пристъпват ли огнени змейове, поели път към тъмни пещери? Зеленооки юди не препускат ли на сур-елени, не се ли развяват разбърканите им коси и бичовете им, изплетени от змии, не съскат ли из вятъра? Млечнобяла мъгла се носи над полето, едвам огряна от сърпа на месеца — заловени в несключено хоро, не са ли леки самодиви, не техните ли песни се отекват и звучат в ромона на хилядите потоци? Лодосът се усилва все повече. Това е вече буря, която беснее, ломи, събаря. С тая буря иде пролетта. Тя иде откъм юг. На тая страна небето е ясно и свети като широко разкрити двери.
Чудото се извършва сякаш в една само нощ. Редят се по-нататък ясни дни, спокойни и тихи. Снега го няма вече. Тук-таме се белее нещо, но изведнъж не може да се познае дали е някоя закъсняла пряспа, или пък кокичета са нацъфтели. Земята е суха. Лодосът не прекратява огнедишащите си пориви. Млади кълнове пробождат рохкавата пръст, овошките изпъват с наслада клонете си в топлия въздух, пъпките им набъбват и се разпукват. Около първите цветове на сливите бръмчат пчели.
——————————————————————————————————————————————————
Една сутрин през тия дни и Нейко кметът не можа да се сдържи в къщи и излезе да пообиколи из полето. Почнали се бяха пролетните сеитби. Ободрен от хубавото време, Нейко върви бързо, поглежда насам, поглежда нататък: рано е, слънцето току-що беше изгряло, а лята на сеячите накацали по нивите като птици. Тук върволица волове — по гребена на някой баир те се виждат прегърбени като костенурки — бавно и тежко тачат плуг, там само чифт коне почти препускат с боруната. Всичко се вижда като на длан. Широко поле, равно поле — да викнеш, кой знай докъде ще те чуят. И уж е тихо, а не е. Нейко се спира, снема калпака си, за да си избърши потта, и гледа нагоре: где са тия чучулиги, колко са? Нищо не се вижда, а цялото небе кънти и ръси дъжд от песни. Нейко тръгва пак, но едвам направил няколко крачки, отново се спира: хо-хо! — викат някъде далеч, хо-хо! — отзовават се други. Ето, препускат нататък и конници. „Дигнали са някой вълк“ — мисли си Нейко и се усмихва.
Най-напред Нейко заобиколи тия свои ниви, които бяха засети вече. Той преглежда внимателно всичко, занича там, занича тук — работата беше свършена хубаво, няма какво да се каже, но все пак имаше нещо, което е можело и по-хубаво да се направи. И зает вече с тия грижи, малко ядосан, Нейко тръгва право към нивата, гдето син му Марин и слугата сееха. Той стигна там, спря се и без да каже нещо, застана настрана. Син му пълнеше дисагите със семе от колата и като видя баща си, позасмя се, че и той е дошел на нива. След туй, с напълнени дисаги на рамо, той влезе в браздите и започна да сее.
— Не тъй, Марине, не тъй! — завика изведнъж Нейко. — Размахвай ръката, повече я размахвай!
Марин се поспря, погледна баща си и пак започна да сее. Нейко още повече се разсърди:
— Не тъй! Не чуваш ли! Размахвай… Като стъпиш с левия крак, размахвай… Гледай го какво прави… Чакай, остави, дай сам дисагите на мене…
Нейко се засили, грабна дисагите от Марина и ги метна на рамото си.
— Тъй не може то — говореше той. — Тъй, както го хвърляш ти, на гнезда, на гнезда ще изникне. Стой настрана. Гледай сега как се сее!
Нейко се натъкми и започна. Загледан на няколко крачки пред себе си, той крачеше широко, но отмерено и спокойно. Под всяка стъпка на левия си крак, с винаги едно и също размахване на дясната си ръка той хвърляше семето, зърната блясваха във въздуха като златна струя, след туй падаха и се губеха между буците на пръстта. И всичко туй се повтаряше все тъй правилно, със същото будно внимание, със същата съсредоточеност. Марин и слугата, малко засрамени, гледаха след Нейка и следяха всяко негово движение. Каквото и да се каже, пред тях беше стар изпитан майстор, от когото много нещо можеше да се научи.
