Нона слезе от могилата и дълго време ходи из полето. На едно място, по склона на един баир, тя нагази в гъста, суха трева. Мястото й се хареса, земята беше натоплена от слънцето и, както правеше, когато бе малка, Нона легна в тревата, подложи ръцете си под главата си и се загледа. Тънки облачета бяха се раздиплили високо в синевата. Нона не мислеше нищо, радваше се, че гледа, че диша, че вижда тоя хубав свят. Изведнъж до самото й ухо се чу някакъв тих странен звук, нещо като че запя и заплака, неизразимо нежно и задушевно, заглъхна и замина. Тя стана и се огледа: какво беше туй, защо толкоз се развълнува? Погледът й падна върху една висока избеляла трева, с превити върхове, която вятърът леко разклащаше. Ето отде идеха тия странни звукове, които беше чула — шумеше тревата. Но тя можеше да се чуе само отблизо, когато е до самото ухо. И за да изпита още веднъж това особено вълнение, Нона пак легна в тревата: тихо, като че доде отдалеч и надалеч замина, тя чу същата песен, същата въздишка. Нона се изправи развълнувана, зарадвана, без да знае от що, погледна полето наоколо, чифлика, високия бряст. Стори й се, че е едно с целия този свят, че в жилите й бликат също такива могъщи и неудържими сили, каквито бликат в земята, върху която преди малко беше лежала. Тя спря погледа си нататък, гдето беше Сеново и постът на границата. Там беше Галчев. И като че искаше да го запази за себе си, като че го бранеше от някои, които искаха да й го отнемат, тя прошенна: „Обичам го! Обичам го!“
Глава 22
Минаха се десетина дни и повече. Седнал близо до прозореца, с подгънатн под себе си нозе, Манолаки гледаше пак сметките си една сутрин и тъй беше се улисал, че когато при него влезе Давид Кьосето, той не подиг–на очи от тефтерите и от книжата си и не го погледна. Давид каза „добро утро“ и седна на миндеря. По обичая си, той си беше приготвил една весела история, с която мислеше да почне разговора, подсмиваше се и бързаше да я разкаже.
— Търкулила се тенджурата, че си намерила похлупака. Знаеш ли какво стана у наше село, дядо Маноле?
Без да го погледне, като мърдаше устните и смяташе нещо на ума си, Манолаки само простря дланта си срещу него да мълчи. Давид си остана все тъй усмихнат. Най-после Манолаки сне очилата си, обърна се към Давида и каза:
— Трябваш ми за една работа, затуй те повиках. Смятам да продам от овцете. — Усмивката изчезна от лицето на Давида, той загледа учудено. — Ще продам стотина-двеста добитъка — продължи Манолаки. — Искам да ми намериш някой човек, който да ги купи. Сигурен човек да е, да не го гоня за парите. Какво ще кажеш?
— Че как тъй, дядо Маноле, защо ще продаваш?
— То моя работа сега, ти за туй не ме питай. Можеш ли намери ти такъв човек, какъвто ти казах? Туй ми кажи.
— Бе то, щом е дошло до продаване… такъв човек, кайш. Няма какво да го търсим, човека е готов.
— Кой е той? — учуди се Манолаки, като не се надяваше, че Давид толкова скоро ще свърши работа.
— Само че, то… лесно се продава, а мъчно се купува.
— Много дрънкаш — разсърди се Манолаки, — то е моя работа, ти казах. Кой е тоз човек?
— Илия, дядо Маноле, наш Илия от Сеново. През денеси го чух да продума: ако намеря, кай, добри овце, ще купя. Пък и по-куветлия човек от него няма. Ще ти наброи парите до сантим. Всичко ще ти плати.
— Добре — каза Манолаки. — Виж, поприказвай с него и ако ще ги купи, доведи ми го. Само ти много- много да не разправяш, не искам да ме знаят хората, гледай работата да се свърши, а то приказките…
Давид не отговори. Той си мислеше, че ако Манолаки е решил да продаде половината от овцете си, сметките му не ще са твърде добре.
— Имал съм всякакъв имот — започна след малко Манолаки, — и коне съм въдил, и говеда, ама най- добра стока за мене са били овцете. Аз съм бил, ако питаш, всякога овчар. И бащите ни, и дедите ни са били овчари. Котленци едно време са ходили към Карнобашкото поле, сетне са дошли тука. Баща ми, преди да купи чифлика, държеше къшла в Тузлата, при Кюстенджа. Та, знам какво нещо са овцете, няма що да ми казваш.
— А бе овцата… овцата е благословено нещо. Да имаш овце, се едно да имаш пари в банката и да им теглиш фаиза. Агнета ще продадеш, от максул ще вземеш…
Манолаки сякаш не чу Давида и се позамисли.
