— Ти пак започваш. Забравяш, че съм годеница.
— Туй нищо не значи.
— Как да не значи?
— А офицера?
Нона стана. Йосиф разбра, че направи грешка, която би трябвало да избегне.
— Ако ми кажеш още една дума, ще изляза! — разсърди се Нона. — Какви са тия подмятания? И с какво право?
Влезе Санка. Тя разбра, че е станало нещо, и поиска да разсее теготата.
— Йосифе, какво прави дядо Давид? — каза тя. — Не дохожда, та да се посмеем. Той таквиз смехории разправя.
— Той вече не разправя смехории, а сам ги върши — каза Йосиф.
— Какво върши?
— Ами онзи ден се разфуча, развика се. Турил бил някъде пари, а ги нямало. Той тъй си крие парите, после забравя де ги е турил и вика, че го били обрали. Та и сега — де не ги търсиха, ходиха и на гледачка — няма. А онзи ден, като взели да тупат един тюфлек, че като се разхвърчали едни банкноти като пилци — не могат да ги съберат.
— А! там ги бил скрил! — засмя се Сапка.
Нона също се смееше, но тя забеляза как лицето на Йосифа се отпусна. Той мислеше вече за друго. За миг само на Нона й стана жал за него.
— Да, такъв е моя баща — каза Йосиф и стана. — Аз ще си ходя.
— Със стария няма ли да си вземеш сбогом? — каза Санка. — Той е още вътре.
— Не, няма нужда. С тебе ще си взема сбогом, Санке. Все пак ти си добра, славна българка си ти! Дай аз ще ти целуна ръка. — Той се наведе и й целуна ръка.
— Днес все ръце се целуват — каза Нона.
— Е, Йосифе! — поразсърди се Санка, издърпа ръката си и се накани да каже нещо, но забеляза, че в очите на Йосифа светнаха сълзи, и замълча.
Нона излезе да изпрати Йосифа. Когато бяха вън, Нона видя, че близо до кладенеца се изправи един селянин. Той гледаше някъде нагоре, като че не виждаш? Нона или не искаше да я види. По щръкналите руси мустаци Нона позна, че е същият тоя селянин, с когото Йосиф беше минал по-рано.
— Ти все с тоя селянин пътуваш — каза Нона.
— Да. Той е Георги Сиренарина. Аз с него си ходя.
И двамата замълчаха. Нона знаеше, че Йосиф иска да й каже нещо, и чакаше. Но той мълчеше и когато вече наближаваха до кладенеца, той се спря.
— Е, Ноне, прощавай. Може да не се видим вече.
— Ти си чуден човек — каза Нона.
— Ако чуеш, че съм убит, ще ти стане ли мъчно за мене? — каза той, като все държеше ръката й.
— Я мълчи, мълчи…
— Ще си спомняш ли за мене, Ноне? Все пак ний бяхме приятели. Сбогом, Ноне!
Той пусна ръката й и тръгна към кладенеца. Нона забеляза, че очите му бяха влажни.
— Йосифе, защо ме плашиш тъй? — извика тя подире му. — Кажи, че няма нищо. Защо приказваш тъй? Кажи, че се шегуваш. Нали се шегуваш?
— Не се шегувам, Ноне, Спомняй си за мене. Сбогом!
Нона се обърна и тръгна назад. Искаше да покаже на Йосифа, че му се сърди, задето й приказва тъй, не го дочака, докато се качи на каруцата, не погледна след него. Близо до портата тя срещна баба Лукана и се заприказва с нея. Каруцата задрънка надолу, отдалечаваше се. Нона беше забравила вече за Йосифя — приказваше с баба Лукана и се смееше.
Глава 19
Галчев беше полегнал на леглото си и четеше. По-право той се мъчеше да чете, защото много често затваряше книгата, поставяше пръста си в нея, за да не изгуби страницата, и се замисляше. По едно време вън залаяха кучета — не Видра и Ханджар, те не лаяха, който и да додеше, — а другите, постовите кучета. Те лавнаха само няколко пъти, а след туй някак лениво заскимтяха, като че се прозяваха. Туй показваше, че са дошли познати, свои хора.
