и тогаз изправяше цялата си снага, висока, силна, стъпяше тъй, че всичките й гривни и нанизи звънтяха, или пък с особено задоволство отмяташе назад някоя плитка от косите си. И не се усмихваше, а лицето й светеше й кафявите й очи под тънките вежди също тъй се обливаха светлина, спокойни, ясни. Свекървата я изпращаше очи и съвсем неочаквано снемаше погледа си и поглеждаше младата снаха. Но тя си стоеше смирено, с наведени очи.
— Какво направихте нивата в Мимерлика? — обади се Вълчан, след като дълго бяха мълчаливи. — Изорахте ли я?
— Малко има още — каза Дуко, — за ден-два ще я свършим.
— Свършете я, че ще започнем при Могилата. Колкото по-скоро я обърнем, толкоз по-добре. Доде е хубаво времето.
Виждаше се, че той приказва не за туй, за което мислеше. Но сам той искаше да надвие мъката си и да приказва за друго.
— Да се мине празника, че да си гледаме работата. Всичко друго е лъжа… Лъжа е всичко друго…
Той гледаше пред себе си занесен, забравяше какво е казал и мисълта му пак се връщаше към Гроздана. И неочаквано, като се хвана за глава, извика:
— Да ме удари! Мене да ме удари!…
В гласа му имаше плач и сам той като че не беше Вълчан, а друг човек, сломен, убит.
Миг-два никой не продума. Изведнъж по-малкият син Сидер скочи.
— Бате, върви! — извика той и с тежки, широки крачки тръгна към вратата. — Аз него ли… как… Да го оставим да се качи на главата ни… Не! Върви, бате! — повтори той, пребледнял, от прага.
Старият брат се подигна настръхнал, потъмнял, с очи, изгубени под веждите, с големи, отпуснати мустаци. Без да каже дума, и той тръгна към вратата. Старата скочи и се препречи на прага пред тях.
— Къде? — завика тя, като простираше двете си ръце. — Я Да си стоите тука! Сидере, Дуко! Тук да си стоите!
И докато Мита си остана на мястото, Жела скочи и хвана мъжа си за ръката.
— Къде? — викна Вълчан. — Де отивате? Кого питате?
— Не ме е страх мене от Добревия син — викаше Сидер и гледаше да се отърве от майка си. — Бате, върви!
— Тук да си стоите, казвам! — кресна Вълчан. — Аз баща ли съм, или не съм, аз ли заповядам в тази къща или вий? Аз ще се разправям с Добревия син, не вий. Да си натискате парцалите тука…
Гласът му беше твърд, уверен. Той беше пак тоя Вълчан, който заповядва, когото всички трябва да слушат.
— Тук ще си стоите — повтори Вълчан. — Идете да заобиколите добитъка, не знаете ли, че днес слуги нямаме? Да назобите конете, черните, утре ще ида с тях в града. Турете сено в каруцата, пригответе хамутите, чуловете. Хайде! Утре рано тръгвам. Каквото трябва да се направи, аз ще го направя, то е моя работа. Хайде сега, правете каквото ви казвам.
Двамата братя се позавъртяха, не казаха нищо и излязоха.
— Дигайте софрата! — викна Вълчан на снахите. — Дай ми джиздана с книжата — обърна се той към старата. — Дай ми и лампата насам, пък ти, ако искаш, легни си. Аз имам работа.
Снахите дигнаха софрата, преметоха и си излязоха. Старата донесе един овехтял и оръфан портофел от червена кожа, издут от многото книжа в него, и го подаде на Вълчана, сложи и лампата върху крината до него. Вълчан тури очилата си и запреглежда книжата. И без туй щеше да отива в града — той беше решил вече даде Гроздана под съд, загдето го удари, — искаше прегледа книжата си и да види няма ли и друга някоя работа, която също можеше да свърши. Той вадеше от портофела призовки, бирнишки квитанции, сметки, преглеждаше ги, след туй ги сгъваше и ги туряше настрана. По едно време той разгъна голям пожълтял лист хартия, почти разкъсан от много сгъване. Най-напред Вълчан като че се зачуди, че намира тая хартия, за която навярно беше забравил. Той я прочете веднъж, дваж. После сне очилата си и се замисли. След туй стана и заходи из стаята, възбуден, усмихнат.
