тия полета, край границата, а хората, които живеят в такива глухи, отстранени места, винаги се чувствуват, мислеше си Галчев, по–близо един до друг, отколкото разстоянията между тях.
Галчев се облече, наложи фуражката си и слезе долу. Да отиде ли в село? От тая сутрин, колкото пъти беше помислил за Нона, струваше му се, че ако отиде в село, ще я види. Но той беше си помислял същото и вчера, и онзи ден, а тя все не дохождаше. Галчев тръгна към село. Слънцето, обърнато вече на запад, го удари право в лицето, насреща му полъхна горещина като от пещ. Не му се вървеше и наместо да продължи пътя си към селото, той се повърна и влезе в градината, която се зеленееше пред поста, като оазис. Някой от офицерите, които бяха стояли по-рано, беше насадил от семе акации и без да ги разсаждат вече, бяха пораснали високи и гъсти, като млада гора. Под тях имаше шубралак и висока зелена трева, тесни пътечки ги прорязваха ту в една, ту в друга посока. По–навътре, сред една доста големичка поляна, имаше беседка, направена от акациеви клони и покрита със сено. Сега полянката беше наполовин огряна от слънце, а самата беседка беше на сянка. Галчев седна там, прехвърли и двете си ръце върху облегалката и се загледа. Върховете на салкъмите, огрени от горещото слънце, дремеха, без да трепват ни най–малко. Навътре под тях се тъмнееше сянка. Някъде в шумака се боричкаха и дигаха врява врабци. Само там вейките се поклащаха, отроняше се някое листо и падаше на земята.
Откъм поста се чу да тупат копита на кон, леко и без шум се плъзнаха колелета, а след малко Хубен заговори с някого.
— Къде е? В градината ли е? — чу се бистър женски глас. Галчев позна Нона и веднага се спусна към поста. — А, ето го! — извика радостно Нона, като го видя. Наблизо беше спрян кабриолетът й и черният кон лъщеше на слънцето като смола.
— Къде сте се скрили? — каза Нона, като се усмихваше и снемаше едната си ръкавица. — Искате ли гости? Тук може ли да се дохажда? Не е ли забранено?
— Моля, моля, г-це — покани я Галчев, като сочеше с две ръце към стълбата. — Заповядайте!
— Горе ли? Вий горе ли живеете? — Нона чевръсто се заизкачва по стълбите. Галчев вървеше след нея, но когато се изкачи горе, той се спря, обърна се и извика на войника:
— Хубене, гледай коня на госпожицата. Дръпни го под навеса и му дай сено.
Като влезе, Галчев завари Нона седнала вече близо до масата. Тя снемаше и другата си ръкавица и с весел поглед оглеждаше стаята. Кой знае как, през ума на Галчева мина мисълта, че тъй както я виждаше сега — свободно преметнала единия си крак върху другия, с изопнати тънки чорапи и с малки жълти пантсфки, както беше усмихната, със светнали черни очи, — тоя неин образ, тук, в неговата войнишка стая с чисти бели стени, той ще трябва да го запечати в паметта си и да го запомни завинаги. Може би затуй той самият я гледаше и се усмихваше.
— Хубавичка ви е стаята — каза Нона. — Ами не е ли опасно тук? Мене ме е страх — засмя се тя, като все се оглеждаше наоколо.
— Страх ли ви е? От какво може да ви е страх?
— Ами че… не знам, граница е. Е, вий миналата сряда защо не додохте? Сърдя се, да знаете — смееше се тя, като го заплашваше с пръст. — Помните ли какво бяхте обещали? И гости сте имали, госпожици, тук на границата. Може ли таквоз нещо, да дохаждат тук госпожици?
— Щом и вий сте дошли, може — засмя се Галчев.
Те се погледнаха и пак се засмяха. Нона, без да бави каквото и да е усилие над себе си, държеше се свободно и непринудено, а, най-главното, зарадва се, като видя Галчева. Тя забеляза, че и Галчев също тъй е свободен с нея и се радва. Като че бяха се очаквали един друг и се срещаха като близки.
— Най-напред трябва да ви кажа, че гостите ми не бяха госпожици, а госпожи. Госпожата беше на ротния и хазайката й.