И наистина, като стана и погледна от прозореца, Галчев видя, че бяха дошли двама войници с две кучета. Той ги позна, те бяха от съседния пост и патрулираха по границата. И докато войниците се отбиха и влязоха в поета, кучетата им останаха малко назад и легнаха в тревата. Галчев навлизаше вече в особеностите на пограничния живот и обичаше да наблюдава тия умни животни. Двете кучета си приличаха едно на друго, и двете бяха сиви и големи като вълци. Те бяха сложили глава на предните си нозе, снишаваха се и се гушеха в тревата, като че искаха да станат невидими. Не че беше ги страх — ако трябваше да покажат силата си, можеха да се нахвърлят на постовите кучета и да ги сдавят. Видра и Ханджара те можеха да пропъдят само като заръмжат, като понагърчат горната си устна и потракат зъбите си и червения си език между тях. Ако искаха, те можеха да завържат и приятелство с тях, защото не дохаждаха за първи път и бяха познати. Вместо туй, те предпочитаха да си лежат мирно настрана. Те знаеха, че войниците, с които бяха дошли, ще излязат и пак заедно с тях ще се върнат обратно по границата. Туй им беше службата. Към всичко друго те оставаха равнодушни и не искаха да си отварят излишна работа.
Галчев чу, че долу някой попита: „Тук ли е подпоручика?“ — по стълбите се чуха стъпки, след малко на вратата се почука и влезе един нисичък войник с мургаво запотено лице. Като взе „за почест“, както беше обичаят по границата, и отрапортува, че „по постовете и заставите на Негово Величество всичко е в ред“, той сне пушката си, извади от чантата си един плик и го подаде на Галчева.
— Това писмо, господин подпоручик, го донесоха от поста „Караджата“. Казаха да ви го предадем.
Галчев прочете бележката: офицерът от съседната застава му съобщаваше, че гостите са били там, посрещнал ги ротният командир и си заминали за града. Галчев освободи войника и започна да се разхожда из стаята. Ако не бяха тия гости, той щеше да се види с Нона, както бяха си обещали. Наистина, той беше отскочил до чифлика веднага след заминаването им, но не намери Нона там. Следния ден, когато пак имаше поща, тя не доде. Милчевски беше му казал, че са се получили две телеграми една след друга за чифлика. Трябва да се е случило нещо, щом Нона от три–четири дни не беше дохождала. Той се надяваше да я види в други ден, когато пак имаше поща, а дотогаз трябваше да чака и му се струваше, че времето тече много бавно.
Галчев доде пак до прозореца. Едно от кучетата, които още лежаха в тревата, подигна глава и погледна към поста, навярно беше чуло познат глас, но като разбра, че войниците няма да излязат, сниши се пак в тревата. Галчев погледна сянката и разбра, че часът е четири. Откакто беше на границата, той можеше да познава кое време е и без часовник. Вечер стигаше да погледне вечерницата (тя сега изгряваше рано на запад), за да познае колко е часът, според туй, докъде е слязла над хоризонта. Към единадесет и половина часа през нощта петелът, който спеше на черницата пред поста, пропи ваше, гъските се разграчваха към два часа след полунощ. И още много и различни знаци имаше, които му помагаха да има едно непогрешимо чувство за времето.
Галчев се гордееше, че тук, сред природата, той можеше да научи много неща, които по-рано не знаеше. Ето например ония там овце. Защо са се пръснали в такава голяма дъга, наредени една до друга като зърната на броеница? Ако бяха го попитали за туй, преди да беше дошел на границата, той надали би могъл да отговори. А работата е много проста: щом жегата попремине и се разхлади, овцете се дигат от пладнището си и повличат да пасат, но, както пасат, вървят винаги срещу вятъра и тъй като всяка овца иска да я лъха хладина (овцете са най-чувствителни към жегата), тя излиза напред, до нея втора, трета и т.н., докато всички се наредят една до друга като войници във верига.
„Дребни неща, помисли си Галчев, но трябва да се забележат.“ И какви не мисли дохаждат на човека, когато той живее в усамотение. Когато вечер погледнеше към вечерницата, едрата звезда със спуснати лъчи като ресници му се струваше като око, а това око е окото на Нона. Може би в същия миг и тя гледаше към вечерницата и оттам нейният поглед стигаше до него. И чифликът, и постът бяха захвърлени в пустотията на
