— Църка, защото е горещо…
— Става ли по-яко?
— Е, разбира се. Кали се.
— Видя ли сега? Ей защо пия и аз. Работя много и много трябва да пия. Гори ми душата отвътре, иска. И добре ми е. Пък и знаеш ли какво ще ти кажа? — Майстор ли е един човек, какъвто занаят и да има, той пие.
Всичко туй беше вярно, особено що се отнасяше до ковача. Но Нейко заставаше винаги на оная страна, на която натежаваше общественото мнение. Той не забравяше, че дружеството беше обявило война на пиянството.
— Тъй е, Йордане, тъй е — замънка той. — Майстор ли е един човек, щото каиш… Ама пък още по- хубаво е да не пие човек. На здравето вреди.
— Докторите ли казват туй, бай Нейко? Ха-ха-ха! Вреди, а?
— И лош пример се дава. Затуй дружеството…
— Я остави туй дружество! — сопна му се ковачът. — Дружество! Не ми трябва на мене вашето дружество.
— Как тъй? А кой ти дава работа? Не е ли дружеството? Защото селото и дружеството — туй е все едно.
— Бай Нейко, виждаш ли туй — каза ковачът и посочи чука си, — туй е всичкото. Аз съм и дружество, и председател… и кмет. Я ми кажи, има ли кола, плуг, машина и каквото щеш друго, да не е минало през ръката ми? Канцеларията на дружеството е тука.
Ковачът погледна към баира насреща и посочи с ръка. Там се виждаха няколко плуга.
— Виждаш ли ги? Преди да отидат там, при мене дохаждат. Аз подписвам, удрям им печата и ги пращам Да работят.
— Холан, Йордане — засмя се Йейко, — пък пусто много знаеш!…
Ковачът извади друго зачервено желязо. Едри искри заизхвърчаха изпод чуковете и прогониха Нейка от вратата. Той погледа, погледа, не каза нищо и си тръгна.
Оттук Нейко отиде към кръчмата на Къня. Отвън на пейката той видя дяда Недка, седнал на слънце и като че задрямал. Нейко го погледна и се намръщи: ковачът пиеше, но поне работеше, а тоя? — Ленивец и готован. Не от ковача, а от него идеше лошият пример. Неведнъж Нейко беше се опитал да го вразуми и да го отвърне от гибелния път, по който беше тръгнал. Иконописецът не само не го слушаше, а смееше да се подиграва в очите му. Тоя път Нейко реши да бъде строг и много-много да не се разправя.
— Виждаш ли какво време, дядо Недко? Лято. Цял свят работи, а ти?
Дядо Недко го погледна някак уморено, с примрежени очи.
— Да работят, които имат работа! — каза той.
— А ти? А ти?
— Аз ли? Аз и ти можем да не работим. Ти си кмет, аз съм иконописец.
— Иконописец ли? Пияница си ти, пияница!
Нейко се усети много ядосан, стресна се и да не дочака някой лош край, побърза, както винаги, да избяга и влезе в кръчмата. Дядо Недко погледна след него, бавно премести след туй погледа си към полето и пак се замисли. Друг път той не тъй лесно би се оставил да му дават съвети и да го обиждат, щеше да отвърне веднага с такива хапливи подмятания, че би ядосал и най-търпеливия човек. Тоя път той не каза нищо. Пък и Нейко надменно го остави и не рачи да приказва повече. След малко той излезе от кръчмата, мина пак покрай него, но тоя път дори и не го погледна.
Глава 9
Напоследък дядо Недко не беше твърде добре. Той отслабна, залиня, боледуваше често. Пролетта не го зарадва и не го ободри, напротив, в тия хубави и засмени дни най-лоши предчувствия го измъчваха, най- черни мисли му идваха на ума. Струваше му се, че е неизлечимо болен, че никой не е тъй изоставен и злочест, като него. Призракът на смъртта се изправяше пред очите му и той виждаше края на живота си, преминал без радост и без щастие. Нищо добро не го очакваше. Имаше малко скътани пари — те бяха на привършване вече. Къню, тъй любезен и внимателен по-рано, сега час по час го подсещаше, че е време да се прибере в града и да заработи. От друга страна, той не съвсем безнаказано излизаше от всички тия безбройни веселби, на които беше канен и неканен гост. Харчеше пари, здравето му се разнебитваше. Но имаше и нещо по-лошо: груби и невъзпитани хора зле тълкуваха някои шеги на стареца и твърде жестоко му отвръщаха. Една още незаздравяла рана на челото му беше скорошен белег от такава разправия. Нехаен към външността си той си беше всякога, но още по-окъсан, по-изцапан и по-нечист изглеждаше сега.
