това батозата бяха изкарани на отсрещната страна на дола. Оттук нататък мястото беше равно и пътят — хубав. Преди да влязат в село, спряха и дадоха почивка на добитъка. Народът отново се струпа около машините.
— Назад — викаше Нейко и размахваше една шибалка, — назад! Стига сте я гледали. Ще ви омръзне, не бойте се!
Нейко искаше да намекне за усилената работа, която чакаше всички по вършитба. Той говореше наглед незаинтересувано и равнодушно, но лесно можеше да се познае, че сам се радва твърде много, затова беше и тъй неотстъпчив й престорено строг. Той обикаляше около машините и размахваше шибалката си.
— Нека гледат, нека гледат! — обади се някой снизходително и важно. — Очите да гледат, ама ръцете да не пипат, че ги пречупвам!
Това беше Вълчан. Да се каже, че в тая минута той приличаше на всевластен и победоносен цар, би било малко. Тъй горд, тъй самодоволен и наперен старият чорбаджия рядко е бивал. Неговите думи се сбъднаха, гой удържа обещанието си и, както сам се изказваше, беше купил и една вършачка на селото. Признателност гой не търсеше още — тя тъй много личеше във всичката тая радост и изненада на люляковчани. Старият чорбаджия беше доволен. По антерия, прехвърлил през рамо салтамарката си, на която не липсваха и сега лисичите кожи, той се разхождаше насам-нататък, усмихнат, тържествуващ. Както всякога, най-голям пай в работата имаше пак той: негови биволи бяха впрегнати в дъното на всеки чивгар, синовете и слугите му бяха тука и помагаха. Нямаше разлика между неговата и селската работа, той имаше еднаква власт над всички. И Вълчан даваше заповеди, нареждаше, подканяше. Той вършеше това весело и с такова голямо благодушие, че намираше време да подхвърли и някоя шега на жените, да се спре и да потегли за ушите някой босоног хлапак, зазяпан до вцепеняване в машините. Любопитството на невежите също тъй го забавляваше. Никой, разбира се, по-добре не познаваше от него устройството на вършачката. Той чувствуваше нужда и да поучи тия прости хора.
— Какво я гледате тъй, ще я лапнете! — говори той на няколко души, които зяпат нагоре към батозата и си посочват нещо. — Там е барабанът. Четирестотин трийсет и две въртения прави в секунда. Разбираш ли? — Четирестотин трийсет и две. Не оставя клас, не чупи зърното.
Някой нерешително изказва съмнение в такава една невероятна бързина. Вълчан потегля ухото на тоя мустакат мъж също като на някой немирен ученик, усмихва му се благо, бащински и отминава по-нататък. Той се спира при друга група и веднага долавя нишката на разговора.
— Кое, лагерите ли? — намесва се той. — Добри са, добри. Сачмени лагери са, също като на вилуципед. А туй знаеш ли що е?
Запитаният, разбира се, не знае и мълчи. Вълчан чука с пръст по главата му и насмешливо говори:
— Същото е то, каквото е и туй. Масленик е, масленик! Налива се там маслото и то си тече по малко, колкото трябва. Отвориш ей тъй и виждаш има ли масло, или няма. Лагерите никога няма да останат сухи, та да се запалят. Сигурна работа. Умен человек го е правил, не като мене и като тебе!…
Около локомобила също има много любопитни. Вълчана отива там и отдалеч още започва:
— Чудо машина е! Върви като часовник, ни шум, ни глас издава. Дращи тъй, като котка. А здрава работа е, гаранция — десет години. А ний и за пет ще й изкараме парите.
Някой се мъчи да прочете надписа на локомобила.
— Името на фабриката е — казва Вълчан. — Ланц, в Манхайм, Германия. Перва фабрика е тя. Прави и балони.
— И балони ли прави?
— И балони.
Учудването е голямо, но Вълчан не дава повече обяснения. Той съглежда в навалицата Лазар Чумака, който, оставил наблизо стадото си, беше дошъл, заобиколен от всичките си псета, да види и той чудото. Исполинският му ръст високо се издига над всички. По навика си, Вълчан леко го поподръпва за дългия мустак.
— Закъснял си, Чумак — говори той, — закъснял си!
— Защо? — отвръща Чумакът и пули наивните си и добродушни очи.
— Потрепахме се бе, братко, доде извадим колелото. Ако беше дошъл по-рано, нямаше нужда от винч. Щеше да го дигнеш сам.
