Ecce Homo (Как се става такъв, какъвто си)

Фридрих НицшеEcce HomoКак се става такъв, какъвто си

Предговор

(1)

Поради факта, че ми предстои да отправя към човечеството най-тежкото обвинение, което изобщо му е било предявявано, смятам все пак за необходимо да съобщя кой съм аз. По принцип това би трябвало да е известно, защото досега не съм бил „непознат“. Но несъответствието между величието на задачата ми и дребнавостта на моите съвременници е толкова голямо, че досега те нито са ме чули, нито видели. Всъщност аз живея единствено за себе си, а може би това, че живея, е предразсъдък. Достатъчно е да поговоря с някой „образован“, който през лятото се качва при мен в Горен Енгадин, за да се убедя, че всъщност не живея. При тези обстоятелства съм длъжен да направя необходимото, което е в мен, в гордостта на моите инстинкти, да извикам: Чуйте ме! Защото това съм аз! Преди всичко не ме вземайте за друг!

(2)

Например аз не съм някакво страшилище или морално чудовище — дори съм противоположната натура на онзи тип човек, който досега е приеман за добродетелен. Да си призная — изглежда в това се крие и гордостта ми. Като ученик на философа Дионис предполагам, че съм по-скоро сатир, отколкото светец. Но само прочетете тези писания. Вероятно те съдържат един единствен смисъл: да разкрият противоречията по един весел и човеколюбив начин. Последното, което си поставям за цел, е „да подобрявам“ човечеството. Не желая да създавам никакви нови идоли — и старите показаха, че стоят на глинени крака. Да повалям идоли! (Идол е определението ми за „Идеал“) — това е по-скоро моят занаят. Реалността бе доведена до днешната степен на ценност, смисъл и истинност чрез лъжата за идеалния свят. „Истинският свят“ и „привидният свят“ — преведено: измисленият свят и реалността… Тази лъжа на идеала бе досега проклятие над реалността, чрез нея човечеството бе измамено в своите най-вътрешни инстинкти и се потопи във фалша — то стигна до преклонение пред противоположните ценности, всички ония, които отрекоха растежа, развитието към бъдното, висшето право на бъдеще.

(3)

Който умее да диша въздуха на моите писания знае, че това е силният въздух на безкрайните висини. За да живееш в него, трябва да си кален, иначе има опасност да се простудиш. Всичко наоколо е сковано в лед, самотата е чудовищна — но колко ясни са всички неща, окъпани в светлина и слънце! Как леко се диша! Просто се чувстваш у дома си! Философията — така, както преживях и разбрах — е свободно избраният живот сред високите самотни върхове и вечния лед, в търсене на всичко досега чуждо и съмнително, анатемосвано от морала. Едно задълбочено познание, до което достигнах след дългото ми странстване в забраненото, разкри за мен в различна светлина причините за всеобщото морализиране и идеализиране — светлина, за някои съвсем нежелана — видях скритата история на философите, съзрях великата им психология: колко истина може да издържи, да понесе духът! — това стана за мен същинският измерител на ценностите. Заблуждението (вярата в идеала) не е слепота, заблуждението е страхливост… Аз не се противопоставям на идеалите, но благоразумно ги докосвам само с ръкавици. Nittmur in Vetitum /Блестящ в забраненото/ — в тази формула се съдържа победата на моята философия, защото досега само истината беше забранена…

(4)

Измежду писанията си отделям Заратустра. С него аз направих на човечеството най-големия подарък, който то някога е получавало. Тази книга, чийто глас прокънтява през хилядолетията, е не само най-великото писание, което е съществувало и което диша въздуха на висините — тя същевременно е и най-дълбокото, родено от съкровените глъбини на истината, един неизчерпаем извор, в който ведрото се спуска, за да се издигне препълнено със злато и доброта. В нея говори не пророк, не сътворен от болест и воля за власт хибрид, каквито са създателите на религии. Да се вслушаме в тона му, този халкионски тон, да го усетим вярно, за да не сгрешим в смисъла на неговата мъдрост: „Най-кротки думи предизвикват бурята, най-тихите стъпки насочват света“.

„Смокините падат от дървото, те са узрели и сладки.

И след като паднат, обелва се червената кожичка.

Горняк съм аз за зрелите смокини. Така, подобно на смокини падат за вас тези поуки, приятели мои: пийте сока им и яжте сладката им плът!

Есен е наоколо, и лазурно небе и следпладне.“ /„Тъй рече Заратустра“, II част, На блажените острови. Превод Жана Николова-Гълъбова, С. 1990, изд. „Хр. Ботев“ — (всички бележки, ако не е посочено друго, са на преводача)/

Това не са думи на фанатик, тук не се проповядва, не се изисква вяра: сякаш капка по капка и дума по дума се отделят безкрайна светлина и щастие — каква нежна протяжност владее темпото на тази реч! Тя е отправена към избрани — привилегия, която няма равна на себе си: да бъдеш тук слушател — не всеки има ухо за Заратустра… И след всичко това — не е ли измамник, този Заратустра? Но какво ни казва той, когато отново се връща в самотата си? Точно обратното на онова, което биха казали разните „мъдреци“, „спасители на света“ и други декаденти в подобен случай… Той не говори по друг начин, той самият е друг…

— Сам тръгвам аз сега, мои ученици! И вие като мене тръгнете сами по пътя си — такава и е моята воля. Наистина аз ви съветвам — отделете се от мене и се бранете от Заратустра! А още по-добре — срамувайте се от него! Може би измамил ви е той.

Човекът на познанието трябва не само да обича своите врагове, а и да умее да мрази приятелите си.

Зле се отплаща човек на своя учител, ако цял живот остане само ученик. И защо не искате да разкъсате моя венец?

Вие ме почитате, ала какво ще стане, ако един ден почитта ви рухне? Пазете се да не ви смаже идолът, който сте си издигнали.

Вие твърдите, че вярвате в Заратустра. Ала какво значение има Заратустра? Вие сте вярващи в мене, ала какво значение имат всички вярващи люде?

Вие не бяхте още подирили себе си: тогава намерихте мене. Затова важи толкова малко всяка вяра.

Сега ви повелявам да изгубите мене и да намерите себе си и едва когато се отречете всички от мене, аз ще се върна отново при вас. /„Тъй рече Заратустра“, I част, За добродетелта, която дарява. Превод Жана Николова-Гълъбова./

Фридрих Ницше

В този блажен ден, когато всичко узрява и гроздето се изпълва със сок, слънчев лъч огря живота ми — изведнъж видях навън толкова много и все хубави неща. Не напразно погребах днес своята четиридесет и четвърта година — аз трябваше да я погреба — но спасих и обезсмъртих всичко жизнено от нея. Първата книга от преоценката на всички ценности, песните на Заратустра, Залезът на боговете — моят опит за философия с чук в ръка — това бяха все подаръци на тази година, дори само на последната й четвърт. Как да не съм благодарен на целия си живот — И тъй, сега ще разкажа живота си.