Няколко пъти Нейко изпразва и напълва дисагите и винаги, когато дойдеше до колата, казваше на Марина:
— Стъпиш ли с левия крак — хвърляй. Ама тъй равно, навред еднакво да се пръска. Че ако не го хвърляш, както трябва, как ще изникне — ще се смеят хората…
Най-после Нейко се умори, сне дисагите и ги даде на Марина. Той доста беше се поизпотил, но изглеждаше доволен и радостно възбуден. И като посочи собствената си работа за пример, като даде още много съвети и напътствия, Нейко хвърли последен поглед към нивата и си тръгна за село. Сега той не поглеждаше нито на една, нито на друга страна. „По-добро време за сеитба — мислеше си той — не може да бъде. Ако и таз година стане хубав берекет, ще съборя дама и ще направя нов. И нов хамбар може да направя.“ И Нейко минаваше от план на план, пресмяташе, вглъбяваше се в себе си.
В общината, освен кехаята, той не намери никого. Както се виждаше, и писарите, заети и те повече със земледелските си работи, бяха позакъснели. Просители също липсваха, за книжа и справки никой не се явяваше. „А за данъци — помисли си Нейко, — боже упази, кой ще ти плаща данъци сега!“ Нейко се позавъртя, колкото да си почине, сложи тук-таме няколко подписа и излезе. В село беше тихо, хора не се виждаха. Нейко не намираше с що да се развлече и нищо не му оставаше, освен да гледа и да се радва на хубавото време. Той наближи до работилницата на Йордан ковача. Дим излизаше не само из коминя, но и през широките отвори отпред, където зимно време ковачът слагаше стъкла. Силни, припрени удари на чук се чуваха, а под тях мелодично пееше вьорсът. Ковачът беше претрупан с работа; кола, плугове, жетварки и какви не още сечива бяха натрупани пред ковачницата му и чакаха ред, като болни при лекар.
Нейко се отби да погледа, спря се и се изправи на вратата, но не свари да поздрави, защото тъкмо в тая минута ковачът изтегли с щипците едно зачервено желязо, тури го на вьорса и викна на слугата си. Момчето това и чакаше — дигна чука и започна да слага удар след удар върху желязото, а Йордан го въртеше с щипците и подлагаше ту една, ту друга страна. Към края сам той започна да удря с чука си и с удивителна бързина предаваше на желязото оная форма, която искаше. Още няколко удари на чука и желязото потъмня и угасна. Йордан го мушна в огнището и го зарови с въглища. Захърка тозчас духалото.
— Добрутро, бай Нейко! — едвам сега свари Йордан да отговори на кмета. — Какво правиш, как си?
— Добре съм, Йордане.
Ковачът поръси въглищата с вода, хвърли шепа силитра, след туй сложи чука на вьорса, подпря се на него, погледна Нейка и се усмихна.
— Много работиш, много работиш! — похвали го Нейко.
— Какво да правя, бай Нейко, сеят хората, всичко трябва.
— Тъй е, всичко трябва. Какво не трябва сега — и плуг, и боруна, и всичко.
— Сега без кмет може, ама без ковач не може — каза Йордан, смигна на кмета и запя:
Тъй както стоеше, опрян на чука си, той изглеждаше някак особено хубав. Гологлав, по една риза само, със запретнати ръце, черен, изцапан, но здрав, силен, уверен в себе си и в изкуството на ръката си, той цял гореше от благотворната треска на труда и, както се виждаше, обичаше занаята си. Нейко го гледаше усмихнат: като че не беше същият тоя човек, който през зимата пиянствуваше и губеше времето си в кръчмата.
— Я, бай Нейко, таквиз работи! — каза Йордан, като свърши песента си. Червеното желязо пак се появи на вьорса и чуковете заработиха. Нейко гледаше и се чудеше: с чевръста и сигурна ръка ковачът довърши желязото — зъбец на тармък, нещо като пачи крак — и тъй хубаво беше го направил, като че не беше от желязо, а от тесто. Сам Йордан хареса работата си, огледа желязото отсам-оттатък, потопи го в коритото и някак нехайно го запрати настрана.
— Майстор си бе, Йордане, майстор си! — похвали го Нейко. — Майстор си ти, ама едно ти е лошото…
— Кое, бай Нейко, гдето си попивам ли?
— Май множко пиеш.
Ковачът се засмя.
— Ти, бай Нейко, видя ли как църка желязото, като го турих във водата? Защо църка, а?
