се е случило нещо лошо, напрягаше слуха си да чуе какво се говори, но след гласа на Галчева всичко замлъкна. Чуваха се само бързи стъпки, влизаха от една стая в друга, нещо вършеха.
Нона искрено се разкая, задето беше дошла тука. Тя погледна към прозореца — беше тъмно, Галчев не дохождаше. Нона ту сядаше, ту ставаше, ту отиваше до вратата и се ослушваше. Долу ставаше нещо, но какво, не можеше да се разбере. Най-после Нона реши да не чака вече, да излезе, да намери кабриолета си и да си замине. Тя беше отворила вече вратата, но чу, че иде някой, и се дръпна навътре. Влезе Галчев.
— Къде? Канехте се да бягате ли?
— Но какво има? — каза Нона.
— Дребна работа. И все пак всичко се свърши благополучно. — Галчев се обърна — откъм стълбите блесна светлина, сенките се завъртяха и на вратата, с лампа в ръка, се показа Хубен. — Дай лампата тука, Хубене! — каза Галчев. — Остави я на масата. Дребна работа — продължи той, след като излезе войникът. — знайте ли кой докара цялата тая тревога? Пак онзи, вашия приятел, Гърдю.
— Какво е направил? — попита уплашено Нона.
— Не се безпокойте, нищо няма. Преди малко бяха дошли двама наши войници от съседния пост. Като се връщали, тук наблизо, те забелязват, че някакъв човек бяга от селото и отива право към границата. Викат му „стой!“ веднъж, дваж, триж — той не спира, все бяга, минава вече границата. И какво да правят войниците, стрелят.
— Ах, боже! — извика Нона, — убит ли е?
— Не, ранен е само, много леко е ранен. Ей сега го превърза фелдшера. Раната му не е опасна и скоро ще оздравее. Но той е много възбуден, много неспокоен. Нали ви казах, трябва да е направил нещо, затуй е бягал. Изглежда, че е и пиян.
— Аз много закъснях — каза Нона. — Трябва да си ходя.
— Да, аз ще ви придружа.
Когато слязоха долу, минаха покрай една полуотворена врата. Един войник внасяше едно одеяло, отвътре се чу някакъв несвързан говор, като че някой бълнуваше.
— Тук е — прошепна Галчев.
Нона се ослуша, след туй каза:
— Искам да го видя.
— Но защо, г-це? Какво ще го гледате? Оставете.
— Не, искам. Моля ви се!
— Добре — съгласи се Галчев и влезе пръв, а след него Нона.
Върху едно войнишко легло, на което имаше само гол сламеник, лежеше Гърдю. Една лампа с опушено стъкло беше сложена на прозореца и слабо осветяваше стаята. Гърдю, изтегнат на цял ръст, лежеше възнак, очите му бяха затворени. На Нона той се показа голям и страшен. Единият му ръкав беше съблечен и около разголеното му рамо имаше превръзка. Той не погледна и не чу, че някой влезе, само помръдна устните си и преглътна. Един миг лицето му остана неподвижно като на мъртвец, след туй гърдите му се надигнаха и се чу въздишка.
— Е, какво, какво сега — заговори той, без да отваря очите си, като преглътна слюнката си. — Хубаво ме наредихте вий мене… Нищо де, нищо… кой ще плаче за мене… никой не ще плаче за мене. — Той пак въздъхна и съвсем тихо продума: — Да се прибера и аз най-сетне… да ида при Антица…
Нона трепна и учудените й широко разкрити очи срещнаха очите на Галчева. В същия миг и Гърдю подигна клепачите си и, като да беше съвсем здрав, спря учуден и любопитен поглед на Нона. Нона се обърна и излезе. След нея излезе и Галчев и затвори вратата.
Нона бързаше, като дори и не поглеждаше назад, за да види иде ли Галчев след нея. Тя забеляза кабриолета си в тъмнината, Хубен стоеше пред него. Нона се качи.
— Ще дода донякъде да ви придружа — каза Галчев.
— Не, не трябва. Аз сама ще си ида.
— Не, г-це, късно е. Не може.
В държането на Галчева имаше някаква промяна: говореше по-свободно, по-отпуснато, като към близък човек. Нона забеляза това и когато той пак настоя да я придружи и поиска да се качи, тя не можа да се сдържи.
— Оставете! Не искам да дохождате. Ще ви се разсърдя, не ща… — И да смекчи тая своя грубост, когато вече тръгваше, тя се усмихна и каза: — Ний пак ще се видим. Довиждане!
