— Сега пък на какво ли ще налетим! — каза също тъй тихо Алекси.
— Наближаваме наш пост — каза Галчев. Той се поогледа наоколо и прибави изненадан: — Че ний сме дошли до него, поста е ей тука!
И наистина каруцата излезе наравно и веднага пред тях се показа под китка черни дървета малката къщичка на поста. Никой не се обади оттам, никой не им извика да спрат. Помислиха, че войниците са заспали или че всички са се прибрали вътре и затуй не ги виждат. Додоха до самия пост. Изведнъж пред него се мярна войник с пушка. Хубен спря каруцата.
— Кой е там часовой? — попита Галчев.
— Аз, г-н подпоручик. Димов Пеню Ангелов.
— А, Пеньо, ти ли си? Защо не се обаждаш?
— Познах ви, г-н подпоручик — отговори весело войникът, като се усмихваше. — Аз още отдалече по звънците ви познах, и по каруцата.
Излезе и старшият на поста. Галчев заговори с него.
— И в секрет ли имате? — учуди се той по едно време. — На коя страна?
— Към дола, г-н подпоручик.
— Виж, това не е добро — каза Галчев, като се обърна към пътниците. — Може войниците да не ни познаят и да ни направят нещо.
Секретните постове, от двама или трима войника, се поставят на някое затулено и скрито място, войниците се пазят да не ги забележи някой и отиват на поста вечер по тъмно. Тук, на тая граница, тия постове ги поставяха по ония места, гдето най-често минаваха контрабандисти и бегачи.
Излезе, че старшият на поста знаеше где е секретният пост. Галчев веднага го изпрати напред да намери войниците и да ги предупреди. Когато старшият вече не се виждаше, Галчев каза на Хубена:
— Хубене, карай сега полека, и да внимаваш.
Това предупреждение и тая предпазливост сковаха изведнъж сърцата на пътниците. Ами ако старшият не намери войниците? И ако те ги вземат за контрабандисти, за каквито бяха излезли да вардят, и се нахвърлят отгоре им? Всички мълчаха и се оглеждаха наоколо. От време на време измежду подрънкването на звънците се разливаше лекият и също тъй звънлив смях на Нона. На нея й беше и страшно, и весело. Мъжете мълчаха и се оглеждаха наоколо. Огряно от месечината, потънало в тишина, полето приемаше тайнствен вид, като че навред се спотайваха опасности. Някъде високи бурени се клатеха и тъмнееха и на пътниците се струваше, че са хора; някъде се чуваше сух провлечен шум, а след малко се виждаше нива с изсъхнал кукуруз, сред който някой лист прошумяваше. Изведнъж се показа някакво бяло петно. То се движи, иде насам, пораства и отведнъж се разбра, че е старшият на поста.
— Е, какво, намери ли ги? — попита Галчев.
— Намерих ги, г-н подпоручик.
— Каза ли им, че сме с каруца?
— И със звънци! — засмя се Нона.
— Казах им, г-н подпоручик.
Галчев освободи старшия на поста да си върви. Каруцата бавно и предпазливо се движеше напред, поиздрънкваше някое звънче. Нона, облегната върху рамото на Галчева, щом видеше проточеното от страх лице на Милчевски, захващаше да се смее. Гледаха на всички страни, но где бяха войниците от секретния пост, не можеха да разберат. А пък, легнали някъде в тревата, войниците навярно ги следяха и наблюдаваха, докато минават.
Най-после, за голямо облекчение на всички, каруцата остави границата, отби се и тръгна навътре по един път, който щеше да ги заведе направо към Исьоренския чифлик. Но макар че оставиха границата, трябваше да се мине доста време, да се отдалечат достатъчно и чак тогава да се отпуснат и разприказват. След малко се показа на месечината като дълъг бял пояс каменната ограда на чифлика. Брястът се тъмнееше неподвижно, като че беше задрямал, а под него се белееше къщата. Чифликът не беше по-далеч от двеста-триста крачки. Каруцата спря и всички зарадвани слязоха на земята Мъжете запушиха и загълчаха.
