Йордан Йовков
След пролетта
— Но защо… защо тя не писа?…
Вече цяла седмица откакто тоя мъчителен въпрос като гвоздей се беше впил в ума му. Той беше завладял изцяло съзнанието му, спираше мислите му, правейки го неспособен да намери ясен и задоволителен отговор. И всякога, когато, уморен и отчаян от безплодните лутания на своята мисъл, той виждаше, че истината е все така неоткрита — пред него заставаше неумолим и зловещ, като фантом, страшният и тревожен въпрос. Отново той като гвоздей се впиваше пак в ума му и Лазаров болезнено, почти стенещ, шепнеше:
— Защо… защо, наистина, тя не писа?…
И почваше пак отново. Той намираше хиляди и хиляди извинителни причини за нея. Прощаваше й, искаше да бъде извънредно снизходителен. И беше готов да се успокои. Но ето, крадишката, подобно на съскащи отровни змии, проблясваха далечни подозрения, съмнения, догадки. Неясни, мъчителни предчувствия свиваха сърцето му. С ужас той бързо отпъждаше тия призраци на болната си душа, с отчаяни усилия се мъчеше да отскубне мисълта си от тях и все не успяваше… Защото тя — неспокойната му мисъл — се стремеше там, дето неясно предчувстваше да се таи нещастието. Така слабите нощни пеперуди налитат на огъня, който ще ги погуби…
Немощно облегнат на файтона, почти болен, Лазаров днес пътуваше за Варна. Той отиваше да се срещне там с Бяла. Другарят му във файтона беше някакъв заможен търговец, пълен и едър човек, но с кротко, добродушно лице. В очите му Лазаров беше схванал едва уловимото изражение на симпатия и съжаление: изглеждаше, че старият и достатъчно живял човек ясно беше разбрал всичко. Разговорът, подлавян няколко пъти, не успяваше. Тогава те замълчаха и двамата, пушеха цигара подир цигара, всеки занят със собствените си мисли…
А юлският ден, горещ и задушен досега, почна да превалява. Разкъса се и изчезна мъглявата завеса на палещата жега и хубави картини внезапно сякаш се откриха навсякъде с по-ясни и опреснени бои. Безкрайни стърнища, отдето снопите бяха вече прибрани, се жълтееха и блещяха — също злато. А пряко през тях извиваше се и се белееше шосето — безкрайна сребърна лента. Далеч на запад, дето залязващо слънце пронизваше черни облаци с горящи шипове зари — тъмнееха се просторни гори, забулени с лек теменужен здрач.
Всеки друг път Лазаров се любуваше жадна на тия картини. От честото пътуване те бяха му станали познати и близки и той отрано знаеше кое де ще се яви. Но тоя път той нищо не гледаше, нищо не забеляза. Той не обърна внимание дори и на тия пейзажи, които всякога е обичал да гледа най-много, само за които дори понякога е пътувал оттука. Така той не погледна сега голямата, стара гора от двете страни на шосето — високи, мощни дъбове, изваяни сякаш от желязо. Всеки друг път, гледайки тая тайнствена, глуха гора, той мечтаеше за самотни разходки през шумещия й свод; мечтаеше за радостта и блясъка на нейните пролети, за шумната тъга на нейните листопади…
На друго място един кът също е привличал погледите му. До самото шосе издигаха се високи и стройни три бряста, сраснати, с преплетени клоне — сякаш замрели в обятията един на други. Нещо тъжно, болезнено печално вееше от тая самотна група — едничка в голямата чисто вече поле. Техният глух шепот посрещаше и изпращаше пътниците и в него се чуваше сякаш тихата жалба за вечната им самотност, за вечния копнеж по далечната родина… И в тая тиха скръб как нежно галеше душата задушевната привързаност и обич на тия братя, така покорна и няма…
Но тоя път Лазаров равнодушно отмина всичко. Загледан неподвижно пред себе си, той виждаше друго. Пред унесения му поглед се редяха спомените на доскоро преживяното щастие — редяха се сякаш картини на вълшебен кинематограф…
Кога той я видя за първи път? Да, това беше в един хубав есенен ден. За да иде в нейното село, той мина през гората, листата на която бяха почнали де си зачервяват. Из пътя той береше сини минзухари — последните цветя, болни и тъжни. Той помни очакването, пълно с неизвестност и тревога, когато влезе и почука на стаята й. И тя дойде: пред него стоеше младо, малко момиче, гледаше го учудено и мило се усмихваше… Но тогава той видя, той запомни едни само очи: светли, сини очи, такива нежни и сини, като минзухарите, които беше набрал, чисти и ясни като светлото, есенно небе…
Редяха се спомените един след друг, по-хубави, по-свидни. Пред него минаваше дългият ред на срещите през есента и зимата. Той виждаше връщанията си в късните, тъмни вечери, когато под студените, остри пориви на дъжда и вятъра в душата му разцъфваше светла пролет — неговата нова, млада обич…
После дойде пролетта. Сега Бяла идеше вече и сама. Тя обичаше много цветята. А тоя отдалечен от света кът, дето те живееха, беше същинско царство на цветята. В първите топли, слънчеви дни Бяла дойде с голям букет кокичета. Още имаше тук-там сняг. Тия нежни, бели цветя бяха сякаш малките, весели деца, родени от чистите недра на последните снегове.
