— Какво ще каже… Все с тебе се яде, не го ли знаеш.
Монката изпи виното, поотърси потурите си от снега и продължи:
— Много сняг, ей… И пътеки няма, трябва да газиш направо. Хм… Вълчан. Слушах го, слушах, пък рекох: бе, бай Вълчане, рекох, защо не се помирите с Гроздана, оставете, рекох, таз мараза…
— А той?
— Като кипна, като скочи. Аз твоя приятел ли, кай, аз, кай, ще го накарам да гледа ей тъй е!
Монката разпери пръсти пред очите си, което значеше, че Вълчан ще тури Гроздана в затвора и ще го накара да гледа тъй през желязната решетка на прозорците.
— Друго какво казва?
— Все туй. Аз, кай, ще го науча него, ще го пратя да чука камъни на пътя.
— Брей! — каза Гроздан и се усмихна.
Монката го гледаше учуден: Гроздан беше спокоен, на хубавото му лице нямаше ни една бръчка на гняв, само перчанът му, паднал въз челото, беше много разбъркан и очите му горяха, но то ще да е от виното. Сребърната му обеца на едного му ухо лъщеше от светлината на лампата и Монката спря очи на нея, като че я виждаше за първи път.
— Чакай, и друго каза Вълчан — рече Монката и се засмя. — Добревия син, кай, носи обеца на ухото си, аз, кай, ще му закача още една, да ме помни!
Гроздан поклати глава и се усмихна.
— Ах тоя Вълчан, тоя Вълчан! — провикна се Тачката. — Аз му знам нему цера, ама хайде! Да зема аз… не, не, аз нищо не знам, нищо не казвам — сакън! — И като смигна на Монката, той закри устата си с шепа и зави като вълк.
Монката се засмя, обърна се и потърси с очи дяда Недка: иконописецът беше полегнал на одъра, тъкмо под картината си, и спеше.
— Аз да си ходя — каза Монката и стана.
Гроздан се опита да го спре.
— Стой, Монка, защо бързаш?
— А, късно е, ще си ходя.
— Иди си, Монка, иди си, вълци има — закиска се Тачката и пак зави като вълк.
— Я не разлавай кучетата! — каза Монката и излезе.
Гроздан и Тачката останаха сами. Дядо Недко спеше. Тачката се опита да заговори нещо, но Гроздан не го слушаше. Тогава той и подпря глава на ръката си, загледа се през прозореца и затананика, дрезгаво, грозно. Гроздан пушеше и напрегнато мислеше нещо. Преди няколко време той беше ходил в града и адвокатът беше му казал, че ако не се съберат доказателства и не се намерят сигурни свидетели, делото е изгубено. Ето защо Вълчац ставаше дързък. „Да ми вземе нивите ли? — мислеше си Гроздан. — Аз ръцете му ще строша!“ Той пушеше, мислеше, лицето му като че се вкаменяваше, очите му горяха.
Изведнъж Гроздан стана и се огледа: дядо Недко хъркаше, Тачката беше отпуснал глава на масата и също спеше. Тихо, на пръсти, като се пазеше да не направи и най-малки я шум, Гроздан излезе, затвори вратата след себе си, после, все тъй тихо, отиде и надникна в кръчмата: там нямаше никой. Къню редеше кюмюр под гюма. Гроздан знаеше реда на работата му всяка вечер — след малко той щеше да преброи парите си, да запише нещо в тефтеря и ще затвори. Всичката тая работа щеше да трае още половина или, най-много, един час. Бързо и колкото се може по-тихо, Гроздан излезе през задната врата в двора на Къню, а оттам — на улицата.
Той не се забави твърде много и се върна по същия път. Но когато притваряше вратата на стаичката, Тачката подигна глава, погледна го с мътни, сънливи очи и каза:
— А! Къде си ходил?
— Никъде не съм ходил — рече Гроздан.
Но Тачката не го и чу и пак сложи глава на масата. Гроздан дойде до прозореца и погледна навън. Отначало нищо не се виждаше, след туй отляво и отдясно се бялна снегът, а по средата се чернееха върбите край реката и овошките в градините. Нищо друго не се виждаше. Селото спеше.