— Слава богу! Отървахме се — каза Алекси.
— Такова, туй… още веднъж не ми трябва да ходя по границата — призна си чистосърдечно Милчевски.
— Фачем инспекция, а? — дразнеше го Алекси и се смееше.
Нона стоеше настрана и гледаше небето. Месецът оставаше зад пея, тя гледаше звездите над баиря на изток и, както винаги, едно чувство на успокоение, една сигурност, че е у дома си, я завладяваше. И все й се струваше, че тия познати звезди, от същите тези места, на които тя беше навикнала да ги вижда, й кимат Весело и й казват: „Здравей, Ноне!“
— Я чакайте! — извика Алекси. — Слушайте! Вълк вие.
— Не може да бъде — каза Тошо. — Вълк по това време.
— Не, вълк беше, чух го много хубаво. Ей го пак, слушайте!
Откъм север, някъде отвъд границата, където небето беше тъмно и нямаше звезди, се чу издебело и проточено вълчи вой, издигна се, разля се страховито и отведнъж секна. Стана толкоз тихо, че се чу как пошумяха наблизо изсъхналите тръни. Полъхна остър хлад.
— Да те вземе мътната, да те вземе! — каза Алекси, като махна ядосано с ръка нататък, отгдето се чу вълкът. — Чунким малко страх брахме таз нощ, че сега и от тебе…
Всички се засмяха. Почакаха, ослушаха се още, но вълкът вече не се обади. Кучетата от чифлика лаяха.
Тошо и Нона си взеха сбогом от всички.
— Прекарахме много добре. Аз съм много доволна — говореше Нона и за да я чуе само Галчев, добави: — Аз съм много щастлива!
Тя и Тошо си тръгнаха към чифлика.
Глава 25
Като се върна на поста, Галчев не си легна веднага, макар че вече се съзоряваше. На другата вечер той също тъй стоя до късно, беше някак особено възбуден и весел. А като прекара през ума си всичко, което беше му се случило през деня, той не намери нищо необикновено: както винаги, беше слизал в Сеново, срещал се беше с кмета, с Милчевски — приказваха, играха на табла. Но Галчев си спомни, че през всичкото време той беше си мислил за Нона, и разбра, че оттук именно идеше тая веселост, това чувство на безпричинно на пръв поглед щастие, което непрекъснато го държеше.
Той и сега си мислеше за Нона — откъслечни мисли, бързи, променливи. Често ставаше и захващаше да се разхожда из стаята, гологлав, с разкопчана куртка, спираше се срещу отворения прозорец и се усмихваше, сънливо и тихо пееха щурци, някъде по-далеч се чуваше да лае куче или прогърмяваше каруца. Понякога пък се чуваше глас, който не се знаеше от що и отгде иде — сякаш самата тишина проговорваше. Галчев дохожда до самия прозорец. Тъмнината, която е затворена в рамката на прозореца, отначало е еднаква, но после се разделя надве: горе е по-светло и тук-таме греят звезди, долу е тъмно и черно — това е полето, което се простира чак до хоризонта.
Галчев започва пак да се разхожда и след малко, като държи ръцете си в джобовете и се усмихва, спира поглед върху книгите на масата си. Отначало като че нищо не вижда, после една дебела тетрадка, неподвързана, зле съшита, се отделя от другите книги, той посяга, издърпва я и едновременно с това сяда. Тая тетрадка е дневникът му, който той редовно води от някое време насам. Както е добре разположени не му се спи, най-добре ще бъде да запише нещо в дневника си. Все тъй усмихнат, той взема перото и се приготвя да пише, но за да види на коя дата се е спрял последния път, обръща на отвъдната страница. Неволно той се зачита там, обръща още три-четири страници назад и пак се зачита. Той оставя перото и решава, преди да напише нещо ново, да прочете онова, което беше писал през последните дни. И ето какво прочете там:
