсеше хора, които да го почитат и уважават. За дружествените работи говореше като за свои собствени, дружеството сякаш не беше нищо друго, освен едно лично негово дело, решил да ощастливи с него селото. Разбира се, че истинската пружина, която движеше всичко, беше поп Дочо, но налице беше Вълчан. Донасяха някаква стока. Пръв известяваше за това Вълчан. Той отиваше в кръчмата, но не бързаше, а чакаше да се съберат повече хора. Новината, която таеше в себе си, го разполагаше най-благодушно и той красноречиво и надълго разказваше някой епизод из живота на своя любим герой — полския генерал Бем. Разказваше и много други анекдоти, все тъй забавителни и сладки. Вниманието към него вече е общо. Тогава той става, започва да се разхожда насам-нататък, доволен, сияещ, спира се пред някого и като го подръпва за ухото, или пък го почуква по носа, казва тъй, че да бъде чут от всички:
— Да оставим това. Друго има, друго! Купил съм ви малко газ. Ще я раздавам тез дене. Влашка е, стока первий сорт!
Той избираше някой по-доверен човек, сядаше при него и, сега вече като голяма тайна, разказваше колко много труд и какви хитрини е трябвало да употреби, за да вземе стоката на сметка. Дружеството никога не споменаваше, говореше всякога от свое име и за себе си.
Дружеството купи една редова сеячка Работиха общо с нея всички.
— Е, какво ще речете сега? — говореше тогава Вълчан. — Разбира ли дядо ви Вълчан или не? Машината е чудо. И сее го, и го заравя, реди го все еднакво тъй, като че брои зърната с ръка. От Америка е таз машина. Не, не е от Америка, а от Соединените щати.
— Че то е все едно — обажда се някой млад човек. — Дето Америка, там са и Съединените щати.
Вълчан се обижда, но взема работата на шега, пристъпва гордо, усмихва се снизходително и улавя младия човек за ухото.
— Не знаеш ти землеописанието, муле — говори му той. — Ти дяда си Вълчаналище учиш? Америка е едно, Соединените щати — друго!
Въпреки тия налудничеви постъпки на Вълчана, селяните виждаха, че дружеството работи добре, имаха полза от него, и бяха доволни. Но истинска радост обзе всички, когато дружеството реши да купи обща вършачка за селото. Люляково се развълнува. Поръчката беше направена вече, но мнозина още не можеха да повярват, че това е възможно. Неволно погледите на всички се обръщаха пак към Вълчана. Питаха го постоянно наистина ли е поръчана машината и кога ще дойде. Вълчан чувствуваше силата си и скъпеше думите си. И някой, било, за да го поядоса, било, за да го накара да се изкаже по-ясно и да ги увери по- добре, престорено се съмняваше в цялата работа около вършачката и просто на просто казваше, че тя никога няма да дойде.
— Може и да не дойде пък! — ядосваше се наистина Вълчан. — Воля ми е най-после. Ако искам — ще дойде, ако не — няма да дойде.
Тия думи огорчаваха всички. Вълчан скоро се смиляваше, или пък разбираше, че се шегуват, и като мушкаше доста силничко неверния Тома, добродушно говореше:
— Потрай, человече, потрай Ще дойде. Ще ви купи дядо ви Вълчан и една вършачка, че да го споменавате.
Той даваше и най-големи подробности. Поръчката в направена в Германия. Фабриката работи бързо, но пренасянето било трудно. От Германия в Австрия, и после в Сърбия, по Дунава, по море, по железници.
— Дълъг път — завършваше Вълчан. — Време трябва за туй. И аз бързам, ама няма що, ще трябва да се почака. Но за харман аз ще ви я докарам, не бойте се!…
Едно особено събитие се случи наскоро и всички трябваше да повярват, че наистина вършачката ще дойде И ще дойде скоро. Пролетните сеитби отколе бяха привършени и по Гергьовден настъпиха по- свободни дни. Един популярен курс по земледелие и скотовъдство беше уреден в Люляково от дружеството. Това също беше плод на безшумната, но усърдна работа на поп Доча. Видни агрономи бяха поканени и четоха лекциите си. Разбира се, селяните не останаха без полезни упътвания и съвети, макар че прилагането им, както всякога, отложиха за по-добро време. Но не това беше най-важното. Гостите бяха известни хора, имената на които често се срещаха из вестниците. Да напуснат разкоша и удобната на столицата и да дойдат чак в далечното им и затънтено село нарочно за тях и за дружеството им — ето кое най-много поласка и зарадва люляковчани. Освен това, те бяха влиятелни хора, можеха да издействуват по-голям кредит на дружеството им, да улеснят доставките им. Всичко това поп Дочо обясни много добре. Курсът тогава се забрави и остана на заден план. Гостите бяха всичко. Обкръжиха ги с най-голямо внимание и гостоприемство. На отиване пък им беше дадена една такава гощавка, че за дълго време остана паметна за Люляково.
Глава 11
Дълга като за сватба, трапеза беше сложена в най-голямата класна стая на училището. Най-напред поп Дочо, който добре беше схванал голямата слабост на учените хора към всичко народно, предлагаше наместо маси да наредят ниски селски софри, около които да се седи на възглавници. Отказаха се от тоя план, за да не затрудняват непривикналите граждани, но във всичко останало най-строго беше запазен народният ред и обичаи. Гозбите бяха народни, съдините — тежки сахани и тави от стара мед, подарявани по сватби и кръщавки, дървени лъжици, гаванки, бъклици. Нямаше кърпа за всекиго, а общ, дълъг месал обикаляше софрата. Преди да се започне яденето, млади булки със съвсем нови пешкири и със също такива старовремски ибрици и легени поляха на гостите и на мъжете да се умият. Трапезата беше сложена тъй, че по-голямата част от стаята да остане свободна. Това беше направено пак според предвижданията на поп Доча. В средата, на най-личното място, седеше възстар, пълен и едър господин, с червено охранено лице, с ниско остригана коса. Ръцете му бяха като подпухнали и на късите му пръсти лъщяха много пръстени. Той беше председателят на Централното земледелско дружество и от него люляковчани очакваха много за дружеството си. От едната му страна седеше Вълчан, от другата — Нейко кметът. Преподавателите на курса седяха на същия ред и всеки от тях също тъй имаше по един от по-първите селяни. Поп Дочо, за да вижда всичко и за да може по-лесно да дава нарежданията си, беше седнал на отсамната страна, но пак срещу гостите. Жените бяха насядали отделно — по към края на трапезата.
Отначало вечерята вървеше тихо, чинно, без много разговори, като във всичко се чувствуваше само почитта, която се отдаваше на гостите. По-голямо оживление настъпи, когато трима млади овчари, след като бяха се нахранили набързо, седнаха насреща и надуха кавалите. Засвириха стари народни песни, нито много жални, нито много весели, повече тържествени, широко разделени — ония песни, които е обичай да се свирят на зияфети — при ядене и пиене. В същото време булките, които шетаха, поднесоха на дървени