Мина се някое време. Изведнъж над черните клони на дърветата, преплетени като мрежа, блесна нещо като светкавица, след туй — още два-три такива блясъци и веднага след тях се разгоря широко сияние, заизхвърчаха искри, лизнаха нагоре в тъмнината пламъци.
Гроздан се отдръпна от прозореца и започна да си прави цигара. Ръцете му трепереха.
Изведнъж пукна пушка, след нея друга. Стъклото на прозореца, доскоро тъмно, сега пламна огненочервено. Гърмежите зачестиха, тревожно и бързо заби църковната камбана.
— Какво има? — попита Тачката.
Вън се чу гласът на Къня:
— Къде е? Какво гори?
Някой му отговори, но не можа да се чуе.
Изведнъж в стаята се втурна Къню и извика:
— Пожар! Саплъците на Вълчана горят!
— Саплъците на Вълчана ли? — каза Тачката и едвам сега забеляза огненото зарево в прозореца. — Бре, че то голям огън бе! Саплъците на Вълчана, а? Ох, мамоо…
Къню беше излязъл. Тачката срещна погледа на Гроздана, вторачи се в него, след туй се позасмя лукаво, започна да се чеше под малкото си калпаче и каза:
— Хъм… Ти затуй ли излиза?
— Кога съм излизал? Не съм излизал аз! — сопнато му отвърна Гроздан.
— Е де, не бой се, от мене дума не излиза — засмя се Тачката и като се загледа в пламналия прозорец, добави: — Ох, мамоо! Гори, гори!
Вън се чу гласът на Нейко кмета:
— Защо никой не излиза от таз махала? Искат да изгори цялото село ли? Кои са тука?
Навярно Къню му пришепна нещо, защото и Нейко сниши гласа си. Но Гроздан беше до вратата и чу как Нейко каза:
— Гроздан ли? Той все тук ли беше? Не е ли излизал?
— Не е излизал — каза Къню.
Когато Гроздан и Тачката тръгнаха да си отиват, вън беше видело като денем. Над черните клони на овошките се люлееха, като ту се огъваха, ту се издигаха нагоре, големи пламъци. Широко сияние трептеше и разделяше нощта надве: отвъд пожара беше тъмна, черна стена, а отсам беше светло, по снега лъщяха червени блясъци, хвърчаха искри и черни валма дим се носеха на юг, гонени от вятъра като подплашено стадо. Чуваше се страшна глъчка, кучетата на цяло село лаеха.
Глава 8
Дойде най-после пролетта. Дойде някак изведнъж и нечакано. Последни веялици, както всякога, имаше, но те стихват скоро. Изгрява слънце, небето се усмихва, ясно и синьо като никога, ослепително блещи снегът. В лъчи и светлина се къпи всичко. Стопля се. От стрехите започва да пада сняг, капчуците закапват, врабци се трупат на припек по плетищата и дигат весела врява. От час на час става по-топло. Небето изглежда по-високо и по-дълбоко, бели и тънки като паяжина облаци се появяват и го замрежват тук-таме. Чувствува се присъствието на нещо ново, бодро и животворно. Синият дим на комините се стели надолу и бяга на север, овошките поклащат мокрите си клоне, тихо и замислено прошумяват, потръпнали сякаш в сладки сънища. Подухва вятър. Той е мек и приятен като милувка, иде откъм юг, топъл е. Това е лодосът — могъщият предтеча на пролетта!
Слънцето засяда — кърваво петно в оловената маса на облаците. Ни дъжд, ни сняг ще вали. Тия облаци са високи, тънки и тук-там през тях успява да надникне някоя звезда, на запад месецът извива тънкия си сърп. Топло е, както през деня. Лодосът не подухва, а беснее вече, фучи в клонете на овошките, свири в разтрозите на прозорците, бучи в комините. Руква вода от стрехите и капчуците. Сякаш барабани отмерено и гръмко бият тържествен някой марш. Нещо иде, приближава се, върви по всички посоки и по всички пътища. Иде пролетта. Иде с безбройното си и пъстро войнство, весело, шумно, жизнерадостно. Иде всичко това, което ще насели гори, усои и полета. Възседнали едри шарени коне, в златолуспести брони, не
