отминала вратника на тяхната къща и се е озовала на поляната. Вятърът шибаше лицето й, измокрено от сълзи, погледът й блуждаеше, душеше я страшна мъка. „Да вървя, да вървя и да не се върна вече“ — мислеше си тя — същите тия думи, които, когато беше малка, е чувала в кой знай каква приказка. Насреща загърмя каруца с много хора в нея. Петра се сепна, съвзе се, върна се назад и без да поглежда ни наляво, ни надясно, прибра се в къщи.
А в кръчмата, където бяха надошли мнозина от вчерашните овчари и слуги, веселбата продължаваше. Гайдата свиреше, чуваха се провиквания.
Надвечер ония, които бяха отишли в града, започнаха да се връщат. Когато вече беше се стъмнило, една каруца с големи черни коне спря пред кръчмата й от нея слезе някакъв човек с граждански дрехи. Каруцата префуча нататък, а слезлият закуца към кръчмата и влезе вътре. Когато той се показа на вратата, всички се обърнаха и го изгледаха, но като че не можаха да го познаят изведнъж. След туй от всички страни завикаха:
— О, дядо Недко! Добре дошел, дядо Недко!
Старият човек се усмихна, отговори на поздравите и се спря пред масата, гдето беше Гроздан.
— Млади хора, израснали, не мога да ги позная — казваше той, като се ръкуваше наред с всички. — А ти май че си Добревия син, ти ли си Гроздан?
— Аз съм.
— Много си разсърдил Вълчана Дуков. С него додох от града той ме доведе. Много ти е сърдит, дал те под съд.
— Защо? Задето го ударих ли?
— Не знам. Разправяше ми той, ама кой ще го слуша. Какво пиете, винце ли? Да седна ли при вас?
— Къньо, донеси още една чаша! — извика Гроздан.
Прекъснатата за минута веселба продължи наново.
Глава 5
Някога дядо Добри, Гроздановият баща, извънредно добър и справедлив човек, беше съдружник с Вълчана. Това беше отколе. Току-що преселени в Люляково, и двамата бяха още бедни, но млади и много работни. А тогава обширните полета наоколо бяха непобутната целина, обраснала само с генгер, висока трева и къпина. Съдружниците се замогнаха скоро, купиха си земя, завъдиха добитък, направиха си нови къщи. По-късно, когато работата им закрепна и децата им пораснаха, те се разделиха. Направиха това полюбовно и без особени формалности, с посредничеството само на стари и почитани хора. Доволни останаха и двамата. Никой не търсеше нещо повече от това, което беше получил при подялбата.
Доверчивоспа на дядо Добри беше голяма. Той знаеше, че осемдесет декара ниви — половината от онова, което при подялбата се падна нему — бяха купувани общо, но случайно в продавателния акт бяха писани само на името на Вълчана, По-грамотен и по-отворен, Вълчан водеше сметките, пазеше всички книжа. У него остана тоя документ и след подялбата, защото, когато го потърсиха, за да го унищожат в присъствието на свидетелите, Вълчан беше забравил где го е турил и не можа да го намери. Тъй си и остана. Дядо Добри не можеше и да помисли, че Вълчан ще вземе да си послужи с него за нещо лошо. Далеч от такава мисъл беше и Вълчан. И наистина, когато по-късно той намери тоя документ, тури го в книжата си, като една непотребна книга. Там го и забрави.
Но времената се бяха изменили. Гроздан се заяде с него, тежко и кърваво го обиди. И вечерта на Димитровден, когато Вълчан се върна в къщи обезумял от болка и срам, той не мислеше за нищо друго, освен за мъст. Умът му прехвърляше и избираше всевъзможни средства, едно от друго по-жестоки. И ето, съвсем случайно, като преглеждаше книжата си, пред очите му се мярна документът за нивите. Щом го прочете, в ума му за един миг узря планът на страшното отмъщение. Не се питаше има ли право или не, добро ли е или не това, което мислеше да върши. Не му беше и за нивите. Важното за него беше, че има оръжие в ръцете си, че е силен, че ще превие врата на Гроздана, ще го смаже. Болката, която беше претърпял, като че даваше оправдание на постъпката му и без много да му мисли, той замина на сутринта в града и даде Гроздана под съд за тия ниви.
