стомаха. За болния скритата, затаената омраза е абсолютно забранена — тя е неговото зло, но за съжаление и най-естествената му склонност. Това именно е прозрял великият физиолог Буда. Неговата „религия“, по-скоро бихме могли да я наречем хигиена, за да не я смесваме с такива достойни за съжаление неща като християнството, прави съществуването си зависимо от победата над ресентимента — да освободиш душата си от него е първата стъпка към лечението. „Враждата не свършва с вражда, дружбата прекратява враждата“ — тези думи са в основата на будисткото учение — тук говори не моралът, а физиологията. Затаената омраза е рожба на слабостта и носи нещастия най-вече на слабите — а когато нейна предпоставка е една силна натура, тя е просто едно допълнително чувство — оставайки господар над него, показваш силата си. Онзи, който познава сериозността, с която моята философия води борба против отмъстителността, скритата омраза и особено против учението за свободната воля — защото борбата с християнството е само един епизод от това учение — той ще разбере, защо именно тук аз осветлявам личното си отношение, собствената си инстинктивна сигурност. В периодите на упадък аз си забранявах това, окачествявайки г като вредно; но когато животът ми отново стан достатъчно пълнокръвен и горд, реших, че подобна забрана е за мен недостойна. Този „руски фатализъм“, за който споменах, се прояви у мен така силно, че аз просто успях за кратко време да се откъсна о почти непоносими състояния, свързани с места, жилища, общества — неща, в които години наред се бях вкопчил може би случайно — и това бе за мен по-добре, отколкото ако се бях мъчил да ги променям да ги усетя като възможни за промяна… Всеки опит да бъда смутен в своя фатализъм аз приемах кат смъртоносен — и наистина подобни случаи бяха з мен жизнено опасни. Сам да приемеш себе си кат съдба, да не искаш нищо друго — в подобни състояния това е просто проява на висш разум.
Войната е друго нещо. Самият аз съм войнствен тип. За мен нападението е инстинкт. Да можеш да бъдеш враг, да си враг — това предполага една силна натура, във всички случаи то би трябвало да е заложено в нея. Тя се нуждае от съпротива, следователно тя търси съпротива — агресивният патос е част от силата по същия начин, по който отмъстителността и скритата омраза са част от слабостта. Например жената е отмъстителна — това, заедно с възбудата, която тя изпитва при чуждо затруднение, се определя от нейната слабост. Силата на нападателя търси в нужното й противодействие своята мяра — всеки растеж се издава именно чрез търсенето на мощен противник — или на сериозен проблем — защото един философ с войнствена натура изисква проблеми, които предлагат двубой, Задачата не се състои в това, да станеш господар на противоречията изобщо, а да властваш над онези, за решаването на които можеш да вложиш цялата си сила, гъвкавост и военно изкуство — над равен противник… Равенство между враговете — първата предпоставка за справедлив дуел. Там, където презираш, не можеш да воюваш; където заповядваш, където виждаш нещата под себе си — няма за какво да воюваш. Моята войнствена практика съдържа четири правила. Първо: Нападам само неща, които и природата си носят победата — просто чакам обстоятелствата, при които те ще станат победоносни. Второ: Нападам само неща, за атаката срещу които не бих намерил съмишленици, където съм изправен сам, където единствено аз мога да се компрометирам — това е моят критерий за справедливо действие — не съм направил и една единствена стъпка, без да се компрометирам. Трето: Никога не нападам отделната личност — просто я разглеждам като увеличително стъкло, през което се вижда едно общо, коварно и трудно достъпно бедствие. В този смисъл нападнах Давид Щраус /Давид Щраус (1808–1874) — на 27 години написва труд за живот на Исус, където разглежда евангелията като несъзнателно митологизиране, осъществявано в прахристиянските общини. Лекциите му повлияли върху младия Ницше. Вече 64 годишен Щраус извънредно смекчава своята едностранчива