Къню разбра какво ще става и макар да беше още сърдит, излезе да изпълни поръчката. Компанията насяда около масата. Все още гледаха картината, правеха разни бележки и се смееха.
— Икона иска да му пиша — мърмореше дядо Недко. — А туй що е, не е ли икона?…
— Ох, мале, и още каква! — засмя се Тачката.
След първата чаша дядо Недко се развесели и тъй като Къню беше го ухапал, той още не можеше да му прости.
— Слушайте какво ще ви кажа — започна той. — Икона ли? Светии ли? Колко съм ги писал! Помогнал ли ми е някой? — Не.
— Помогни си сам, да ти помогне господ — рече Радулов.
— Слушайте какво ще ви кажа — продължи дядо Недко. — Един казак отишел веднъж да краде коне. Имал той една иконка на шията си, на св. Никола, и взел да й се моли: „Св. Николай, помогни ми да открадна едно конче.“ Добре, ама св. Николай не му помогнал; тогаз казакът взел, че вързал иконата на крака си, да се влачи, и рекъл на св. Николай: „Не ми помогна — рекъл — да открадна кон, върви сега пеш“…
Смехът, който избухна сред компанията, посрещна Къня, той не разбра защо е и смръщи вежди. Гроздан поръча ново кило.
Скоро картината на дяда Недка възбуди такъв интерес, какъвто Къню не очакваше. Всички почнаха да се изпревървят в стаичката и да се трупат със същото любопитство, както правеха това, когато влизаха в някоя панорама на панаира. Застояваха се там, веселяха се и пиеха с още по-голямо увлечение, като че присъствието на полуголи жени по стените придаваше нещо от тия запретени и неизпитани удоволствия, за кои го бяха само чували. Къню схвана, че от всичко това той може да има добра печалба, и се остави от намерението си да погуби картината. Дядо Недко стана нещо като антрепреньор на панорамата. Той не излизаше от стаичката и пиеше там с всички.
Настъпи зимата. Отначало духаха само студени ветрове, земята замръзна, не можеше повече да се оре и всички плугове се завърнаха. Полето опустя. Два-три дни след това непрекъснато валя сняг. Пътищата се затвориха, животът се прибра и съсредоточи вътре в селото. Дебелият сняг беше сигурна и топла завивка, хвърлена от самата природа върху нежния кълн на сеитбите. „Дебел сняг — голям комат“, говореха си селяните и предричаха добро плодородие. Заредиха се дни на безделица и на почивка. Ако имаше някаква работа, това бяха само грижите около добитъка. Заснежените поляни край селото се изпъстриха с жълти, черни петна, останали от сеното и кърмата на овцете. Хергелетата и яловината свободно се скитаха денем и оградите, ядяха сламата до насита направо от саплъците, дълбаеха ги постепенно и правеха в тях същински пещери. Но с най-голямо внимание и грижи беше за обиколен работният добитък, особено воловете. Те имаха удобства, каквито липсваха дори на хората. Оборите бяха топли и чисти, на животните се приготвяше суха постилка от овчи тор и мекина, сменявана всеки ден, хранеха се с чисто сено, пояха се с кладенчова вода. Гледаха ги с една почти религиозна почит. Наближаваше пролетта и всичкият труд и всичките надежди се възлагаха на тях.
Работата беше малко, търсеха се повече развлечения. Младите прекарваха до зори по седенките, по- старите — в кръчмата. Мнозина се занимаваха с лов, правеха капани и ловяха яребици, ходеха и за лисици: намираха дупките им, запалваха малко слама в тях, разкопаваха ги след това и хитрите животни падаха в ръцете им живи, с цели и здрави кожи, червени като пламък. Имаше и такива мечтатели, които се впущаха и в по-големи и фантастични предприятия. Подмамени от едно старо предание, че крилете на дроплите замръзвали от студа и поледицата, те се скитаха из полето в най-големите виелици, уверени, че ще връхлетят на замръзналите птици, големи като мисирки, и ще ги подкарат пред себе си като стадо. Нищо подобно, разбира се, не се случваше. Ставаше нужда само с отчаяни разтривки и горещи тухли да съживяват самите ловци.