Тя подкара бързо и отначало не съобрази ще мине ли през село или не. Отведнъж се зачерняха дървета, чу се да свири флейта (свиреше Великин). Тая весела и игрива мелодия проряза слуха на Нона като с нож. Тя шибна коня, заобиколи селото и когато беше вече вън на пътя, поспря коня да върви по- бавно. „Какво беше всичко туй?“ — помисли тя, като все още не можеше да събере мислите си. Тя като че виждаше още пребледнялото лице на Гърдя, той може би умираше и шепнеше името на майка й. А малко преди това тя и Галчев бяха се целували и той казваше, че я обича, нея — годеницата на друг, когото тя очакваше всеки ден. Нона хвана с ръка челото си и отпусна глава. „Жан, защо не доде? Защо ме остави, Жан?“ — прошепна тя, отчаяна и просълзена.
Тя се стресна и погледна наоколо: навсякъде полето беше тъмно, черно. Ниско над хоризонта, сред по- светло и зеленикаво небе, светеше слабо новият месец, обърнат надолу и тънък като сребро. Нона се уплаши, че е късно, че е сама, накани се да шибне коня, но на няколко крачки настрана се мярна човек, като че израсна из земята.
— Хей, кой си? — прогърмя силен глас. Нона позна Кутмака.
— Аз съм, дядо Тодоре.
— Къде си ходила, Ноне? Що си закъсняла толкоз? Бива ли тъй да закъсняваш. — Кутмака доде наблизо и Нона видя лицето и очите му. — Не те ли е страх бе, къзъм, я каква е тъмница!
— Мене не ме е страх, дядо Тодоре.
— Не те е страх, не те било страх. И мене ме е страх. Нощно време е, всякакви хора скитат. — Той се качи на кабриолета, като остана прав, стъпил с единия си крак на стъпалото. — Карай сега! Ще дода донейде с тебе. Тъй не бива то…
Дали беше случайно, или какъвто си беше хитрец, беше поусетил нещо, Нона не знаеше, но в гласа на Кутмака имаше нещо тъй сърдечно, тъй благо, че Нона се трогна и усети да я задавя плач.
— Ти, Ноне, мене слушай, пази се — говореше той. — Пази се най-много от хората. Не те било страх, как да не те е страх, нощя е. И знаеш ли какво стана? Сега бях в Сеново. Гърдю да земе да се напий, че да земе да се скара с кмета. Гръмнал отгоре му. Не го ударил, ама гръмнал, па ударил да бяга през границата. Май че го хванали, тъй казаха.
— Хванаха го, дядо Тодоре — каза Нона. — Аз бях там.
Кутмака зацъка с език.
— Май с човек! Тъй ще свърши, като куче. Ти знаеш ли, Ноне — заговори високо Кутмака, — дето ти бях казвал, че той ми се сърди, то не е само зарад Якуба, и друго има. Когато го пуснаха от тюрмата, майка ти беше жива още, чакаме го ний да си доде в село, а него го няма. Еднъжка, по харман, Тошо, батю ти, ми каза: намерихме си, кай, дядо Тодоре, един барабанджия за вършачката, здраве му кажи, премята, кай, снопите като нищо. Чакай, рекъх, да видя и аз тоз юнак. Гледам го, гледам — Гърдю. Турил си чер ни очила — нали всички барабанджии си турят очила да не ги удря зърното в очите, — турил си очила, пуснал брада, ама познах го — Гърдю бе, Гърдьо, ти ли си? Не съм, кай, Гърдю аз, мене ме викат Димо.
Нона се пообърна и се вслуша по-внимателно.
— Бе, Тошо, казвам, Гърдю е. Не е, кай, Гърдю той. Че като му смъкнах очилата — Гърдю. Изпъди го баща ти на часа. Един чиляк кога се предреша, кога си преправя името, той добро не мисли.
Нона не понасяше мъката, която я душеше. Добре, че както вървеше кабриолетът, Кутмака скочи и изведнъж остана назад в тъмнината.
— Хайде сега, Ноне, оттук натъй може да си идеш самичка. Много здраве на татка ти. Аз утре ще дода къде вас.
Близо до кладенеца Нона срещна Малина и Мурада; и двамата бяха излезли, изпратени от Манолакя да я посрещнат. Нона остави кабриолета на тях, а сама тръгна към къщи.