теория, издавайки нова версия на книгата си под заглавие „Животът на Исус, обработен за немския народ“. Частичното предаване ш първоначалната идея предизвиква „свещения гняв“ у Ницше Той пише памфлета „Давид Щраус, привърженик и писател“./, по- скоро нападнах успеха на една слаба поради закъснението си книга за немското „образование“ — защото залових това „образование“ на местопрестъплението — в конкретните му действия… В този смисъл нападнах и Вагнер — по-точно фалша, инстинктивното „полузло“ в нашата „култура“, която смесва „рафинираното“ с „богатото“, „късното“ с „великото“. Четвърто: Нападам само неща, при които всички личностни различия се изключват, където отсъстват всякакви лични причини, дължащи се на несъвършен опит. Напротив — при мен нападката е доказателство за благосклонност, при определени обстоятелства — дори за благодарност, Това, че свързвам името си с нещо, с някаква личност — това е моето почитание, моето отличие. А дали това свързване е за или против — това не е от значение. Ако обявявам война на християнството, то е защото във връзка с него не съм преживял никакви съдбовни чувства или мъчнотии — на сериозните и истински християни съм гледал винаги с уважение. Самият аз — непреклонният противник на християнството — съм далеч от това да упреквам някого за нещо, което всъщност е хилядолетна съдба.
Мога да посоча една последна черта от природата си, която ми създава безкрайни затруднения в общуването с хората. Свойствена ми е една съвършено нормална дразнимост, едно усещане за чистота на инстинктите — но същевременно и чувството, че съм съвсем наблизо до всяка душа — и нещо ловене, направо подушвам нейната „вътрешност“, „вътрешния й мир“ просто физиологически… Искам да кажа — въоръжен съм с такива физиологически сетива, че просто опипвам всяка тайна, разглеждам я като на длан, всяка скрита мръсотия, всяка корист, стаена в дъното на нечия природа и вероятно повлияна от нечистата й кръв, макар и обвита във възпитание — за мен това е достояние още при първия допир. И ако моето наблюдение е вярно, то и определени натури, които не понасят чистотата ми, усещат чрез вероятно подобен усет отвращението ми — от това самите те не стават по-благоуханни… Понеже съм свикнал да изисквам от противниците ми собствените ми предпоставки за съществуване — т.е. една екстремална чистота — ако попадна в нечисти условия, съм загубен — пляскам и цапам с ръце във водата или в друг прозрачен блестящ елемент… В отношенията ми с хората това не е проверка на собственото търпение — хуманността ми не се състои в това, да съчувствам, както прави човек, а да издържа това, че съчувствам… Моята хуманност е едно непрекъснато себенадмогване. Но се нуждая от самота, от оздравяване, от връщане към себе си, от глътка свободен въздух… Целият Заратустра е една дитирамба на самотата, или, да се изразя по-добре — на чистотата… За щастие не н на чистата глупост. Който има очи за баграта, би го нарекъл диамантен. Висшата опасност за мен е била винаги „сбирщината“, от която изпитвам отвращение. Искате ли да чуете какво казва Заратустра за своето избавление от отвращението?
Ала що стана с мен? Как се избавих от погнусата? Кой подмлади окото ми? Как излетях на висината, където вече не седи сбирщината до кладенеца?
Не ми ли даде криле и предугаждащи извора сили самата ми погнуса? Истина ви казвам, трябваше да излетя на възбог, за да намеря отново извора на насладата!
О, аз го намерих, братя мои! Тук на възбог блика за мен изворът на насладата! И съществува живот, от който сбирщината не пие заедно с мене.
Дори много буйно ми течеш ти, изворе на насладата! И често изпразваш отново бокала в желанието си да го напълниш!
Но и аз би трябвало да се приуча по-скромно да се приближавам до тебе: прекалено буйно се стреми моето сърце към тебе!
Моето сърце, в което гори лятото ми — краткото, жаркото, горестното, свръхблаженото: как жадува моето лято-сърце за твоята прохлада!
Отмина колебливата печал на моята пролет! Отмина яростната злоба на снежните парцали през юни!
