Амели Нотомб
Изумление и трепет
Господин Ханеда беше началник на господин Омоши, който беше началник на господин Сайто, който беше началник на госпожица Мори, която беше моята началничка. Аз нямах подчинени.
Би могло да се каже и иначе. Аз бях подчинена на госпожица Мори, която беше подчинена на господин Сайто, и така нататък, като се има предвид, че заповедите в низходящ ред можеха да прескачат йерархичните нива.
Иначе казано, в компанията „Юмимото“ аз бях на разположение на всички останали.
На 8 януари 1990-а асансьорът ме изхвърли на последния етаж на сградата на „Юмимото“. Прозорецът в дъното на площадката ме всмука като счупен илюминатор на самолет. Градът беше далече, толкова далече, че се съмнявах някога кракът ми да е стъпвал там.
Въобще не помислих да се представя на рецепцията. Всъщност в главата ми нямаше никаква мисъл, нищо друго освен неудържимо влечение към празното, към големия прозорец.
Чух зад мен дрезгав глас да произнася името ми. Обърнах се. Дребен, слаб и грозен мъж на около петдесет години ме гледаше недоволно.
— Защо не се обадихте на рецепцията? — ме попита той.
Не знаех какво да отговоря, затова не отговорих нищо. Сведох глава и превих рамене, давайки си сметка, че съм направила лошо впечатление още при първото си появяване в компанията „Юмимото“, при това без да произнеса и дума.
Мъжът ми съобщи, че се казва господин Сайто. Поведе ме през безброй огромни зали, представи ме на тълпи от хора, чиито имена забравях веднага щом ги произнесеше.
След това ме въведе в бюрото на началника си господин Омоши, който беше огромен и страшен, та му личеше, че е вицепрезидент.
С тържествен вид господин Сайто ми показа вратата, зад която се намираше господин Ханеда, президентът. От само себе си се разбираше, че за среща с него не можеше и да се мисли.
Накрая се озовахме в огромна зала, в която работеха около четирийсет човека. Моето място беше срещу това на началничката ми, госпожица Мори. Тя беше на събрание и щях да се срещна с нея в ранния следобед.
Господин Сайто ме представи на всички, след което ме попита дали съм готова за изпитанията, които ми предстоят. Очевидно нямах право да отговоря отрицателно.
— Да — казах.
Това беше първата дума, която произнесох в компанията „Юмимото“. До този момент само бях кимала с глава.
„Изпитанието“, на което ме подложи господин Сайто, се състоеше в това да напиша писмо на английски на някой си Адам Джонсън, в което да изразя съгласието на господин Сайто да играе голф с господин Джонсън следващата неделя.
— Кой е Адам Джонсън? — имах глупостта да попитам.
Началникът ми въздъхна отчаяно и не отговори. Толкова ли беше скандално да не знам кой е Адам Джонсън, или въпросът ми беше недискретен? Така и не разбрах — както и не разбрах кой беше господин Джонсън.
Задачата ми се стори лесна. Седнах и написах едно сърдечно писмо: господин Сайто приема с радост идеята да играе голф идната неделя и изпраща на господин Джонсън приятелски поздрави. Занесох писмото на моя шеф.
Господин Сайто го прочете, нададе кратък презрителен вик и го скъса.
— Не става.
Помислих, че съм била прекалено любезна или пък фамилиарна с господин Джонсън и съчиних по-хладен текст: господин Сайто е известен за намерението на господин Джонсън и в съгласие с желанието му ще играе голф с него идната неделя.
Шефът го прочете, нададе кратък презрителен вик и го скъса.
— Не става.
Искаше ми се да попитам кое точно не става, но беше ясно, че шефът няма да търпи въпросите ми, така както не понесе въпроса за Адам Джонсън. Трябваше значи сама да намеря тона, с който да се обърна към мистериозния господин.
Прекарах няколко часа в писане на писма до играча на голф. Господин Сайто ритмично изпращаше продукцията ми в кошчето за боклук без какъвто и да е коментар, ако не се брои гореспоменатият вик. Всеки път трябваше да измислям нови формули.
В цялата работа започваше да се прокрадва нещо пикантно от рода на: „Прекрасна маркизо, изгарям от любов, когато впия поглед в хубавите ви очи.“ Захванах се да влагам ново съдържание в граматическите категории. Ами ако Адам Джонсън е глагол, неделя е подлог, играя голф — допълнение и господин Сайто — наречие? „Следващата неделя приема с радост да адамджонсира един голф по сайтоновски“.
Тъкмо започвах да се забавлявам, когато дойде началникът. Той скъса поредното писмо, без даже да го прочете, и ми каза, че госпожица Мори е пристигнала.
— Ще работите с нея днес следобед, но преди това ми донесете едно кафе.
Беше вече два часът. Нито за миг не се бях откъсвала от епистоларните си упражнения.
Оставих чашата с кафе на бюрото на господин Сайто и се извърнах. Към мен вървеше високо и дълго като лък момиче.
Винаги когато мисля за Фубуки, виждам японски лък, по-висок от японец. Затова и дадох на компанията името „Юмимото“, което значи „нещата на лъка“.
А видя ли лък, винаги се сещам за по-високата от японец Фубуки.
— Госпожица Мори?
— Наричайте ме Фубуки.
Не слушах какво говори. Госпожица Мори беше висока поне метър и осемдесет — ръст, който малко японски мъже достигат. Тя беше чудно стройна и грациозна, въпреки неизбежната японска скованост. Но това, което ме изуми, беше прекрасното й лице.
Тя ми говореше, чувах звука на мекия й интелигентен глас, показваше ми документи, обясняваше ми за какво става дума, усмихваше се, а аз дори не забелязвах, че не я слушам.
После ми предложи да се запозная с документите, които беше оставила на бюрото ми, седна на мястото си, на два метра от мен, и се захвана с работата си. Покорно запрелиствах книжата — правилници и разни списъци.
Лицето й поглъщаше цялото ми внимание. Бе свела клепачи над цифрите и не виждаше, че я изучавам. Имаше най-прекрасния нос на света, истински неподражаем японски нос с деликатни ноздри, който ще разпознаеш сред хиляди други. Не всички японци имат такива носове, но във всеки случай срещнеш ли такъв нос, той не може да не е японски. Ако Клеопатра беше имала такъв нос, световната география днес щеше да е съвсем друга.
Вечерта изобщо не си помислих, че не съм използвала нито едно от уменията, за които ме бяха назначили. Би било дребнаво. В крайна сметка всичко, което исках, бе да работя в японска фирма. И работех.
Имах чувството, че съм си прекарала деня прекрасно. Дните, които последваха, затвърдиха това чувство.
Все още не разбирах каква е ролята ми в предприятието, а и ми беше безразлично. Изглежда, че господин Сайто ме намираше за отчайваща, което ми беше още по-безразлично. Бях очарована от колежката си. Приятелството й ми се струваше достатъчно основание да прекарвам по десет часа на ден в „Юмимото“.
Тенът й бе едновременно бял и матов, също като този, за който така поетично говори Танизаки. Фубуки въплътяваше съвършенството на японската красота — като се изключи невероятният й ръст. Лицето й напомняше „карамфила на древна Япония“, символ на благородната девойка от миналото — поставено над този издължен силует, това лице бе предопределено да владее света.