— Знам, знам, всичко знам. Има хора, които ми разправят — засмя се Нона. — Това донейде ви извинява. Но и мене ме нямаше тези дни, бях в града. Ходих в града, защото… защото имах работа — свърши тя изведнъж и взе да се смее, защото не искаше да крие, че не й се ще да каже защо беше ходила в града. Тя отвори чантата си, погледна се в огледалото и пооправи шапката си. После тук-там, като ги притискаше с ръка, посъбра и позаглади косите си. Като свърши всичко туй, развеселена сякаш от свободата, с която беше го направила, тя сложи чантата на коленете си, погледна Галчева и се усмихна.
— Днес аз предчувствувах, че ще додете — каза Галчев.
— Нима? Вярвате ли в предчувствия? Вий, пограничните офицери, сте малко особени. Аз познавах един много чуден.
— Кой е той? Как се казва?
— Той не стоеше тук, а в Енидже, от другата страна на чифлика. Веднъж му отидохме с бати Тошо НА гости. Знаете ли, видях един офицер, млад, а с брада и пуши с лула. И все философствува. Види някоя буболечка, ще каже една мъдрост, откъса някоя трева — друга мъдрост. Имаше една лисица, едно вълче и две три яребици. Държеше ги в кафези. При вълчето беше турил едно малко прасенце — искал да ги побратимява.
— Трябва да е имал много свободно време — каза Галчев.
Нона помълча, после се засмя и каза:
— Той веднъж ми писа една картичка. И знайте ли какво ми беше писал? Аз го помня още, защото и досега не съм го разбрала. Пишеше тъй: „Тук при нас божурите — трябва да ви кажа, че около поста, край границата, има много божури, — тук при нас божурите вече цъфтят и всеки техен цвят прилича на рана. Когато хората мълчат, камъните говорят. Аз съм щастлив.“ Ето какво ми беше писал. Как ви се струва? Разбирате ли нещо?
— Какви камъни говорят? — учуди се Галчев.
— Не знам. Близо до поста имаше развалини, от римско време. Той беше намерил там една статуя, една безобразна жена, с изчукано лице и без ръце, а смееше да ме уверява, че нощно време, на месечината, приличала на мене. Луд човек! Отначало ми беше забавен, но после взе да ми досажда. И замина, махна се.
— Все пак тук нещо се разбира — каза Галчев.
— Разбира ли се? Нищо не се разбира.
— Не, аз разбирам защо той е бил щастлив.
— Разбирате ли? И вий да не сте щастлив?
— Да, щастлив съм — каза Галчев и когато Нона го погледна, той издържа погледа й, все тъй усмихнат.
— Както се вижда, на вас, пограничните офицери, ви трябва малко, за да бъдете щастливи — каза Нона, като отгатна мисълта му и стана.
Тя отиде до прозореца, после се върна към масата и поразрови книгите. Галчев я следеше. Пак му мина през ума мисълта, че трябва да я запомни, както я вижда сега. Тя беше с лека бяла блуза и синя пола. В съседство с блясъка на коприната, заоблените й рамена още повече изпъкваха със загорялата си кафява кожа. По-загоряло изглеждаше и лицето й. Очите й бяха черни и светли.
— Пишат ли ви вашите? — попита Нона. — Вий казвахте, че сестра ви свършва таз година, какво ще прави после? Аз, когато свърших гимназията, исках да стана кинозвезда, да ми вземат учител по танц или да ми купят велосипед. И за трите тез неща плаках.
— Е, купиха ли ви велосипед? — смееше се Галчев.
— Не, дадоха ми кабриолет. Тоя кабриолет тогаз ни го дадоха. И пак ме излъгаха, защото е стар. Но коня е хубав, нали? Ах, Осман е великолепен кон!
Тя погледна фотографията, която беше прикрепена стената над масата, и каза:
— Това майка ви ли е? Ой, изглежда да е много строга!
— Напротив, много е добра.
— Всички майки са добри — въздъхна Нона и пак отиде до прозореца. — Че вий сте имали и градина? — каза тя. — Защо стоим тука, да отидем там, може ли?
— Може, разбира се. Да идем, там е хубаво.
Галчев дори се зарадва, защото сам беше забравил, че може да идат и в градината. Като слязоха долу, Видра взе да се умилква около Нона, въртеше опашка и я гледаше с кротките си кафяви очи. Ханджар незабелязано се приближи и лизна Нона по ръката. Нона се поизплаши и извика, но веднага разбра какъв