Изведнъж някакъв шум се зачу отвън, бумтеше нещо отмерено, глухо. Вълчан отиде до прозореца, по- ослуша се и разбра: играеха в кръчмата и дюшемето бумтеше. Кои можеха да бъдат тия? — Ония, с Гроздана. Вълчан погледна пак през тъмното стъкло и със стиснати зъби прошепна: „Йуда! Антихрист! Аз ще те науча тебе. Сега артък си в ръцете ми вече!“
Той се върна, грижливо сгъна хартията, която беше намерил и, заедно с другите книжа, прибра я в портофела. Чувствуваше се тъй спокоен, че му се струваше, че ако легне и затвори очи, тозчас ще заспи. Но когато малко по-късно угаси лампата и си легна, той разбра, че сънят е далеч от него. Той се обръщаше ту на една, ту на друга страна, мисълта му работеше непрекъснато и Гроздан не се махваше от очите му. Най- после, след час, може би след два, той стана, наметна шубата си и излезе навън.
Беше ясно и студено. Откъм кръчмата не се чуваше вече нищо, навсякъде беше тихо. Само някъде, към долната махала, свиреха кавали. Обади се петел, след него втори, трети. Разклатиха се върховете на овошките и отгоре, откъм ясното небе и звездите, полъхна тънък, мразовит хлад. Вълчан усети тръпки и вече мислеше да се прибере, когато забеляза, че насреща през улицата, в тъмнината под върбите, свети цигара. Кой е тоя човек? Защо стои там, какво мисли, какво чака? Вълчан се върна бързо в къщи, спря се пред вратата на стаята, гдето спеше един от синовете му, и почука. Показа се рошавата глава на Дуко.
— Какво правите вий бе? — зашепна Вълчан, — Спите, а наоколо ни ходят хайдути. Живи ще ни оберат. Ей там стои един, насреща под върбите, видях му цигарата. Я върви да видиш!
Разсъблечен, сънлив, Дуко метна нещо на гърба си, обу някакви чехли на бос крак и отиде да види какво има. След малко той се върна.
— Никой няма! — каза той.
— Никой ли? — разсърди се Вълчан. — А аз не го ли видях, не видях ли цигарата му? Живи ще ни оберат, ви казвам. Иди към дама — ще измъкнат конете и туйто. Пообиколи и към хармана. Какво ще спиш — ей сега ще съмне, петлите пропяха.
Докато Дуко се обличаше, Вълчан си влезе в стаята, вратата се хлопна зад него и ключът два пъти се завъртя отвътре.
Глава 4
На другия ден Гроздан се събуди рано. Недоволен от себе си, разстроен и почти болен, той се мъчеше да не мисли за снощната случка и, рядко нещо за него — наместо да иде в кръчмата, потърси някаква работа. Оградата на двора му, занемарена отколе, беше се посрутила тук-таме и той се залови да я поправи, Цял час и повече той работи трескаво, усилено, с някаква жестока настойчивост към себе си, като че искаше да се накаже. Най-после, когато всичко беше направено както трябва, той наметна тежкия си кожух, седна да си почине и запуши.
Паднал беше първият есенен студ. Комините на сички къщи димяха, тук-таме по покривите и поляните гдето беше още сянка, се белееше сребърна слана. Тревата беше още мокра и затуй овцете още лежаха из кошарите, селската черда се събираше на припек. Из улиците излизаха кола — едни, тежко натоварени с храна, отиваха на скеля, други, само с четирите си колелета, с чувал и с окачена брадва до него — леко поемаха пътя за горите на Делиормана. Един нисичек човек бързо прекоси съседния двор, излезе из вратника и пое към баира насреща. Той беше Монката. Нарамил железния лост, с преметната на него торба, той отиваше да вади камъни.
„Ето как е нареден светът — помисли си Гроздан. — Вчера беше празник, друг ще дойде по-нататък, а сега трябва да се работи. Що ми трябва да се заядам с Вълчана? Да си работя, както работят всички — туй е най-хубавото. — Гроздан се усмихна: спомни си, че същите мисли бяха му минали през ума нощес, когато, като си отиваше в къщи, се спря срещу Вълчановата къща, под върбите. Че беше прекалил снощи — той си признаваше. Но Вълчан ще се посърди, посърди и ще му премине. А сега — трябва да се работи, туй е главното.“
Бодра радост и прилив на сили усети Гроздан, като си помисли това. Той скочи и се огледа, за да се подсети за някаква работа. Спомни си, че се канеше тия дни да ходи на воденица.
— Петра! — извика високо той. — Петра!
На прага се показа млада жена с хубаво, но малко бледо и полиняло лице. Ръцете й бяха запретнати и
