Щастието на моя живот, а може би и неговата неповторимост се крият в съдбата му: аз съм — и в това е гатанката — като свой баща вече мъртъв, а като своя майка — жив и така и ще остарея. Този двойствен произход — от най-високото и най-ниското стъпало на жизнената стълба — едновременно декадентски и първичен — е определил неутралитета ми и липсата на партийност по отношение на житейските проблеми, които ме отличават от околните. Що се отнася до признаците, определящи възхода и упадъка — към тях аз притежавам възможно най-тънкото чувство, което е изобщо дарено на човека — в това съм par exellence учител — аз познавам и двете, аз съм и двете. Баща ми почина на тридесет и шест години — той бе нежен, любвеобилен и болнав — едно преходно същество, отминало сякаш незабелязано — по-скоро добродушен спомен за живота, отколкото самият живот. В същата година, когато звездата му залязваше, и моята стремително слизаше надолу — в своята тридесет и шеста година достигнах най-ниската точка на виталността — живеех, без да виждам и на две крачки от себе си. Тогава — беше 1879 година — преустанових професурата си в Базел, преживях подобно на сянка лятото в Сент Мориц, а следващата зима — най-безрадостната и тъмната за мен — като сянка в Наумбург. Тук достигнах истинския си минимум — „Странникът и сянката му“ е негова рожба. Тогава се чувствах без колебание като сянка… Следващата зима, моята първа зима в Генуа, в едно въодушевление и сладост, предопределени от екстремния недостиг на сила и кръв, роди „Утринна заря“. Съвършената светлина и веселост, една почти ексхуберанция на духа, при мен бе съпроводена не само от най-дълбока физиологическа слабост, но и от чести изстъпления на физически болки. Тези мъчения, изразяващи се в тридневни непрекъснати мозъчни кризи и изтощителни пристъпи на епилептично бълнуване, се прекъсваха от състояния на диалектическа яснота, в които аз можех задълбочено да обмислям неща, за които и в отлично здраве не съм достатъчно рафиниран и хладнокръвен. Вероятно моите читатели знаят доколко аз разглеждам диалектиката като декадентски симптом — например в най-известния случай — този на Сократ. Всички болезнени увреждания на интелекта, дори и опиянението от треската, са за мен и до днес абсолютно чужди — с тяхната природа се запознах по научен път. Кръвообращението ми е бавно. Никой досега не е установил у мен треска. Един лекар, който дълго време ме третираше като „нервно болен“, каза накрая: „Не! Вие сте добре с нервите, а самият аз съм нервен!“. Не се доказа и никакво локално израждане — примерно органически обусловени стомашни страдания, които често са следствие на пълно изтощение и слабост в храносмилането. Също и страданията в зрението, които спорадично ме доближаваха до пълното ослепяване, са само следствие, а не причина — така че при всеки прилив на жизнена сила се увеличаваше и зрителната ми способност. Много, твърде много години ми бяха необходими за лечението — за съжаление това означава и отстъпление, упадък, периодичност на някакъв вид декадентство. След всичко казано трябва ли да повтарям, че съм познавач на декадентството?. Аз го разнищих във всички посоки. Тогава изучих и онова филигранно изкуство да усещам истинското, непосредственото, както и да разбирам изобщо: онова чувство за нюанс, психологията на това „да видиш тайно“ са все подаръци от времето, когато сетивата ми се изостриха — както органите за наблюдение, така и самото наблюдение. От изкривената оптика на болния към здравите понятия и ценности, а оттам към съвършенството и самочувствието на пълнокръвния живот обратно в дебрите на декадентските инстинкти — това бе моето дълго узряване, упражнение н същинско познание — дано все пак някога стигна и майсторството. Аз вече нося в себе си „усещането“, имам вече „ръка“ за преобръщане на перспективата — според мен първо условие, което би направило възможна преоценката на ценностите.
