Ганьо! Подпоручика! Подпоручика!“ Часовият, както се виждаше, не беше познал Галчева, но никой не се съмняваше, че те скоро ще се разберат. Но ето че второ, също тъй грубо и страшно „стой!“ се раздаде. Обади се и часовоят от румънския пост. Неговото „стой!“ не беше отсечено и късо като на българския, а тънко, провлечено, издигаше се нависоко в нощта. Галчев все се чуваше да вика, тревожно, настойчиво. Положението ставаше лошо. Ако часовите извикнеха още веднъж, за трети път, „стой“, след туй вече щяха да стрелят. Милчевски стоеше като втрещен, с изпъкнали очи. Нона беше се хванала с две ръце за каруцата и загледана нагоре към поста, готова беше сякаш да скочи. Алекси слезе, отиде малко настрана и приседна на земята.
Времето, което се измина тъй, не беше повече от няколко секунди. Гърмежи не се чуха. Напротив, чу се гласът на Галчева, по-равен, по–спокоен. След малко отгоре, откъм поста, някой извика: „Карайте насам!“ Каруцата тръгна полека нагоре.
— Ето какво е границата! — каза Алекси, като се качваше. — Аз защо ви казах да сме по-далеч.
— Че може ли тъй! Да не познаят офицера си — каза Нона. Милчевски, пребледнял, мълчеше, мълчеше и Тошо. Само Хубен се усмихваше.
Като се качиха горе на поста, намериха Галчева да се разправя още с войниците, после доде при тях. Излезе, че часовоят, същият тоя Ганю Иванов, името на когото всички бяха научили, недочувал и затуй не познал отведнъж Галчева.
— Нищо, нищо. Добре, че се свърши благополучно — говореше Алекси.
— Такова, туй… — проговори и Милчевски. — Ако беше казал още веднъж „стой“? А, Галчев? Ако беше казал още веднъж стой, какво щеше да стане?
— Щяха да ни направят на решето, туй щеше да стане — каза Тошо.
— Аз не разбирам! Как може тъй? — сърдеше се Нона. — Да не познаят своя офицер. Може ли?
Галчев каза още нещо на войниците, качи се и тръгнаха. Минаха покрай румънския пост, пред който стоеше часовоят, след туй каруцата задрънка надолу по границата. Като се отдалечиха и се намериха сред полето, всички се поотпуснаха и се разгълчаха.
— Бай Алекси, ти защо слезе? — смееше се Милчевски. — Аз, кай, ще сляза малко. Защо слезе, а?
— Слязах, защото бяха ме заболели краката да седя на едно място — каза Алекси.
— Не, такова, туй… разбра, че ще стрелят, та да бъдеш на ниско, да те не ударят. Знам те аз тебе!
— Не е вярно, какво приказваш ти! Таквоз нещо не съм помислял!
Месецът стоеше на същото си място сред небето, но беше побелял, чист, светъл и лееше тиха бяла светлина. Донякъде ясно се виждаше наоколо — тук жълти стърнища или гъста суха трева, там някоя уединена нива с кукуруз. По-нататък всичко се сливаше в една бяла млечна мъгла и ако от полето много малко се виждаше, небето беше просторно и светло. Никакъв звук не се чуваше, никаква жива душа не трепваше. Дълбока, безмълвна тишина пареше навред, като в някаква пустиня. Само лъчите на месеца искряха и се чупеха като сребърни жици. Беше станало доста късно и от време на време полъхваше хладен мощен ветрец.
— Малко остана, щях да скоча да видя какво става — говореше Нона. — Какви са тез работи! Но ти не трябваше да слизаш. Друг път няма да слизаш не искам. Ще си стоиш при нас.
— Добре, добре — усмихваше се Галчев. — Не ти ли е студено? — Той разгъна шинела си и го хвърли върху нейните и своите колена, после погледна към месеца, като че искаше да познае кое време е, и каза: — Майка ми трябва вече да е стигнала и да си е в къщи.
— Е, майка ти не ме харесва, нали? — пошепна Нона. И тъй като Милчевски, Алекси и Тошо се разговаряха високо помежду си, Нона се понаведе към Галчева и му каза: — А у дома чакат годеника ми. Има писмо, че скоро щял да доде. — Много късно. Аз ще избягам същия ден при тебе, да знаеш.
— Добре, добре — продължаваше да се усмихва Галчев. Той поиска да завие по-добре Нона и ръката му срещна под шинела нейната. Нона хвана ръката му и я задържа в своята.
