3

Къщата на „Терас драйв“, в Хайланд парк, беше на двайсет километра източно от Уестуд и сградата на ФБР. Това костваше на Мартин Танър по един час шофиране в двете посоки, но си струваше да се опита да се махне за малко далече от работното си място. Да отдели малко време за Рони, когато имаше възможност да го направи и да остави страданията на непознатите, далече зад себе си, заключени в картексите или забодени с кабъри по стените.

Навън розите бяха започнали да цъфтят като преобладаваше белия и розовия цвят с малко червено за акцент. Той си помисли, че тази година цъфтежът им щеше да е най-красивият от четири лета насам, когато той и Рони се бяха преместили тук от Далас. Все още нямаше да са като в градината им в Тексас, но това беше минала работа. Една част от живота му, която той бе забравил или трябваше да забрави.

В Далас, много отдавна, имаше една друга къща с разхвърляни небрежно детски играчки отвън, докато една нелепа злополука не отне живота на единственото дете на Танър. Малкият Уилям сега щеше да бъде на осемнадесет години, абитуриент от гимназията, пред прага на живота. Но този живот бе прекъснат и застинал в поток от разпокъсани образи, които все още се връщаха от време на време в сънищата на Танър.

Летящата кола. Паникьосано юношеско лице зад волана със забавени от алкохола рефлекси. Звукът от сблъсък и влачене, от който стомахът му се свиваше на топка.

Танър не беше там, когато бе станало това, но представите за случилото се бяха кристално ясни в съзнанието му като снимки във фотоалбум, съхранил спомена за загубата му. Бяха му казали, че с течение на времето споменът ще избледнее, но всичко това бяха празни приказки.

Болката беше така неотменно свързана със спомена на Танър за Били, че ако престанеше да страда, би означавало да загуби всичко. От гледна точка на Мартин Танър, това не беше никакво разрешение на въпроса.

Той паркира в гаража и използва автомата, за да затвори вратата след себе си. Уличният пейзаж изчезна от огледалото му за обратно виждане и дневната светлина бе заменена от електрическото осветление на голите крушки над главата му. Танър заключи плъзгащата се врата и влезе през кухненския килер, вдигайки достатъчно шум, за да предупреди Рони за идването си.

Тя го срещна по средата на кухнята; устните им се докоснаха леко, после се потърсиха отново за по- дълга целувка.

— Закъсня.

— Извинявай. Така или иначе, на печеното му трябват още трийсетина минути, за да стане.

— Наложи ми се да изтичам до центъра на града, за да направя някои медицински справки.

В очите на Рони трепна загриженост.

— Добре ли си?

— Беше по служба — каза й той, придържайки се към отдавна установеното правило помежду им да не говори вкъщи за работата си, освен ако тя не го попита.

— И какво?

— Хотелската история — каза той. — Вече знаем със сигурност, че извършителят е жена.

— О, господи.

— Проверяваме на местна почва за лекарки, медицински сестри и санитарки, които са били обект на нападение и евентуално избиват злобата си, която не са могли да удовлетворят чрез терапия или в съдебната зала.

— И защо сте се насочили към медици?

— Това е само предположение. Начинът, по който работи… как да кажа, просто твърде добре познава човешкото тяло, за да е само случайност.

— Достатъчно.

— Добре. Извинявай.

— Нищо. Аз попитах.

Тя се притисна към него и Танър почувства, че тялото й леко трепери — нервна реакция на начина, по който той печелеше парите си при всекидневната непосредствена близост до насилствената смърт. Въпреки скапаното настроение, нейната близост го развълнува и оживи. Тя почувства, че той се възбужда, но не се махна.

— Колко каза, че му трябва на печеното?

— Още двадесет минути, ако искаш да е крехко отвътре.

— Да опитаме по средата.

— Ти мразиш месото да е жилаво.

— Ще го преживея.

— Нека да намаля фурната.

— Ще ти помогна.

Той застана до нея, достатъчно близко, за да почувства тя подутината от възбудата му, а големите му ръце се плъзнаха нагоре и обхванаха гърдите й. Тя нагласи бързо термостата на фурната и се извъртя в прегръдката му. В следващия миг устните им се сляха плътно и езиците им се затърсиха един друг. Неговите ръце се плъзнаха под полата й и смъкнаха гащетата й около бедрата.

Най-после устните им се разделиха и Танър видя желанието си отразено в блясъка на очите на Рони.

— Тук ли?

— Защо не?

— Не сме го правили в кухнята от…

— От много дълго време — прекъсна я той, сподавяйки думите й с нова жадна целувка.

„От Били насам“, мислеше тя; Танър можеше да чуе как тези думи отекват в черепа му, но той нямаше намерение да ги остави да развалят мига. Той хвана Рони с две ръце под ханша, вдигна я и я сложи на плота, благодарен, че ножовете и другите кухненски прибори бяха прибрани.

— О, господи.

Той разпозна аромата й — не точно сладък, но омайващ като отлежало вино. Горещината й го опияни, а копринените й бедра го обгръщаха, предлагайки му едно светилище, за което той силно копнееше. Тя налучка ритъма на езика му и го последва с бедрата си, издавайки нежни мяучещи звуци от гърлото си, отдала се на момента. Когато той изрече името й, то потъна в тялото и, прошепнато като молитва в църква.

Бързият й оргазъм изненада Танър, когато той почувства внезапния натиск на петите й между плешките си и дългите й пръсти, вплетени в косите си. Той я ухапа нежно, почувства я как потрепери, без да направи опит да се отдръпне. Имаше някакво отчаяние в удоволствието й, едва доловимо преди да изчезне, което едновременно го подтискаше и възбуждаше.

Когато тя бе почти свършила и започваше да се отпуска, той се изправи, застана между разтворените й крака и смъкна панталоните си. Допря се до нея нежно, почти закачливо, знаейки какво да прави и къде да отиде.

— Пак ли?

Той й отговори галейки нагоре-надолу кадифяната цепка при което и най-слабото докосване стигаше, за да я накара да застине с отворена уста. После продължи по-бързо, водейки я отново към края, с пола набрана около талията й.

Нейната влажна горещина и видът й му бяха достатъчни и като престана да я гали, той нахлу дълбоко в нея, изпразвайки се докато тя се бе вкопчила в него, а мускулите й играеха като свит горещ юмрук.

Те останаха задълго притиснати един към друг, страхувайки се да помръднат и така да загубят интимността на момента. Когато най-после се разделиха, Рони стана внимателно и оправи полата си.

— Беше… неповторимо.

— Разнообразие — рече той. — Прелестта на живота.

— Част от прелестта. Ти правиш печеното да изглежда доста крехко.

Той се усмихна бавно, с доволство.

Вы читаете Черна дантела
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату