да отрече, че в много други случаи той показва милозливо сърце, помага и услужва с каквото може. А бог държи точна сметка не само за лошото, но и за доброто. „Той е, който ще ни съди“ — заключи в ума си поп Стефан, погледна още веднъж към веселата навалица в двора на Вълчана и тръгна да си ходи.
Изведнъж му дойде на ум за иконата, която Вълчан искаше да подари на черквата. Сега, когато хората поемаха добрия път на сговора и на труда, нямаше да бъде зле да обърнат очите си и към бога. Ето най- сгодното време да се направи някое подаяние, да се разгласи и посочи за пример. Вълчан беше готов да стори това, иконата отколе вече беше поръчана. Но дали е готова? Дали дядо Недко беше работил поне нещо? Поп Стефан не знаеше. Въпреки всичките си обещания клетви, още на другия ден след като се пренесе в черковния килер, дядо Недко отново се пропи. Той не удържа думата си и по-късно, когато вече беше ходил в града, донесе боите си и се готвеше да се залови за работа. Напиваше се сега дори по-често и по-зле, отколкото по-рано. Поп Стефан му се кара, моли го и го увещава — нищо не помагаше. Иконописецът се разкайваше най-искрено, плачеше пред него, целуваше му ръка, вричаше се, че вече няма да пие и ще работи, а на другия ден се напиваше. Поп Стефан се отчая, махна ръка и остави опърничавия старец на волята му.
Веднъж той беше го срещнал на улицата. Дядо Недко беше толкоз много пиян, че не можеше вече да върви, пълзеше по ръцете си, или пък се държеше за дуварите и за плетищата. Изцапан, чорлав и нечист, той беше изгубил всеки човешки вид. Поп Стефан мина покрай него, без да му продума, без да го погледне дори. Но дядо Недко го забеляза, опря пръст на челото си, помисли и, види се, след като мъчително и бавно проумя нещо, обхвана го изведнъж страшна ярост.
— Чернокапец! — завика той подир поп Стефана, като се кандилкаше насам-нататък. — Фарисей! Пиян съм на пиян съм! Какво ще ми направиш? Пия и ще пия!
Друг път поп Стефан мина покрай кръчмата. Вътре беше дядо Недко, пиян пак, като всякога.
— Изправил се над главата ми — високо разправяше той, — сякаш душата ми иска да вземе. Работи, та работи. А бе, човече божи, хич сега време за икони ли е? Хората не вярват в истинските светци, камо ли в писаните! В нищо не вярват. Ни в бога, ни в дявола вярват. Икона! Какво е иконата? Боядисана и нашарена дъска. Целуваш я и й се кланяш. Идолопоклонство е туй, а не християнство!
Поп Стефан разбра, че иконописецът е непоправим. Наскоро сам той се разболя и днес за първи път изливаше от къщи. През това време той нищо не беше чул за дяда Недка. Тук ли е още, или пък си е заминал в града? Да не би пък да е болен? За омраза и отмъщение нямаше място в сърцето на поп Стефана. Той се укори, че беше забравил досега бездомния иконописец, не беше попитал где е и как прекарва. И наместо да иде у дома си, той се повърна и влезе в черковния двор.
Отдалеч още той видя, че вратата на килера беше отворена, имаше изути обуща и една тояга беше подпряна до стената. Иконописецът беше тука. Поп Стефан надникна през прозореца, но не можа да види нищо, заобиколи и мина към вратата. Повика, покашли се — никой не се обади. Тогава той прекрачи прага и влезе. Но не успя и две крачки да направи и той се сепна, спря се и остана като прикован на мястото си. Насреща му, изправена до стената, стоеше голяма и съвсем нова икона. Господи! Каква икона беше тя! Сякаш не материален образ беше, а жив дух, тайнствено някакво видение…
Иконата беше на Исуса Христа. Тя беше голяма, една от ония икони, които се поставят отляво и отдясно на царските двери. Такава икона поп Стефан виждаше за пръв път. Тъй, както беше изписана, тя беше пълно отклонение от всички правила и образци на черковната живопис. Исус не седеше на трон в това царствено величие, както ще седи в деня на славата си. Не беше и тъй, както го представят други — обкръжен от облаци, или пък сред тежкия и безжизнен пейзаж на Иудейската пустиня. В иконата, която гледаше поп Стефан, се виждаше съвсем друго. Два главни тона преобладаваха тука, две големи петна преди всичко: едно синьо и едно жълто. Виждаше се най-напред високо и пространно небе, което се снишаваше в мътна, белезникава и прашна омара на горещ летен ден. И после — една безкрайна жълта равнина под това небе, равнина от узрели, готови за жетва ниви. Из тия ниви вървеше Исус. Около него се разстила и го окръжава златно море, губи се и се топи в мъглявите далечини на хоризонта. Но самата фигура на Исуса е голяма и близо. Ясно се виждат преплетените стъбла и класове, които закриват донякъде нозете му. Из житата блещят алени макове и синя метличина. Исус остава все пак високо над повърхността на нивите. Дрехите му имат типичните си бои — червено и синьо, — фигурата се познава, лицето е същото. Но няма и капка следа от това невъзмутимо спокойствие, недостъпно и дори строго, няма и тая префинена красота, както е в общоприетите икони. Дрехите са без блясък, без драпировка, потъмнели и прашни, лицето е слабо, загоряло от слънцето, загрижено и скръбно, очите гледат замислено и кротко. И докато десницата е издигната и благославя, другата ръка се простира над нивите в едно движение, пълно с любов и състрадание. Исус благославяше обилния плод на земята, благославяше и края на тежкия човешки труд.