Думите на Нейка не го разсърдиха. Те само го огорчиха и отчаяха още повече, защото тъкмо за това си мислеше и сам той. Нейко беше турнал пръста си право на раната му. Миналото му се виждаше непоносимо, противно и срамно, в бъдещето не търсеше утеха. Излишен товар е той на себе си и на хората. Ето пролет е, всички работят и се трудят, а той е скръстил ръце и стои. В очите на всеки срещнат човек не чете ли ясно презрение и укор? Нейко е прав, никакъв иконописец той не е. Не и фирмописец, и прост бояджия не е. Човек дори не е. Пияница е, окаян пияница само и нищо повече!
Той изпъшка, изправи се и по навик се запъти към кръчмата. Но някаква ръка сякаш го потегли назад и той се спря, ядосан и засрамен от себе си. И без това в кръчмата нямаше никого. Наведен над тефтерите си, Къню преглеждаше стари вересии. Дядо Недко се повърна и бавно и напосоки тръгна из село. Времето беше все тъй хубаво, припичаше, но не ставаше горещо, въздухът беше бистър и кристално прозрачен. Нямаше сенки, нямаше още тежка зеленина и ярки бои. Всичко изглеждаше някак оголено, сухо и безцветно. Но имаше много слънце и преди всичко — просторно и синьо небе. То надничаше н се усмихваше отвсякъде; през клонете на овошките, между покривите на къщите, над оградите и над далечните очертания на хоризонта. Нежна и светла като коприна беше тая синина. Дядо Недко се спираше и продължително, със замрежени от наслада очи, гледаше нагоре. Колко синьо и хубаво е небето! Пролетта даваше и на него една малка радост: такава чудна боя той не беше слагал и на най-хубавата си икона!
Наблизо имаше незасети градини. Дядо Недко се отби и надникна в тях. Фигурите на лехите не се познаваха, заличени от зимата, земята беше гола, още безплодна и мъртва, покрита само с изгнили стъбла и шума. Но всички овошки бяха цъфнали. Цели в бяло като невести бяха сливите, в нежнорозово — прасковите и зарзалите. Върбите весело се зеленееха и тънките им вейки падаха надолу като разплетени коси. Едно старо изкорубено дърво стърчеше между тях. И то, както всички, подлагаше клонете си на топлото слънце, но клонете му бяха сухи и черни като въглен. Дядо Недко погледна тоя мъртвец и тъжно поклати глава. „Мъзга не тече под кората му, помисли си той, и млади филизи никога не ще покарат от него.“
Той продължи разходката си по-нататък. Нито един познат не се мярна насреща му. Люляково сякаш беше останало без хора. Тук-таме се виждаха само някои жени. Те перяха край кладенците, или пък мажеха избелените от студовете плетища. Щом забележеха дяда Недка, те прекъсваха работата си с някакво особено любопитство се заглеждаха след него. И ако той не беше толкова замислен и се обърнеше, щеше да види, че те бяха се събрали вече накуп и застанали една срещу друга, със запретнати ръце на кръст, приказваха, сме еха се и още го следяха с очи. Много главоболия беше докарала неговата картина и не едно семейно спокойствие беше смутено тая зима от грешната й съблазън Всичко беше се минало и жените повече не мразеха дяда Недка. И вместо да го кълнат, както по-рано, те весело си разказваха били и небили случки все около веселбите в тайната стаичка. Да беше по-рано, дядо Недко можеше да обърне внимание, да се поразвесели сам и дори да се възгордее от тая тревога, която подигаше между жените, подобно на някой сокол, връхлетял между лястовички. Но той нищо не виждаше и нищо не забелязваше сега. Вървеше си из улицата все тъй разсеяно и бавно, прегърбен, свит, със също такива безцветни и зацапани дрехи, каквато беше земята наоколо му. Отгоре на всичко това, той куцаше по-силно отвсякога, полюляваше се и с мъка влачеше нозете си, като пребит.
Неусетно той беше стигнал до черковната ограда. Тежките порти се отвориха пред него и на прага се показа поп Стефан. Бялата му брада беше разсипана върху гърдите му, лицето му беше бледно, очите му, скрити под надвисналите вежди, гледаха замислено и скръбно. В Люляково не обичаха твърде младия поп Доча, ръководителя на дружеството. Той беше учен, наистина, трудолюбив и енергичен, но — и голям