Ако приемем, че съм декадент, аз съм и неговата противоположност. Доказателство за това е и фактът, че при всички неприятни ситуации и състояния аз избирам вярното средство, докато истинският декадент избира винаги погрешното. Summa summarum1 бях здрав, а като отклонение, специалитет — декадент. Онази енергия за осъществяване на абсолютно усамотяване и измъкване от привичните обстоятелства, самопринудата да не се грижиш за себе си, да не се лекуваш — вече издаваше инстинктивното осъзнаване на въпроса какво преди всичко ми е необходимо. Просто сам се овладях и сам се излекувах: условието за това е — ще го потвърди всяка физиология — да си по принцип здрав. Едно болнаво същество не би могло да оздравее, още по-малко би могло да се излекува само, докато за един принципно здрав човек, напротив, болестта може да се превърне в енергичен стимулатор за живота. В този смисъл виждам сега онова продължително време на болестта ми — просто отново открих живота, открих го такъв, какъвто бе насочен към мен и разбираем от мен, вкусих множество хубави и същевременно дребни неща — просто от волята си за здраве и живот изковах своята философия… И бих напомнил: именно в годините на моята най-ограничена виталност престанах да бъде песимист — инстинктът за самосъхранение и продължаване на живота ми забрани една подобна философия на нищетата и липсата на смелост… А по какво всъщност се познава благополучието? По това, че един успял човек е истинско удоволствие за сетивата ни, той е като издялан от един ствол, едновременно нежен, твърд, благоуханен! Приятно и вкусно му е единствено онова, което е поносимо за него, удоволствието свършва при прехвърляне границата на поносимото. Той измисля лекарства срещу болестите, възползва се от неприятните случаи, извличайки от тях полезното — онова, което не го убива, го прави по-силен. Той инстинктивно натрупва у себе си всичко, което вижда, чува и преживява — самият той е един селективен принцип — ненужните неща изхвърля. Той винаги е в своето общество и компания — все едно дали с книги, хора или природа: той изразява почитта си тогава, когато избира, когато допуска до себе си, когато се доверява. На всички дразнения той реагира бавно, с оная умереност, възпитана благодарение на дългата предпазливост и желаната гордост той просто изпитва дразнението, но не му се противопоставя… Той не вярва нито на „нещастието“, нито на „вината“ — справя се със себе си и с другите, умее да забравя — достатъчно е силен, всичко да му се удава по най-добрия начин. Е, за щастие съм пълна противоположност на декадента: защото току-що описах себе си.
Тази двойствена поредица от натрупани посредством опита знания, тази възможност за допир с видимо несъвместими светове се повтаря в природата ми във всички аспекти — аз съм двойствен, имам и второ лице заедно с първото. А вероятно и трето… Още по рождение у мен е заложен поглед отвъд всички локално и „национално“ обусловени перспективи, тъй че нищо не ми струва да бъда добър европеец. От друга страна, съм повече немец, отколкото всички сегашни немци от Райха — аз съм последният антиполитичен немец. Всъщност моите прадеди са били полски благородници — в този смисъл сърцето ми крие множество расови инстинкти — кой знае? — дори и liberum veto /невъзможността да бъдеш свободен/. Мислейки за това, колко често съм бил приеман за поляк и колко рядко — за немец — допускам, че принадлежа към шарените /angelsprenkelt — букв. „напръскан с боя“, в см. смесен, нечист като народност немци./ Но майка ми, Франциска Йолер, със сигурност носи немското у себе си, както и баба ми по бащина линия — Ердмута Краузе. Последната е изживяла младостта си в добрия стар Ваймар, при това повлияна от Гьотевия кръг. Нейният брат Краузе, професор по теология в Кьонигсбергския университет, е бил поканен след смъртта на Хердер да заеме поста главен интендант във Ваймар. Напълно е възможно нейната майка и моя прабаба да се споменава на страниците на Гьотевия младежки дневник под името Мутген. Тя се е оженила повторно за интенданта Ницше в Ейленбург,