Дойдоха коледните празници, заредиха се годежи и сватби. С каруци и коне из селото препускаха сват- бари, окичени с чемшир и пуканки, с бели дарове, вити като гъжва около главите им, или прехвърлени рамо. Много вино се изпиваше в къщите, а още обаче в кръчмата, пред които каруците стояха с часове и за да не замръзнат конете, час по час правеха лудешки волти наоколо. Но и празниците и сватбите се свършваха, а снегът все още си стоеше, ненамален и незасегнат почти от хладното слънце. Всеки ден сега, както и по- рано, ставаха веселби в кръчмата на Къня. Почваха се все случайно, без някой особен повод. И освен голямата навалица в самата кръчма, всякога имаше някоя отделна компания, която се затваряше в тайната стаичка на дяда Недка, и въпреки всички молби и настоявания, никому не я отстъпваше. Надпреварваха се, караха се кой първи да я заеме. По-често от всички други там прекарваше Гроздан с другарите си.
Това беше непрекъснато пиянство, придружено често с крамоли и побоища. По-старите и по-умерените хора се сепнаха и загрижиха. Дружеството издигна гласа си против тая страшна напаст, младият поп Дочо държа огнено слово от амвона на черквата. Той говори за седемте смъртни гряха и за най-тежкия от тях — пиянството. Ония, които най-много се бяха увлекли и провинили, бяха съветвани общо от роднини и близки. Увещаваха ги и ги молеха да се оставят от гибелния път, като ги заплашваха с участта на Гроздана, Тачката и дядо Недко — трима души, безвъзвратно загинали, според тях, от леност и пиянство.
Глава 7
В началото на февруари, след като три дни и три нощи валя сняг с вятър, с виелици, настъпи онова време, което селяните наричат капан: пътищата бяха затрупани, вън от селото не можеше да излезе ни човек, ни добитък, всеки трябваше да стои там, гдето се беше уловил. В Люляково биха се случили двама търговци вълнари, които, както всяка година, бяха дошли да заобиколят отрано овчарите, да им дадат пари и да купят вълната, както се казва, на зелено. Докато траеше фъртуната, търговците ядяха и пиеха в стаичката на Кънювата кръчма, отначало с овчарите, после само с Гроздана, Тачката и дяда Недка.
Щом времето се пооправи, вълнарите тръгнаха за близкото село Бистрица, но стана тъй, както им казаха селяните — не можаха да пробият пъртина из снега и се върнаха. Пак ядоха и пиха и надвечер, разгорещени от виното, недоволни още повече от селото, което тоя път не ги посрещна добре, търговците взеха друга шейна, с още по-яки коне, и пак тръгнаха за Бистрица. Мина се два-три часа и повече, беше вече късно през нощта, а Гроздан, Тачката и дядо Недко още стояха в стаичката и не губеха надежда, че търговците пак може да се върнат. И тримата бяха пияни, особено дядо Недко. Масата пред тях беше отрупана с чинии и чаши, с оглозгани кости и трохи. Под мъжделивата светлина на лампата се усмихваха трите хубавици от картината на дяда Недка. Останалата част беше в сянка и не се виждаше.
— Няма да се върнат, разбра се — каза Тачката.
— Аз пък казвам, че ще се върнат! — извика дядо Недко.
— Взели са по сърта те, там няма сняг. Днес видях даскала по сърта, по сърта отиваше в Загорци. Тоя даскал вече не дохажда при нас, все при даскалицата отива в Загорци.
— Остави ти даскала, аз ти казвам, че вълнарите ще се върнат — настояваше дядо Недко. — Ей сега ще додат.
— Няма да додат.
— Ще додат.
— Я не се карайте! — намеси се Гроздан. — Ако искат, да дойдат, ако не те знаят. Ний можем да си пием с наши пари — Гроздан се усмихна и наля чашите.
Някой затропа вън пред вратата, отърсваше се от снега. Гроздан Тачката и дядо Недко, и тримата с чаши в ръка, се спогледаха.
— Май че идат — прошепна Тачката.
Вратата се отвори и влезе Монката. Тачката се намръщи.
— Уф Монка, ти ли си! Аз пък рекох, че са вълнарите.
— Кои вълнари?
— Търговците.
— Какви търговци?
— Ех и ти! Ти нищо не знаеш.
Гроздан напълни една чаша и я подаде на Монката.
— Пий, Монка, едно вино. Къде си бил?
— На долната кръчма. Там чорбаджата се събрали. И Вълчан беше там.
— Е, какво казва Вълчан? — попита Гроздан, все тъй спокоен и усмихнат.