След два-три деня всички в Люляково знаеха, че Вълчан е дал Гроздана под съд, но мислеха, че е зарад плесницата на Димитровден. Тъй мислеше и Гроздан. Веднъж, тъкмо през ония дни, когато в кръчмата на Къня ставаха големи веселби, той получи призовка. Това, което прочете в нея, го изненада. Но той не можеше да го вземе за истина, засмя се и се подигра с Вълчана. По-късно той помисли по-добре и разбра, че някаква лукава и нечестна примка се крие в тоя процес. Той ходи в града и научи всичко. Опасност наистина имаше, и то твърде голяма. Документът беше налице, от друга страна пък, и двамата свидетели при подялбата, едничките хора, които можеха да посочат истината, отдавна бяха се поминали. Вълчан твърдеше, че нивите никога не са били общи, а само негови, че ако досега не си ги бил взел, то е, защото искал да помогне на семейството на някогашния си съдружник. Но Гроздан не бил човек, комуто е трябвало да се прави добро.
Изглеждаше, че той ще успее. Пред тая вопиюща неправда Гроздан изгуби всяко самообладание. Омразата му към Вълчана се превърна в помрачение и лудост. Започна се шумен и дълъг процес и заедно с него враждата между двете страни растеше и достигаше размери, каквито никога не беше имала.
Тая вражда беше стара. Дядо Добри беше се поминал наскоро подир подялбата. Минаха се години, синовете на Вълчана възмъжаха, дойдоха снахи, народиха се унуки. Къщата му се превърна в многобройна задруга, той увеличи имота си, забогатя. Гроздан беше самичък и остана само с наследството си, оставено от баща му. Разликата между предишните съдружници, започнали еднакво, беше голяма. Мнозина говореха, че Вълчан бил намерил имане, или пък бил излъгал на времето дядо Добри, недосетлив и прост човек. „Догде змията не глътне жабата — говореха те, — коремът й не се издува.“ Разбира се, това беше само мълва и в нея имаше повече завист, отколкото истина. Но по късно и сам Гроздан започна да й вярва.
По това време той току-що беше се завърнал от служба. Наместо предишното голобрадо момче, хрисимо и послушно, с една почти моминска срамежливост, нещо, което тъй много подкупваше някога, сега се яви заякнал и възмъжал левент, със засукани черни мустачки, отворен, самоуверен и смел. Той знаеше много, разбираше от всичко, месеше се навсякъде. „И ние сме служили служба — говореше той, — и ние знаем законите.“ Природно умен, той можеше, наистина, да долавя същността на всяко нещо, говореше с леснота и тъй убедително, че всеки, който го слушаше, неволно признаваше превъзходството му. Работата си гледаше, както и по-рано, присърце, но сега се бъркаше и в общи работи. За него почнаха да говорят, че дори когато отивал да оре в полето, не забравял да тури в торбата си, освен хляба, и някоя книжка или вестник. Към учителите, които се редяха в село, той промени държанието си — гледаше на тях снизходително и отвисоко, уверен, че и сам знае колкото тях, ако не и повече. Само с Радулов той се сближи повече и минаваха с него за големи приятели.
Някога в селото имаше традиции и обичаи, пазени много строго. Имаше и една осветена от времето патриархална власт, която поддържаше реда и сговора, управляваше и съдеше по свои собствени закони. Тая власт и тия обичаи се рушаха вече. Първенците и по-старите хора, които някога уреждаха селските работи, гледаха да бъдат добросъвестни и справедливи, но вършеха и много неправди, прибягваха често и до насилие. А това никой не искаше вече да търпи. Пътеките към адвокатските кантори и съдилища станаха известни на всекиго. Неограничената власт на беловласите старци от селския синедрион рухна изведнъж. Миналото беше оставило много недъзи, черковни, училищни и читалищни капитали се разпиляваха и укриваха. Някога бе създаден селски хамбар, но и сега още не се знаеше кой беше платил и кой не взетата от него храна. По-заможните хора, избирани редовно едни след други за черковни и училищни настоятели, нарочно потулваха всичко, защото сами не бяха съвсем чисти. Гроздан поиска да се отворят старите тефтери и да се даде сметка на селото. Недоволните бяха много и те се събраха наоколо му. На едната страна беше той, на другата — Вълчан.
Години наред положението не се измени, но двете страни се настървяваха още повече, добиваха опит и се каляваха. Напоследък станаха нови избори. Това трябваше да бъде последната и решителна битка. Изглеждаше, че тоя път щастието ще измени на Вълчана и на хората му. Но в последната минута Гроздан се видя изоставен и измамен. Той изгуби избора, изгуби и вероятността да бъде избран някога за кмет на Люляково.
Но той изгуби и нещо повече. Непрекъснатото тичане около селските разправии разстрои собствената
