дразнеше, нервничеше, искаше й се да бъде груба, да предизвиква. Като подемаше нишката на по-раншния разговор, Манолаки каза:
— Имот, стока се купува, здравето не може да се купи. И да си знай човек ума, да се труди, да работи.
— И аз тъй казвам — съгласи се г-жа Галчева. — То и от бога има, ама което човек сам си направи, никой не може да му го стори. — Тя погледна малко по-продължително Нона, погледна Галчева и прибави: — Аз защо казвам на Владимира: на тебе, синко, нищо друго не ти трябва, службата си гледай, пази се…
— Добре, но той не се пази! — засмя се Нона и посочи към Галчева.
Старата жена най-напред се изненада и учудено изгледа Нона, после се усмихна, както се усмихват на лудориите на децата, и каза:
— Пази се той, аз знам, че се пази.
— О, госпожо! — засмя се Нона. — Да знаете само какво прави той, какъв е той! Преструванко!
Галчев, който от дохождането си досега почти не беше се обадил, взе да се смее. Г-жа Галчева пак се усмихна, направи след туй сериозно лице и се обърна към Манолакя, който й говореше нещо. Нона се позавъртя, погледна Тоша и тръгна към него. Ако Манолаки изглеждаше спокоен и както винаги си беше приказлив, Тошо беше умислен и скорошната разправия с баща му още го гнетеше. Нона седна до него и ниско му заговори нещо.
По едно време гостите станаха. Санка, а още повече Нона, се опитаха да ги задържат, поканиха ги да останат за обед, но те отказаха и си заминаха.
Като че нищо да не беше се случило, Манолаки си влезе пак в стаята и повика Тоша при себе си. И след малко пак се чу, че се карат. Наплашена от по-рано, Санка тръпнеше и се ослушваше.
— Чуй ги, Ноне, чуй ги — шепнеше тя.
— Нищо няма, Санке. Остави ги.
— Иде ми да си взема очите, да вървя, да вървя и да не се върна вече. Не мога да ги слушам да се карат тъй…
Нона се прибра в стаята си. След малко при нея влезе Тошо. Той беше пребледнял и измъчен.
— Ноне, искам да приказвам сериозно с тебе за една работа — каза той, като сядаше.
— За кое, бате Тошо? За фабриката ли?
— Остави шегата, Ноне. Не е до смях сега. Слушай, Ноне, не ни бива таз година, храните бяха слаби, цена няма. Не можем да отворим очите си от борчове. Тати ще продава от овцете — и туй няма да помогне. Пари трябват, много пари. Слушай, Ноне, само един човек може да ни спаси.
— Кой, бате Тошо?
— Годеника ти може да ни спаси. Още сега да вземеш да му пишеш.
— Но той скоро ще доде.
— Нищо, ти пак му пиши. Нека види там, нека да подготви работата. Слушай, Ноне, пиши му тъй: ще припишем чифлика на негово име — ей тъй, за форма само, а той ще направи ипотека. Там, в Швейцария, дават пари с малка лихва. Като сключим този заем, ще се разплатим и ще ни останат пари да си поуредим работите и да се замогнем. Само туй ще ни спаси, нищо друго. Вземи, Ноне, и му пиши.
— Тати съгласен ли е?
— Той ли? Той… — Тошо се замисли, но тозчас, ободрен от някаква мисъл, дигна глава. — Той, като стане работата, като се уреди ипотеката, ще се съгласи, аз знам, че ще се съгласи. Пиши ти на годеника си, още сега му пиши.
— Добре, бате Тошо, ще му пиша.
Нона не вярваше, че баща й е съгласен с тоя план. Не беше уверена също тъй, че може да помогне и Жан. Но тя не искаше да откаже на Тошо и още на часа седна на масата и взе да пише на годеника си. Усмихната, без Да се замисля, тя пишеше бързо, като повтаряше почти същите думи, които й казваше Тошо.