Гръмна висок смях. Чумакът поклаща недоволно глава, чуди се да се разсърди ли или не, но захваща да се смее и той.
Почивката беше свършена, приготвиха се да тръгнат отново. Потеглиха първия чифт волове, изкривените чивгари се изправиха и обтегнаха, всички впрягове стъпиха в пътя. След това размахаха дългите камшици, не удряха, но само заплашваха с тях и още повече викаха. С вкопани в земята нозе, с обтегнати шии, с почти препънати надве тела, воловете напрегнаха всичките си сили, поколебаха се секунда-две в усилията си и най-после тежката желязна маса се поклати и тръгна Много по-леко потегли и батозата. Всички усилия като че бяха необходими само в началото. Отсега нататък машините тръгнаха леко и неусетно. Тръгна след тях и голямата навалица от посрещачи.
Изведнъж това съвсем случайно придружаване, без някой да го урежда нарочно, се превърна в тържествено и шумно шествие. Кой знае кому беше дошло на ум да го накара, но отгоре на самия локомобил се покачи Ганю биволарят, възседна голямата машина като кон и наду там гайдата си. Провиквания и весел смях заглушиха първите пискливи звуци. Една нечакана промяна се извърши във всички. По-спокойно и по- бодро сякаш пристъпваха воловете, народът викаше и се смееше, самите машини се движеха тържествено и важно, общата радост сякаш одухотворяваше могъщите им корпуси и в сложните очертания на профила им проличаваше чудновата някаква физиономия, разкривена от широка и весела усмивка. Въодушевлението в множеството растеше. Децата тичаха и крещяха наоколо. Ганю продължаваше да свири отгоре на локомобила. Момите се наредиха, заловиха се подръка и запяха. Те подхванаха същите тия песни, които пееха, когато се връщаха от жетви, или пък, като зълви, придружаваха някоя невяста. По-назад идеха мъжете. Те продължаваха разговорите си, но в жестовете им имаше сега повече живост и една особена тържественост стоеше на лицата им.
Все тъй шумно и весело шествието нахлу в селото. Пред кръчмата на Къня стоеше Радулов, до него беше учителката от Загорци Райна. Макар и теоретически противник на дружеството, учителят обичаше всички трудещи се хора и като гледаше как тържествено минаваха двете машини, с гайдата отгоре, с веселия народ наоколо, той най-напред се изненада, после се зарадва, както всички, сне шапката си и я размаха. Толкова беше живял между тия хора, познаваше ги, едни обичаше, други — не, а като че едвам сега ги видя и разбра, както трябва — тия почернели от работа жени, зарадвани и разтревожени в едно и също време, тия момичета, които си пееха тъй, както пееха по сватбите, тия сурови и набити мъже, с мъдри лица, с увиснали тежки ръце. Всички го поздравляваха, навсякъде виждаше усмихнати приятелски лица, някои му викаха нещо, но като не се чуваше, показваха му машините и Ганя с гайдата. Радулов все махаше с шапката си.
Двете машини преминаха през село и влязоха в двора на Вълчана. Тук те щяха да останат, докато дойдеше време за вършитба. Разпрегнаха воловете, извадиха нови зелени брезенти и грижливо покриха с тях локомобила и батозата. Вълчан с по-старите селяни влезе в къщи, а Жела, засмяна и зарадвана, както прилича на а стопанка, тръгна из двора да почерпи с ракия ония от мъжете, които бяха работили около машините. След нея вървеше Мита, за да й помага, и гдето бяха те, там се вдигаше глъчка и смях. Никой не искаше да си ходи. И хорото, наместо да стане, като други път, на мегдана при черквата, изви се и се залюля тука. Събрало се беше цяло село. Толкоз хора и такова хоро не е имало в къщата на Вълчана дори и тогава, когато той е по-дигал тежки сватби, за да жени синове и дъщери.
Глава 13
Мълчелив свидетел на това тържество беше и поп Стефан. Изправен на мегдана до черквата, сложил ръце на патерицата си, той беше наблюдавал отдалеч всичко. Старият свещеник искрено се радваше, като виждаше, че враждите и раздорите в селото поутихват и между хората се заражда повечко любов и сговор. Дружеството, мислеше си той, свърши добра и полезна работа, сдружи селяните, помири ги. Тази вършачка също ще помогне много на селото. Поп Дочо и Вълчан заслужават всяка похвала, загдето тъй залягат и се грижат за общите работи. Наистина Вълчан зле се е смразил с Добревия син, не е и прав, но никой не може