Поп Стефан не можеше да откъса очите си от тая икона. Забрави где се намира, за какво беше дошъл. Най-после той се съвзе и потърси с очи иконописеца. В стаята като че нямаше никой. Невъобразим хаос царуваше навред. Дъсченият под беше изкалян и нечист. Черупки от яйца, гипсов прах, парчета от сумпара, еренде и трески се валяха на всяка стъпка. Върху една мряморна плоча бяха разтрити разноцветни бои, лъщяха и листа от златен варак. Четки от различна големина бяха натопени в очукан и смачкан съд. Все пак от ВСИЧКО най-много бяха боите, насипани в най-чудно вати съдове: кафени филджани. Мидени черупки, тенекиени кутии, черепи от стомни и паници. Всичко това беше разпръснато в най-голямо безредие из стаята; Един тучен хаван беше сложен на стола и до него — няколко сухи кори хляб. Миришеше на лак, безир и разни други масла.
Това беше неприветното жилище на беден човек и в същото време — работилница, в която се криеше непонятно и тънко изкуство. Всред безкрайната бъркотия на стаята иконата изглеждаше още по-хубава, по- светла и по-нова, родена сякаш из околния хаос също тъй, както слънцето се ражда из мрачините на нощта. Но къде беше самият иконописец? Поп Стефан го търсеше с очи и най-после можа да го намери. Свит до леглото си, дядо Недко стоеше гърбом към вратата. Сянката, която се събираше в тоя ъгъл, и закачените отгоре дрехи още повече го закриваха. Подпрял глава с двете си ръце, той унесено и неподвижно гледаше в иконата си. Не усещаше и не подозираше дори, че при него е влязъл чужд човек.
— Недко! — извика високо поп Стефан.
Сивата купчина от дрипи се раздвижи. Показа се едно лице, сухо, пръстено и жълто, и към стария свещеник се устремиха две очи, запалени и светли като въглени, блуждаещи и занесени, като у някой сомнамбул. Тия очи гледаха, но сякаш не виждаха и не познаваха.
— Недко! — повтори поп Стефан, зачуден. — Тук ли си?
— Ела, отче, ела! — глухо и като че изпод земята се обади иконописецът.
Той се възви и без да промени в нещо позата си, загледа се пак в иконата.
Поп Стефан тръгна към него. Щом чу стъпките му близо до себе си, дядо Недко отпусна ръцете си, не без мъка откъсна очи от иконата и стана. Почтително, но мълчеливо и без усмивка, той поздрави поп Стефана и му целуна ръка. След това отново се загледа в иконата.
— Та ти си свършил вече! — заговори радостно поп Стефан. — А! Хубава, много хубава! Чудо си направил ти, Недко, чудо! Пък аз нищо да не зная. Болен бях и не съм излизал. Гледай, гледай! Че кога почна, кога я свърши? Господи, колко е хубава, колко е хубава…
Дядо Недко сякаш не чуваше и не разбираше какво му се говори. Той мълчеше, все тъй унесен и вглъбен в себе си. Голяма промяна беше станала у него: отслабнал беше още повече, набръчкана кожа висеше отдолу подбрадника му, той цял потреперваше като от треска. Страдание и скръб имаше на лицето му. Поп Стефан го изгледа загрижено и неспокойно.
— Недко — каза той, — не ми изглеждаш май добре. Да не си болен?
— Не, отче, нищо не ми е. Здрав съм, слава богу. Здрав съм, ама и твърде добре не съм.
Поп Стефан беше се загледал пак в иконата и не го дочу.
— Хубава е, много е хубава — повтаряше той.
След това той се замисли, помълча доста време и добави:
— Хубава е. Ама защо си я направил тъй? Не е като старата. Не е като други, както съм ги виждал. Там Исус е седнал, държи евангелие или е прав, но — друго е. А тук… И тия ниви. Защо тъй си я изписал, Недко?
Иконописецът обърна към него занесения си и блуждаещ поглед.
— Тъй го видях, отче! — каза той.
