Боряна (Драма в четири действия)

че… не те бива май тебе…

ЕДРЮ. Мене ли? Хъм… е-хей!

ВИДА. Още рибата в морето, а вий пържите лука. Чакайте де!

ВАСИЛ ВАКЛИН. Народа е с нас, Ралювице, ония черни души, чорбаджиите, ний тях… в миши дупки ще ги заврем. (Вижда Андрея на вратата) Ей го Андрея! Бе, кмете, де се изгуби ти? Уж на гости ни водиш, пък…

АНДРЕЯ. Че що стоите тука. Влизайте де! (На Вида) Бати Рали още не си ли е дошъл?

ВИДА (сопнато). И да не си е дошъл, Рали си гледа работата.

АНДРЕЯ (с усмивка). А пък аз стоя в кръчмата, туй ли искаш да речеш? Е, няма нищо де, ще я свършим работата. Що са дни, напред са. (На Ваклин и на Едря) Хайде, влизайте у нас. Хайде, Едрьо!

ЕДРЮ (мълчи замислен).

ВАСИЛ ВАКЛИН (на Едря). Ставай! Не чуваш ли командата?

ЕДРЮ. Върви ти, аз ще дода.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Не! Напреде си да те видя аз! Знам ти адетя аз тебе — все назад се връщаш. Хайде, върви! (Едрю мърмори нещо; влизат, след тях влиза Андрея)

ЗЛАТИЛ (на вратата). Крадат, крадат! Оставиш нещо нейде, и ще го вземат. (Влиза) Вървят по стъпките ти, като хайдути. (На Вида) Де е Андрея?

ВИДА. Ей го е, в къщи.

ЗЛАТИЛ. А Павли?

ВИДА. Павли отиде на събор в Алфатари. Ерген нали е.

ЗЛАТИЛ. Ами Рали?

ВИДА. Ех, тейко, като че не знаеш. Нали снощи Рали отиде в Сърнено, у мамини. Още не си е дошел.

ЗЛАТИЛ. Ходят, ходят… Не земат да свършат някоя работа, ами ходят…

ВИДА. Е! Днес е празник.

ЗЛАТИЛ. И за празник има работа. Как искате да имаме, когато каквото изкараме — изядеме го и го изпиваме. Един отишъл на сбор, други не знам де, трети — все на кръчмата стои. Ама вий… вий сте научени само да искате. (Ходи) Нямам, не разбирате ли, че нямам… (Оглежда огнището, дето има тенджера с гостба) Гледам, агнето дето сте го яли, хвърлили сте кокалите неоглозгани, вътре в тях масълцето си стои. А с туй масълце може да се намаже някой сух мешин или сухи кундури. Не пастрите ки, нищо не пастрите. Само знайте да разсипвате. (Влиза Елица и се спира до вратата)

ВИДА. Ух, какво ли имаме, та ще разсипваме.

ЗЛАТИЛ (подига от земята нещо). Ей го на. Туй що е?

ВИДА. Връвчица, що е.

ЗЛАТИЛ. Кръста ли ще ви заболи, да се наведете да я приберете. Като че няма да потряба. (Навива връвчицата на пръст и я туря в пояса си) Прибери я, все ще потряба за нещо. (Поглежда тенджерата) Ягне ще ядат. Защо ще колиш добитъка, защо ще ядеш месо, какво ще разбереш… Лучец, лучец, че е сладко! Пък и сух хляб може. Нищо не става на човека, по-здрав бива.

ВИДА. Хъм… И хляб да не ядем. Да стоим гладни.

ЗЛАТИЛ. Нямам! Разберете, нямам! Кътане трябва — на хляб, на брашно. С мярка, всичко с мярка. Като доде просек, току тичате насреща му с гребача. Какво ще му даваш? Кажи му: друг път, дядо! Може да не му даваш. Днес кривач брашно, утре кривач брашно, ами че то е цяла пита!

ВИДА. Който дава на просек, на господя дава.

ЗЛАТИЛ. Тъй… Много знайте вий. Научили сте се само да искате. Току сте рекли: дай! Какво да давам — нямам! (Гледа ту Вида, ту Елица) Какво, мислите, че имам ли? То да имам, лесно, ама нямам… Нямам… Нямам… (Излиза)

ЕЛИЦА. Боже, какъв е… как приказва!

ВИДА (гледа след Златила; на Елица). Иди си, иди! Иди си, Андрея те чака.

Елица си влиза. Вида дебнишката, като се предпазва, тръгва след Златила.

ГЛАСЪТ НА ЕЛИЦА (вътре). Къде, бай Едрьо? Че чакай де!

ЕДРЮ (появява се на вратата). Отивам си аз. Не ща. С таквиз хора не ща… Отивам си…

ВАСИЛ ВАКЛИН (настига го). Чакай, къде? Не прави тъй де, сватанак, чакай…

ЕДРЮ. Остави ме… Какво… Не ме бивало за горски, а? Ти ли ще станеш горски? Не ме бивало, а…

ВАСИЛ ВАКЛИН. Е де, не се сърди. Аз на шега го рекох. Ти ще бъдеш, то се знай. Ела, ела, връщай се.

ЕДРЮ. Какво ще ми се перчиш… (Удря се в гърдите) Аз ли? Аз ли? Хъм… е- хей!

ВАСИЛ ВАКЛИН. Е де… (На Андрея, който се показва на вратата) Виж го, бяга…

АНДРЕЯ. Ела, бай Едрьо…

ЕДРЮ. Той на мене… Не ме бивало за горски, а?

АНДРЕЯ. Скарали се пилци на чуждо просо. Гледай си работата ти, аз знам за какво те бива тебе. Каквото искаш, искай го от мене. Остави ти Ваклина, мене не ме ли слушаш?

ЕДРЮ. Слушам те.

АНДРЕЯ. Влизай тогаз. Хайде! Ваклине, ти ще мируваш.

ВАСИЛ ВАКЛИН. А бе аз… какво.

АНДРЕЯ. Влизайте! (Влизат всички; на вратата се показва Рали, не успява да ги види, но се заслушва в гласовете; оставя ямурлука и торбата си на миндеря, пристъпва няколко крачки, обръща се и пак се заглежда към вратата на Андрея.)

ВИДА (влиза отвън). А, Рале, доде ли си? Защо не си доде снощи? Ти да знаеш какво има…

РАЛИ. Какво има?

ВИДА (предпазливо, по-ниско). Защо не си доде снощи?

РАЛИ. Защо не си додох! Ами баща ти, като завика: стой, та стой. Какво да правя — останах. (Чува се глъчка) Какво е туй? Онзи пак ли е пиян? Кои са тука?

ВИДА. Едрю и Васил Ваклин. Остави ги ти тях. Слушай какво ще ти кажа. (Поглежда предпазливо към вратата)

РАЛИ. Е казвай де, какво ще казваш.

ВИДА (по-тихо). Свекърът има пари. Много пари…

РАЛИ. Какви пари?

ВИДА. Злато, лири.

РАЛИ. Какви лири ма, ти луда ли си?

ВИДА. С очите си ги видях. Ах, колко пари! Ей такава купчина е, на софрата беше ги изсипал.

РАЛИ (учуден).

ВИДА. Нощес, ти като не си доде, излязох. Минах покрай прозорчето му и чувам: „зън — зън“ — пари! Някой пари брои. Поглеждам — той седнал до софрата и на нея пари. Много пари, ти казвам. Лири, злато…

РАЛИ (става и възбудено се разхожда).