Без да отговори нещо, Гроздан го измерваше само с поглед, пълен с презрение и омраза. В кръчмата стана съвсем тихо. Всички бяха се обърнали и слушаха. Вълчан, възбуден от собствения си глас, отчаено махаше с ръце срещу Гроздана и повтаряше:
— Кажи де! Кажи! На кого съм изял нещо, а?
Той вече се огледваше победоносно и гордо.
— Холан, бай Вълчане! — спокойно се обади някой. — Не викай толкоз. Никому нищо не си бил изял! А двата наполеона от моя хак? Не ги ли изяде?
— А моя ямурлук? — обади се друг. — В пазарлъка ни беше, а не ми го даде!
— Хайде, хайде! Да не си отварям устата и аз, бай Вълчане. Не помниш ли…
Тоя вече не можа да довърши. Буен смях заглуши думите му. Вълчан се обърна и не знаеше кому по- рано да отговори. Разтреперан и бледен, той пулеше очи, озърташе се наоколо си, като че търсеше помощ. Изведнъж той съзря двамата си сина, набити и плещести здравеняци, които бяха се спрели при вратата и начумерено и мрачно следяха препирнята. Старият чорбаджия тозчас се съвзе и дойде на себе си. Никакво съмнение нямаше за него, че Гроздан нарочно беше му поставил тоя капан, за да го унизи и осмее. Всичкият му яд се повдигна сега против него.
— Пияница! — завика той. — Пияница! Баща си умори…
— Как-во! — завика Гроздан със стиснати зъби и пристъпи.
— Кръвник! Нехранимайка! Аз ще те…
Чу се звънка плесница. Вълчан изохка и се залови с две ръце за бузата. Веднага двамата му сина изреваха като вълци, спуснаха се и в един миг само Гроздан се видя грабнат в железните им ръце, издигнат нагоре към тавана и готов да полети оттам надолу към земята. Но див рев изпълни кръчмата. Всички скочиха на крака, размахаха се дългите дрянови криваци, мочугите показаха смъртоносните си глави. Гроздан беше отърван, нападателите сами се видяха натясно. Нейко кметът, секретар-бирникът и Къню влязоха между двете разярени страни и ги разделиха. След много молби и увещания, едните насядаха на местата си, а Вълчан и синовете му си излязоха, придружени от кмета. Отвън още се чуваха заканите на обидения чорбаджия и на синовете му.
Подигна се отново глъчка в кръчмата. За Гроздана никой не каза лоша дума. Напротив, на него всички гледаха с възторг и гордост. Като че той беше ударил тая плесница от тяхно име и зарад тях. Изби и се разпръсна най-после набраната злоба и мъст, всички почувствуваха облекчение и някаква си свирепа и горда радост. Отново се заля виното, засвири гайдата и сякаш едвам сега започна истинската веселба, буйна, разюздана — мрачното и страховито тържество на пияни хора, затъкнали в поясите си ножове и револвери, готови на всичко.
Късно след полунощ, най-после, кръчмата на Къня утихна, осветените прозорци угаснаха и вратите се затвориха. Последни си отиваха Гроздан и другарите му. Радулов се сбогува и си замина към училището, отиде си и Монката. Ковачът Йордан още блъскаше на вратите и като придаваше най-голяма сладост на гласа си, молеше Къня да отвори и да им даде нещо да пият. Къню остана глух и не отвори. Тогава и те тръгнаха да си ходят. Ковачът и Тачката подкрепяха Чумака, който лудуваше и се мяташе между тях, като средния кон на някоя руска тройка. Те се отдалечиха и се закриха в близка една улица.
Гроздан остана сам. Цялото село, с къщите и овошките си, с оградите си и големите си саплъци, тънеше в черен мрак. Тъмно беше и наоколо, чак до последните очертания на хоризонта. Но над всичко това се издигаше ясно и светло небе, посипано с толкова много звезди, като че дълбоката и пространна лазур беше изпълнена с несметни роища от сребърни пчели. Беше тихо. И най-слаб вятър не разклащаше върховете на овошките. Някъде из улиците свиреше кавал. Нищо друго не се чуваше. И сякаш там не човек свиреше, а тия звуци се раждаха из самата нощ, трептяха, издигаха се на широки вълни нагоре към небето, целуваха звездите.
Гроздан още стоеше пред кръчмата, цигарата му припламваше сегиз-тогиз в мрака. Най-после и той си тръгна, но наместо да прекоси през моста и да си отиде направо в къщи, той влезе в сянката на върбите и тръгна надолу, където беше къщата на Вълчана. Вървеше бързо, с леки и твърди стъпки, като че нищо не беше пил.
Глава 3
След такава тежка обида, каквато беше претърпял Вълчан, Нейко кметът не можеше да го остави сам и от кръчмата тръгна да го изпрати до у дома му. И докато двамата Вълчанови сина, изтръгнали кой знай отгде по един кол, все още се обръщаха назад, Нейко избърза с Вълчана напред и всякак се мъчеше да го утеши. Вълчан не продума ни дума, изглеждаше объркан и изплашен. Но щом влязоха у дома му, след като нахока и препрати настрана разтревожената си челяд, Вълчан изведнъж стана такъв, какъвто го знаеше Нейко: заудря се в гърди и се захвали, заразправя колко хора са видели добро от него и, като все мушкаше Нейка и го дърпаше за ухото, накара го да слуша какво беше направил и за селото. Той приказваше непрекъснато, възбудено и ако това все още беше нещо обикновено за него. Нейко изтръпваше, кога чуеше смеха му: сух, не от сърце смях, който не развеселяваше лицето му: очите му си оставаха все тъй разгорени, като въглени, измъчени и натъжени. А долната му челюст, както по-рано, трепереше.
Когато Нейко стана да си ходи, Вълчан, доволен много от него тая вечер, излезе да го изпрати чак на двора.
— Хубаво направи, че доде, Нейко — говореше му той, като държеше ръката си на рамото му. — Поприказвахме си, олекна ми. Сполай ти. А онуй куче, право да ти кажа, забравих го. Человек ли е туй? Человек който е, той има совест…
Вълчан наистина вярваше, че се е успокоил. И докато се връщаше в къщи, докато сядаше на същото място, гдето беше седял, когато Нейко беше при него — на лицето му още имаше усмивка. Но малко по малко той се занесе, замисли се. И отведнъж усети, че мъката му пак се връща, като забравена болка от зъб. Той подпря глава на ръката си, наведе се и се умълча.
В туй време двете му снахи, още както си бяха пременени за Димитровден, започнаха да слагат за вечеря. Те стъпяха леко, приказваха си шепнешката и плахо поглеждаха към свекъра си, който все още стоеше замислен и нито поглеждаше хляба и гозбата, нито поемаше месаля, който бяха прехвърлили на колената му. И когато всички, малки и големи, се наредиха около софрата и, както беше ред, чакаха Вълчан да почне пръв, той трепна, като че се събуди, изгледа ги всички, без да вижда някого, и извика, като махаше с ръка към прозореца:
— Аз него ли? Аз от селото ще го изпъдя! Рода му ще затрия! Аз ще го науча, чакай, ще ме познае той кой съм…
Всички се сепнаха и настръхнаха.
— Ех и ти, стига! — сопна се старата. — Остави го тоз нехранимайко! Него и кучетата не го ядат, а ти… Мяза ли ти с такъв човек мегдан да делиш? Я го остави!
— И аз тъй ще река, тейко — обади се Жела, по-старата Вълчанова снаха. — Гроздан… Кой го гледа него, Гроздана… То от него човек няма да стане, ами мене за жена му, за Петра, ми е жал. Хубавата жена, като ябълка, дето се казва — за него ли беше…
Жела умееше да се докарва и знаеше кога да бъде по-смела. Като говореше за хубостта на Гроздановата жена, тя искаше да припомни и за своята си хубост. Правеше туй нарочно пред свекърва си, защото знаеше, че в такъв час тя, ще не ще, ще я търпи. До нея седеше по-младата снаха, Мита, женена едвам преди година. Тя мълчеше и се показваше хрисима, макар че, когато речеше да погледне нанякъде, в черните й очи блясваше весел, затаен смях.
— Я вземи, тейко, вземи да хапнеш — подзе Жела. — Дано хората знаят кой е Вълчан и кой Гроздан. Голтак такъв… За Петра ми е жал мене, че ми е била дружка, хубавата жена…
Свекървата метна поглед към нея, погледна и младата и рече:
— Хубава, хубава… То само с хубост нищо не става. Не я знам и нея каква е повлекана. Търколила се тенджерата, че си намерила похлупака. Я ги оставете! Хайде, хайде да се храним, че не е хубаво софра да чака…
Вълчан въздъхна, прекръсти се и пое хляба. Започнаха да се хранят, но мълчаха, като се бояха да не би, като кажат нещо, да върнат гнева на Вълчана. Само Жела ставаше по-отворена, подканяше Вълчана, хвалеше му ту таз, ту оназ гозба, слагаше хляб отпреде му. Понякога ставаше да отнесе или да донесе нещо
