Слушай: свири челякът!
Очите му горяха от гняв, но в тях имаше сълзи.
Малко по малко разговорите почнаха да се подновяват, глъчката се поусили. Но кавалът още държеше всички в чаруващата си власт. Радулов беше подпрял главата си на ръце и, по-бледен, отколкото си беше, слушаше замечтан и захласнат. До него Гроздан стоеше прав и също мълчеше. Случайно погледът му се спря върху един старец, седнал самичек настрана. Той беше дядо Петър Коконата, селският кехая.
— Дядо Петре — викна му Гроздан, като му по даваше чаша вино, — какво си се замислил толкоз? Да не са ти потънали гемиите в морето? Я си пийни, какво ще му мислиш?
Дядо Петър пое чашата, явно трогнат от това внимание.
— Как да не мисля, Грозьо… Кое време е? На, Димитровден е, пък аз, гдето се вика, и зърно не съм събрал за хака си. Не дават. Не дават и туйто!
Той изпи чашата, повърна я на Гроздана и си избърса устните с ръкава на абата си.
— Не дават и туйто! — повтори той.
— Ще дадат, всички ще дадат — утешаваше го Гроздан. — Селски слуга си, няма да те оставят.
— Не дават бе, пиле! Когато Вълчан, най-богатият, гдето се рекло, не дава, какво остава до другите! „Не давам, казва, повече от една крина.“ Ама не е тъй, думам, друга е сметката. „Който, казва, ти е правил таз сметка, той да ти плати.“ Върви, че се разправяй!
— Дядо Петре — извика някой отдалеч, — оплачи се на дружеството!
— Дружество… Не ми трябва мене дружество. Аз съм сиромах човек…
Гроздан и учителят се спогледаха и се засмяха.
Нечакано кавалът на Дамяна поде ръченица. Невидима ръка сякаш грабна болката от всяка душа и я замени веднага с веселие, също тъй безгрижно, както по-рано. Лицата отново се проясниха, очите заблещяха, глъчката се засили. И за общо посмешище, Чумакът се изправи, провикна се и се приготви да играе. Направиха му място. Исполинът се залюля и се заклати, тромаво и тежко, като мечка. Ни ръце, ни крака го слушаха.
При едно малко по-голямо усилие да се подхвърли и да приклекне, нещо, което, според намерението му, трябваше да излезе много грациозно, той изгуби равновесие, политна и се строполи като канара върху една маса. Избухна смях. Не можа да се удържи и Дамян, прихна и той да се смее и кавалът замлъкна.
Тъкмо в това време в кръчмата влязоха няколко души: Нейко кметът, секретар-бирникът, двама-трима от по-богатите селяни и между тях Вълчан Дуков. Те идеха от училището. Новото дружество трябваше да има там заседание, но то не стана, защото повечето членове, напуснати от слугите си и претрупани с работа, не бяха се явили. Въпреки това, влезналите имаха важни и надути лица, сякаш искаха да покажат, че те са се наели с една работа, която не е за всички. Шумът и разваленият въздух в кръчмата като че ги отврати и ядоса. Без да се спират, те преминаха покрай тезгяха и се изгубиха в отделната стаичка. Но Чумакът, който още не беше се оправил както трябва от падането си, сапикаса Вълчана, догони го, сложи тежката си лапа върху рамото му и завика:
— Бай Вълчане! За много години. Ела тука, ела. Аз черпя.
Тая мечешка любезност не се хареса на Вълчана, но нямаше какво да прави. Престорено зарадван, той се върна и седна на пейката, където Чумакът го беше довлякъл. Той продължаваше да го увещава:
— Седни тука! Ха така! Ти си ми първият чорбаджия бе, бай Вълчане! Ти си ме учил на занаят. Какво ще пиеш, винце ли? Аз черпя!
— Ще черпиш, то се знае — каза Вълчан и глезено потегли Чумака за единия мустак. — Ще черпиш, какво ще правиш, Димитровден е. Днес господарите са слуги, а слугите — господари.
— Как тъй? — попита Чумакът, който не разбираше лесно.
— Димитровден е, казах. Днес господарите са слуги, а слугите — господари.
— А! Че тъй е! Холан, бай Вълчане, все ги знаеш тия!… Вино донес, Къньо! Та тъй, а? Днес слугите са слуги… Чакай, как го каза? А господарите — господари… Не, не беше тъй…
Вълчан се разсмя добродушно, снизходително и пак потегли Чумака за дългия мустак. Отново той трябваше да му повтори и обясни думите си. Вълчан говореше разумно и сладко наистина, но на един малко книжовен език, чужд на Чумака. На млади години той беше ходил чак в Котел, учил беше една година в училището на Райно Попович и затова минаваше за учен човек. В празничен ден той пееше в черква и четеше апостола, говореше много често и, кой знае защо, за някой си полски генерал Бем и обичаше да употребява думг като „человек“, „совест“, „такожде“ и др. Прекарал човек вече, слаб и сух, с очи, дълбоко хлътнали в орбитите си, от което те изглеждаха като на кукумявка, той беше инак здрав и държелив, ходеше изправен и наперен, като петел. Рядко той казваше някоя дума, без да я придружи с някой жест или особен израз на лицето си. Увлечеше ли се пък, за да предизвика по-голямо внимание и да подчъртае това, което говореше, той имаше обичай да мушка събеседника си, да му дърпа ушите, да го чука по носа. В Люляково знаеха тия чудновати привички на стария чорбаджия и от немай-къде ги търпяха.
Думите на тоя човек течаха като река. С Чумака вече той водеше най-радушен разговор, глъчката наоколо беше голяма и това го караше да вика и по-често да мушка Чумака в ребрата. Говореха за времето, за последните дъждове, за новата трева, от която овцете ще хванат кръв. Стана дума и за пакостите от вълците, а оттам разговорът премина и върху кучетата. Вълчан разказваше, а той обичаше да се хвали, какви кучета беше имал едно време: големи и рунтави, като мечки, люти и зли, като змии Анадолска порода.
— И не лаяха дип, да речеш. Мълчат, гледат към земята и само очите им светят като въглени. Ама видят ли вълк — беше! Първо отгоре му, и тъй — гърди с гърди!
И за да покаже това по-нагледно, той силно блъскаше Чумака в гърдите.
— Вълчане! — извика високо някой.
Вълчан се обърна. Сред кръчмата беше застанал дядо Петър, един само той още загрижен и с плачливо лице сред толкова весели хора.
— Вълчане, я слушай! — повтори той.
Вълчан се обърна и само го изгледа, недоволен, че прекъснаха разговора му тъкмо на най-хубавото място.
— Вълчане, я слушай! — настояваше дядо Петър.
— Какво искаш? — сопна се Вълчан, вече ядосан.
— Какво искам… Ами хакът ми кога ще се събере, хакът ми бе, джанъм?
— Ти колко имаш да вземаш от мене? Една крина. Казах ти: ела и си я вземи.
— Ама не е тъй. Комшиите друго наредиха.
— Който е наредил друго, нека той ти плати.
Вълчан се готвеше отново да продължи разговора си с Чумака, но при дядо Петра се изправи Гроздан.
— Не е тъй, бай Вълчане — намеси се той и макар и да говореше наглед спокойно, явно беше, че едва задържаше яда си. — Не е тъй, хакът тази година няма да се разхвърля на къща, а на декар. И право е: който има повече, и повече ще плати.
— Сиреч и аз да платя повече. Не! Тойзи человек е служил на мене толкоз, колкото и на ваша милост. Нови закони ли ще изваждаме в старо село? Не може тъй, не!
— Може и ще бъде! Умря то старото! Тъй сте се научили вий, ама няма вече кой да ви подлага гръб. Няма вече слепи хора.
— Тъй ли? — засмя се язвително Вълчан. — Тъй ли те учи твоят учител?
И той погледна към Радулова, който, загърнат в черната си пелерина, слушаше усмихнат.
— Никой не ме учи мене — избухна Гроздан. — Който е богат, ще плаща повече. И на кехая, и на община, и на държава. Тъй знам аз. Имаш — ще платиш!
— Имам я, имам! Ама питаш ли ме как съм печелил? Работил съм. Работил съм, а не съм стоял по кръчмите като тебе.
В очите на Гроздана блеснаха искри. Той пристъпи една крачка напред.
— Не те е срам! — извика той. — Знаеш само хорска мъка да ядеш!
Вълчан скочи като ужилен. Лицето му пребледня, долната му челюст затрепера, очите му още по- дълбоко потънаха в орбитите си.
— Коя мъка съм изял бе, магарски сине! — пресипнало извика той. — Кажи де! Кажи!