— Ах, каква нощ, каква месечина! — заговори възторжено тя. — Може ли да се пее тук? Ще запея. Не, по-добре да си мълча — каза тя, облегна се на рамото на Галчева, погледна към месеца и се усмихна. Милчевски, Тошо и Алекси все тъй високо се разговаряха. Мина се около четвърт час. По едно време Галчев извика ма войника:
— Спри, Хубене, спри, спри!
Едвам позатихна шумът от колелетата и някъде отпред, пак тъй тънко, проточено и високо се чу: „стъ– ъ–ъ–ъ–й!“ и, както по-рано, леден ужас полъхна от тоя глас. Намираха се пред румънски пост. Галчев стана прав в каруцата и високо извика на румънски:
— Мъй баете! Аичи е локутинентул булгар! (Момче, тук е български поручик!)
Галчев повтори това два-три пъти, след туй седна в каруцата. От срещната страна не се чуваше вече нищо — значи, войникът трябва да ги е чул и е разбрал кои са. Но едвам каруцата се подвижи няколко крачки, пак същото „стъй!“ процепи нощта. Галчев стана прав и извика:
— Мъй баете! Аичи е локутинентул булгар!
Откъм поста, както по-рано, никой не отговаряше.
— Хай да се не видеше макар! — ядосваше се Алекси. — Тоз човек не разбира ли?
— Втори път извика „стой“ — пришепна Милчевски.
Но Галчев, който стоеше прав и навярно виждаше по-добре, беше спокоен. Той седна на мястото си и каза:
— Карай сега, Хубене, полека.
Никой не се обади вече, никой не ги спря, но нищо и не виждаха. Изведнъж като из земята израснаха белите стени на един пост, огрян от месечината, току пред тях светна нож и едно усмихнато лице с черна рогата шапка се показа — румънският часовой, който беше викал преди малко и който сега съвсем не изглеждаше страшен. Галчев го попита за техния офицер, после запали цигара и запуши. Някакво недоверие, което идеше от преживения страх, караше Алекси и Милчевски да бъдат прекалено любезни с войника. Колкото можеше да говори румънски, Алекси обясни, че са били на сбор, че са закъснели, че времето е хубаво, но е все суша.
— Аз съм кмета на Сеново — каза той.
— Аз пък — обади се Милчевски и показа с ръка към гърдите си, — аз съм шеф де поща в Сеново, ши фачем инспекцията ла граница.
— Бине! Бине! — усмихваше се войникът.
Тръгнаха пак напред и, когато се отдалечиха, пръхнаха да се смеят всички.
— Фачем инспекция ла граница! — смееше се Алекси на Милчевски, — Като не знаеш, защо барем се обаждаш?
— Защо? Такова, туй… не е ли тъй?
— Ти ли правиш инспекиия? Инспекцията я прави Галчев, а ний сме дошли само да берем страх — каза раздразнено Алекси, като си спомни колко премеждия бяха прекарали.
Нона беше се облегнала на рамото на Галчева и се усмихваше. Месецът огряваше кръглото й лице и го правеше бледно и бяло, очите й, заобиколени от гъсти мигли, се тъмнееха. Тя имаше много за казване, а мълчеше и само се усмихваше. Никога тя не се е чувствувала тъй щастлива. Тая бяла тиха нощ, тия непознати и пусти места, огрени от месечината, белият път, който лъщеше и лъкатушеше пред тях — всичко туй й се струваше като някой чуден фантастичен свят, създаден само за да бъдат заедно с Галчева, да пътуват тъй наедно с него. Тя стисна ръката му и прошепна:
— Нали ме обичаш? Кажи, че ме обичаш. О, колко много те обичам аз…
Тя отпусна глава на рамото му и затвори очи. Сърцето й преливаше от радост и щастие. И тъкмо защото се чувствуваше тъй щастлива, тя усети страх от бъдещето и се замисли, спомни си за майка си, после за Гърдя.
— Знаеш ли, че Гърдю ще оздравее? — пришепна й Галчев и Нона потръпна от някакъв суеверен страх, като разбра, че докато бяха мълчали, и той, и тя бяха мислили за Гърдя. — Един доктор от болницата ми каза, че бил добре и скоро щели да го изпишат.
Нона не каза нищо. Каруцата възлизаше по една малка стръмнина и тишината, която настъпи, накара Алекся, Милчевски и Тоша да прекъснат изведнъж разговора си.
— Галчев — обади се плахо Милчевски. — Такова, туй… какъв пост има сега, румънски ли, български ли?