Глава 24
Един празничен ден Тошо и Нона бяха отишли на сбор в Енидже. Надвечер, когато вече щяха да се връщат, те се намериха с Алекси и Милчевски и докато се питаха кой как ще си ходи, зададе се каруца със звънци и в нея видяха Галчева. Той се връщаше от града и не очакваше да ги намери тука. На всички се искаше да останат наедно и тъй като вече се мръкваше и повече не можеха да се бавят, решиха да се прехвърлят всички в каруцата на Галчева. Нона остави кабриолета си на Мурада, качи се и седна до Галчева. Пред тях седнаха Милчевски и кметът. Тошо беше се забавил в кръчмата и като намери всички места заети, качи се отпред до войника.
— Туй място е добро за мене — утеши се той. — Ще караме с момчето конете.
Замръкнаха още докато бяха в село. Не се бояха, че ще закъснеят, защото Сеново не беше далеч, пък и месецът, още розов и не огрял, както трябва, се показа вече по средата на небето. Вън в полето взеха да ги настигат каруци, претоварени с моми и ергени, които си отиваха. Ту от едната, ту от другата страна префучаваше някоя каруца, конете бясно се мятаха, ергените се провикваха, а момичетата, червендалести, със златни пендари на гърдите, пееха, раздрусани наляво-надясно. Едвам преминеха едни каруци, други се задаваха отзад и също тъй с трясък, с викове и с песни отминаваха. Гъст прах се вдигна и се застоя над пътя.
— Че такова, туй… ний ще се задушим тука! — извика Милчевски. — Защо да гълтаме тоя прах, друг път няма ли?
— Има един път, на тая страна, но той е далеч — обади се Тошо. — А нататък е границата, ей я е де е, вижда се.
Галчев погледна нататък, накъдето показваше Тошо.
— Ако искате, можем да минем по границата — каза той. — Там е чисто и пътят е по-хубав.
— Наистина! — зарадва се Нона. — Ура! Оттам ще минем! По границата ще минем!
Милчевски и Тошо също се съгласиха. Само Алекси някак недоверчиво каза:
— Бе то… да сме по-далече от границата, по-добре ще е.
— Не, не! Оттук ще минем! — настояваше Нона. — Бай Алексе, ти какво… По границата! По границата!
— Хубене, карай към границата! — заповяда Галчев на войника.
Обърнаха каруцата право към север и месецът, който от розов беше станал жълт, остана сега зад тях. Тръгнаха из един дол, тъй плитък и с такива равни брегове, че не приличаше да е дол, а като че на това място полето малко беше се вгънало. Пътят слабо се белееше отпред в тъмнината. Милчевски и Тошо още обвиняваха Алекся, че се боял да мине по границата.
— Защо ходихте в града? — попита Нона Галчева.
— Изпратих майка си.
— А! Тя отиде ли си? — учуди се Нона. И като се понаведе по-близо към Галчева, добави: — Какво каза? Не дава и дума да се каже, нали?
Галчев махна с ръка.
— Стари хора, какво да ги правиш. Каквото решим ние, то ще бъде. А когато всичко се свърши, и тя ще се съгласи.
— Нали? И аз тъй мисля — зарадва се Нона.
Колкото повече навлизаха в дола, толкоз той ставаше по-дълбок и по-тъмен, бреговете му се изправяха високи, стръмни, белееха се скали. Един завой преграждаше дола като със стена и там, на самия връх, се виждаше малко бяло здание. То беше български пост, а насреща през дола беше румънският. Не бяха по- далече от двеста-триста крачки от постовете. Каруцата спря: Галчев слезе и тръгна пеш нагоре из баиря, за да предупреди войниците. За пръв път пътниците усетиха мразовития лъх, който идеше от границата, притаиха се и се умълчаха.
Галчев се виждаше донякъде нагоре из баиря, след туй се изгуби в тъмнината. Мина се доста време. Изведнъж един силен, грозен глас, едно страшно заплашително „стой!“ екна отгоре откъм поста. Тозчас, глухо и по-надалече се чу гласът на Галчева, който викаше: „Ганьо Иванов, аз съм! Ганьо, аз съм. Аз съм,