— Откато мерата на чифлика стана малко, продавал съм на два-три пъти — каза той. — И като съм продавал, каквото съм оставял за себе си, избирал съм го. Тез овце, дето ги имам сега, са избрани овце, по мляко, по вълна. Всички са от джинс, ти тъй да кажеш на Илия. Таквиз овце той нийде не може намери.
Те поприказваха още, след туй Давид стана да си ходи.
— Ти сега таз работа я остави на мене, аз ще я свърша — говореше той. — А знаеш ли, дядо Маноле, какво стана в наша село? — Давид се повърна една-две крачки назад, очите му весело светнаха. — Наш Нейчо, вдовеца Нейчо де, се ожени за една вдовица от Сърнено. Той има четири деца и тя му доведе четири, осем стават. — Тая беше новината, която Давид имаше на ум още когато доде. — Сега на Нейча му думат Ротата — смееше се Давид. — Осем деца — цяла рота са. Ама тъй е то — на сиромаха господ деца му дава.
Когато Давид излизаше, на вратата се показа Тошо, след него надникна и Санка. Тошо искаше да се върне, но Манолаки го повика.
— Ела, Тошо, че ми трябваш — каза той. — А ти, Давиде, направи, както ти казах.
— Знам, знам. Разбрах. — Давид срещна Санка и я повика със себе си. — Ела, булка, ела да ти разправя една новина. Сега веке ще бием власите, войска има, в наше село цяла рота има. Ела, ела да ти разправя.
Като остана само с Тоша, Манолаки пак се залови да прехвърля и преглежда книжата, които бяха пред него. Тошо седеше на миндеря и чакаше. Той знаеше защо беше го повикал баща му. От някое време насам тия разправии помежду им около сметките ставаха всеки ден. Раздразнен и измъчен от непрестанните натяквания и укори, Тошо вече губеше самообладание, ставаше дързък и се защищаваше, както вече можеше. Със сухо, изпито лице и гузен поглед, той гледаше Манолакя и чакаше да види какво ще каже.
— Я виж туй, прочети го — каза Манолаки, като подаде на Тоша някакво писмо. — Манаси Ичеренски търси от нас четирнайсет хиляди и осемстотин лева. Ти си ги бил взел. Какво си направил тез пари?
Наглед Манолаки говореше най-спокойно, като че ставаше дума за някоя дреболия. Но Тошо знаеше какво се крие под това спокойствие. Той попрегледа писмото, превъртя го между пръстите си и каза:
— Тез пари ги дадох на Калча за трактора.
— Какво? За трактора аз сам ти дадох парите. Да не мислиш, че кукувица ми е изпила ума, аз знам какво правя. Казвай какво си направил тез пари, де ги дяна. Или ги изпи и тях? Или и тях ги изеде? Манолаки беше станал и бавно, като тътрузеше краката си, отиде до долапа и извади оттам други някакви книжа.
— Най-сетне, какво пък… и аз имам къща, и аз имам деца — каза Тошо. Той имаше вид на човек, когото са оскърбили без причина, и не гледаше Манолакя, а някъде настрана. — Все аз крив, все на мене се търси сметка. Ако е за търсене, и аз мога да търся. Де е зестрата на жена ми, де й са алтъните?
Както носеше книжата, Манолакн се спря сред стаята и погледна Тоша. Миг-два той го гледа, без да продума, долната му челюст, побеляла като от скреж от ниско поникнала брада, се отпусна и затрепера. Тошо помисли, че той ей сега ще избухне, но Манолаки нищо не каза, отиде на мястото си и седна.
— Таз зестра и тез алтъни току ги навираш в очите ми — каза той, като правеше големи усилия да се сдържи. — Аз съм ти казвал за тях толкоз пъти, като не разбираш, ще ти кажа пак. — Той запрелистя един тефтер, спря на една страница, сложи там късия си подпухнал пръст и каза: — Ела виж тука, ела чети. Седемдесет и две хиляди лева — той погледна към Тоша над очилата и прибави: — И не са от сегашните пари, а отпреди войната, златни пари. Седемдесет и две хиляди лева съм ти броил, аконто, през тез три години, докато беше отделен от мене. С какво живя тогаз в града? Работа тогаз нямаше, ти никогаж не си бил кадърен за работа. Тез пари харчеше тогаз. Ей де е зестрата на жена ти, де са алтъните й.
Тук беше най-заплетеното място в сметките между Тошо и Манолаки. Зестрата, която беше му донесла Санка, както и „алтъните“ й — нанизи от турски махмудии и рубета, — Тошо чистосърдечно и с голяма щедрост, на каквато той наистина беше способен, беше ги дал сам на Манолакя, когато той, както често се