Бяла разказваше колко много кокичета има в гората:
— Аз видях един козар… Той ми посочи где има най-много кокичета. Послушай какъв ужас: козите, каза ми той, ядели кокичетата!
Тя, наистина, скърбеше наивно, непритворно. И наскърбена, продължаваше:
— Козарят ми каза: „Цели поляни има тука от кокичета. Аз често се смея сега с моите кози. Те много ги ядат, но лъжат се още от снега. Отдалеч, като видят пряспа сняг, тичат като луди — мислят, че е кокичета. А друг път поляните кокичета вземат за сняг и ги отминават…“ Но аз сама видях… Толкова много кокичета никога, никога не съм виждала…
Лазаров слушаше тоя разказ, виждаше белите кокичета, радостни и засмени, сякаш цъфнали само да бъдат откъснати от Бяла. Той виждаше и нея — малката, хубава Бяла, заскитана сама в още черната гора, наведена над белите поляни кокичета, подигнали към нея засмени, нежни венчета, сякаш девствени устни, търсещи целувки…
После дойдоха по-топлите дни на теменугите. Бяла идеше сега заруменена, весела, палава, сякаш птичка, прилетяла заедно с толкова други от юг. Златните й коси биваха гъсто обкичвани с теменуги. От тях лъхаше аромат. Но сега Лазарова особено поразяваше чудната прилика между теменугите и нейните очи. И струваше му се, че нейните очи са теменуги, а теменугите — лъчисти, светли погледи…
Но от всички тия спомени най-много го привличаше един. Това беше споменът за една вечерна разходка в полето. Те гостуваха в едно познато семейство и заедно излязоха надвечер. Беше през май. Полето, безкрайно, трептеше и играеше като неизгледано смарагдово море. Слънцето залязваше. И как чудно беше в тая равна степ да се гледа залязващото слънце: голямо и червено, то слизаше така близко, сякаш да се затечеш, и ще го стигнеш… Те бяха всички весели, приказваха, пееха, смееха се. Лазаров береше цветя, даваше ги на Бяла и всеки път срещаше чистия поглед на сините й очи. О, как хубава беше тя в тоя мек вечерен блясък! Една бяла пеперуда съгледа той на косите й. А такива по високите треви имаше с хиляди. И хрумна му чудна мисъл: той вземаше тия бели пеперуди, сънливи и неподвижни от мократа хладна вечер, и ги редеше една до друга на косите й. Стана цял венец. Бяла се смееше, а трептещите крила на малките пеперуди пълнеха с бели отражения дълбоките й ясни очи…
И дълго още се редяха пред Лазарова картините на близкото минало, сякаш страници от чудна поема. Внезапно, стигнал в реда на мислите си до деня, когато Бяла замълча изведнъж и не писа вече, Лазаров усети острата болка на зееща рана. Той знаеше, че Бяла го обича. Можеше ли да се помисли, че тя е забравила миналите хубави дни, забравила е срещите, забравила е него? Но ето почти месец тя не беше му писала нито дума. И пред него пак настана тежкият тревожен въпрос. И забравил другаря си, той внезапно и високо проговори:
— Защо… защо тя не писа?…
Другарят му, задрямал отдавна под ритмичната музика на звънците, се събуди. Той се взираше вторачено напред, дето под високите урви, из които слизаха, се откриваше пространна зелена долина. На хоризонта се тъмнееше широката, извита в небето снага на Балкана — сякаш грамадно чудовище, нагазило в самото море от неутолима жажда…
Търкащ очите си, търговецът се обади:
— Ето морето. Дойдохме вече…
Далеч, завито в лека мъгла, тъмнееше се и то, сякаш облак, задрямал на самия хоризонт. Хладен, мокър лъх идеше от него, подобно на мощно дълбоко дишане на исполински гърди…
